Калоян Блажев

Както във всички епохи, за които Хесе разказва, така и в Средновековието съществува конфликтът между идеала и реалността. Реалността е представена чрез бездуховността на бюргерството и неговия морален упадък, както и чрез покварата на аристокрацията, чрез обществените борби, болестите, убийствата.

Идеалът присъства чрез християнската духовност и свързаното с нея изкуство.
Двамата главни герои в “Нарцис и Голдмунд”, като полюси на духа и на живота, имат различен път към преодоляването на този конфликт и към единството.

Както самият Нарцис казва, духовниците изграждат своя свят чрез мислене, което се абстрахира от сетивното и се доближават до Бога, като извеждат света от Него, а творците се вглеждат в смъртния и преходен човек и постигат личностната си цялостност и реализация чрез любовта, с която изобразяват Божието творение.

Тези разсъждения за отликите между мислителите и хората на изкуството кореспондират с изповедта на философа св. Августин Блажени, който пише: “И грешах, че не в Него, а в Неговите творения - в мен самия и във всичко останало - търсех радостта, възвисеността, истинността, и затова се заплитах в страдания, лутания, прегрешения.”

По този път на грешките и страданията върви художникът Голдмунд, докато сътвори плодовете на живота си, и в голяма степен това е пътят на самия Хесе.

Също като автора, който още като юноша стига до убеждението, че трябва да стане писател и нищо друго, манастирският послушник Голдмунд стига до просветлението, че предопределението му е да странства, да опознава живота и да стане художник и скулптор.

Силата на това прозрение и вълнението от него са не по-малко важни от откриването на образа на Прамайката в себе си.

Въвеждането на герой - творец в областта на изобразителното изкуство не е нов момент в творчеството на Хесе. Той има интереси и познания в тази сфера, затова един от главните герои в ранния му роман “Росхалде” е художник. Такъв е и Клингзор от новелата “Последното лято на Клингзор”, който стреля срещу смъртта с боите си.

В търсене на себе си с рисуване се занимава и Емил Синклер от “Демиан”, а по-късно Хесе създава по тази тема още редица разкази и стихотворения. След установяването си в Швейцария сам започва да рисува като част от терапията за преодоляване на житейската криза и създава 3000 акварела, запечатали картини от кантона Тичино, както и много графики, които периодично се представят на изложби в Германия и в чужбина.

Но именно в романа за средновековния духовник и за средновековния скулптор Хесе разкрива най-пълно своите възгледи за творчеството като начин за обединяване на духа и живота. “Нарцис и Голдмунд” носи посланието, че изкуството е път на познание, синтез на двата привидно непримирими полюса и победа над смъртта.

Голдмунд търси своята самоличност в духовността на вярата, но не я открива там, а в естетическата духовност на изкуството. Но ролята на човека на вярата Нарцис за изграждането на твореца Голдмунд е голяма и е изведена убедително от началото до края на романа.

Като талантлив психолог младият учител открива у приятеля си дарбата да възприема света не чрез понятия, а чрез образи и разбира, че той ще даде най-ценното от себе си чрез художествено творчество. И пак Нарцис е този, който оценява постиженията на Голдмунд и прави равносметка на творческия му път.

В духа на Юнг за ролята на сънищата за опознаването на аза идеята за призванието на Голдмунд се появява и в един негов сън за глинени фигури, които постепенно се увеличават - пророчеството на този сън се потвърждава, когато по време на чиракуването си при майстор Никлаус той започва да извайва скулптури от глина. Голдмунд не се развива като мислител, защото не притежава силата на ума и интелекта на Нарцис, но доказва преимуществото си във възприемането на света чрез вечно будните си сетива и чувства.

Важна предпоставка за изграждането му като творец е умението му да наблюдава - вълнува го красотата на природата, хармонията между душата и външността на любимата му Лидия, по време на едно раждане съумява да долови родството в израженията на жените по време на сексуалния екстаз и на страданието, запечатва в паметта си позите на телата и застиналите чувства по лицата на мъртвите хора по време на чумата, жадно възприема картината на Танца на смъртта.

В новелата “Клайн и Вагнер” Хесе пише: “Изкуство не означаваше нищо друго освен наблюдаване на света в състояние на благоволение, на просветление. Изкуство беше зад всяко нещо да показваш Бог.”

Такова просветление героят изживява за втори път, когато в един манастир вижда статуя на Мадоната, изработена от майстор Никлаус. “…Той се обърна към нея с очи, пълни с обич, обзет от смирение и дълбоко развълнуван” - пише Хесе, - “Всичко бе така красиво, съкровено и одухотворено, както никога не бе виждал…” Голямо впечатление му прави не само физическото съвършенство на жената, но и подчинеността й на Божията воля, която тя приема с духа си.

Той е възхитен най-силно от съчетанието на щастие и болка в изражението на лицето на Богородица. В този момент Голдмунд получава потвърждение на мислите и сънищата си, напълно се убеждава в предопределението си да стане художник и пътят му добива нова цел - творчеството.

Причините за въздействието на скулптурата на Мадоната са няколко. Голдмунд се прекланя пред нейния образ още като послушник в манастира, защото тя символизира и липсващата му връзка със собствената му майка.

Освен това той е естет и след напускането на манастира се доказва като голям почитател на женската красота. Но времето на странстване му е дало и знание за човешката преходност и смъртност и това го е изпълнило с жалост и дълбоко съчувствие към човека.

Тогава у него се заражда желанието по някакъв начин да запази образите на хората, които е обичал и стига до дълбоко осъзнатия извод, че изкуството е начин да се воюва с времето и със смъртта. “Може би - мислеше той - коренът на всички изкуства, а може би и на целия човешки дух е в страха пред смъртта. Ние се страхуваме от нея, изтръпваме пред тленността, с тъга гледаме как цветята непрестанно увяхват…”

Според него именно усещането на собствената преходност кара мислителите и творците да създават формулите и произведенията си и така да сътворяват нещо по-дълговечно от тях самите. Голдмунд мисли още, че жената, която майсторът е използвал като прототип, навярно отдавна е мъртва, но в образа на Богородица тя още стотици години ще се запази красива и усмихната.

Статуята на Богородица, изработена от майстор Никлаус, е шедьовър и е висок пример за Голдмунд в развитието му като творец. Самият Хесе цени изключително много средновековното изкуство поради неговата неповлияност от новото време - то е посланик на християнската духовност и представя оживотворяването на материята от духа и хармонията между тях.

В резултат на това духът, облечен в материя, облагородява реалността чрез красотата, въплътена в изобразените фигури и образи.

Голдмунд се запознава с каноните на готическото изкуство още в манастира и най-вече по време на престоя си в работилницата на майстор Никлаус. Готическата скулптура, с която той започва да се занимава, се развива в тясна връзка с архитектурата.

Високите величествени катедрали, които се изграждат по това време в резултат на силните позиции на църквата, са миниатюрен модел на Божията вселена и изразяват единението на хората с Бога и стремежа им към Рая. Самите скулптури са с библейски сюжети и представят патриарси и светци, като Мадоната заема почетно място.

В сравнение с предшестващия романски стил готическите творби се характеризират с познаване на човешката анатомия, поради което са много по-реалистични и са проява на по-свободна човешка мисъл и на по-голям стремеж към знание, на по-висока духовна и материална култура. Освен това се засилва вниманието към човешката красота и въобще към човека като венец на Божието творение.

Заслужава да се отбележи, че през 14 век, когато се развива действието в “Нарцис и Голдмунд”, южна Германия става основен център на европейското изкуство и голяма роля в това имат Картезианският и най-вече Цистерианският орден, към който принадлежи манастирът “Мариаброн”.

Те са важни строители, които разпространяват стила и развиват отличителните му белези в цяла Европа. В романа тази политика на църквата е изразена чрез Нарцис като абат - той не само нарежда да бъде подготвена работилница за Голдмунд и съдейства на всичките му начинания по създаването на творбите му за “Марианброн”, но и му поръчва да изработи олтар на Мадоната за цистерианския манастир в Нойцеле.

Изкуствоведите днес отчитат, че създадените през този период шедьоври по нищо не отстъпват на най-добрите ренесансови творби, но нямат тяхната популярност поради анонимността на авторите си и поради невъзможността да бъдат показвани в музеите, тъй като са част от готическите храмове.

А анонимността на авторите е свързана с християнския морал в тази епоха - целта им е да прославят не себе си, а стремежа на човечеството към Твореца и самия Него.

Това е стилът на епохата, към която принадлежи художникът Голдмунд, и този стил поставя пред него големи изисквания по отношение на художественото майсторство. Затова преди да започне работата си след връщането си в манастира той мисли, че сътвореното от него, подобно на старите творби там, трябва да съответства напълно на сградата, да принадлежи на манастирския живот и да стане част от него.

Но най-голямото предизвикателство за него е да овладее тайната в изкуството на майстор Никлаус, която го прави “прорицател” и поради която неговите ръце “… магьоснически умееха от дълбоки преживявания и предчувствия да извайват видими образи.”

Тази тайна се състои именно в духовното съдържание на изкуството, затова в разговорите между Нарцис и Голдмунд се появява темата за образите, които се раждат в душата на твореца. За тях Хесе пише преди това в “Демиан” : “Няма друга действителност освен тази, която носим у себе си. Поради това мнозинството от хората живеят толкова нереално - те смятат за действителни външните образи и изобщо не оставят да проговори вътрешният им свят…Пътят на мнозинството е лек, нашият е тежък.”

Подобна мисъл изказва и основоположникът на европейския романтически пейзаж, немският художник Каспар Давид Фридрих: “Художникът трябва да рисува не само това, което има пред себе си, но и това, което вижда в себе си. Ако той не вижда нищо в себе си, трябва да престане да рисува това, което има пред себе си.”

Странникът Голдмунд е измъчван от желанието ” чрез духа да омагьоса прелестното и отминаващото безсмислие на живота и да го превърне в смисъл”.

В тези думи се съдържа фундаменталната идея на идеалистичния мироглед, че съзнанието твори обективния свят, затова в разговор с Нарцис в края на романа Голдмунд твърди:

“Първообразът на едно добро художествено произведение не е действителна, жива фигура, макар че тя може да е подтик за него. Първообразът не е от плът и кръв, той е дух. Това е образ, чиято родина е душата на художника.”

Но в душата на художника могат да се родят образи - символи, каквито са всички вечни произведения на изкуството, само когато той осъзнае единството на хората във връзката им с Бога и единството на земния и небесния свят.

Въпреки своите съмнения в съвършенството на Творението и моментите на бунт срещу Създателя, Голдмунд стига до това съзнание по пътя на любовта. Двете най-важни негови творби - изображението на Нарцис като апостол Йоан и на рицарската дъщеря Лидия като Богородица, увековечават хората с духовни добродетели, които той обича до края на живота си.

Според Хесе любовта е силата, която единствена може да се противопостави на страха от хаоса и на човешкото отчаяние, и без нея творчеството е невъзможно.

Тя е критерият за стойността на художествените произведения, които по принцип трябва да утешават човека и да утвърждават живота. Новалис също подчертава необходимостта от любов и отдаденост у твореца като условие за създаване на уникално изкуство и сочи за пример средновековните майстори.

Затова и целта на Голдмунд като творец е да открие възвишените създания в пълния със смърт и ужас свят и чрез любовта си да ги претвори в образи, които остават неподвластни на времето.

Овладявал занаята на художник и дърворезбар при майстор Никлаус, Голдмунд изобразява приятеля си Нарцис като символ на духовно извисения човек. Фигурата на апостол Йоан изразява духовната цялостност, която е идеал през Средновековието.

Тя показва същността на Нарцис -” благородство, надмогнало отчаянието и безредието, … душа, която без значение дали е радостна или тъжна не съдържа никакъв дисонанс и нищо нехармонично”.

Според майстор Никлаус фигурата е проникната от благочестие и е изпълнена от щастие и мир, а Голдмунд обяснява, че най-скъпият му приятел е внесъл своя образ в душата му. С майстора са единодушни, че творческият процес, в който се раждат “сърдечни и искрени изображения”, крие тайна.

В духа на Романтизма писателят смята, че изворът на тази тайна е Божественото вдъхновение. Хесе пише, че тайнствеността е общото между мечтата, съня и високите творби на изкуството - защото те са и досег до отвъдната реалност.

Статуята на апостол Йоан обаче е израз не само на любовта на Голдмунд към приятеля му, тя свидетелства за вътрешното му развитие и съзряване и е неговото послание към заобикалящия го свят.

Свързан чрез Нарцис с духа и вдъхновен от него, той прави паметник на духовността и го противопоставя на затъналите в материалното бюргери, сякаш за да им напомни какво са изгубили. Така Хесе прибавя ново значение на конфликта дух-материя, представяйки го и като конфликт между доброто и злото.

От момента, в който вижда статуята на Мадоната на майстор Никлаус, Голдмунд с присъщия на епохата идеализъм се устремява към чистото и вдъхновено изкуство, към духовно извисената и поради това съвършена и непреходна творба, и остава верен на този стремеж до края на живота си.

Но той бързо разбира, че поради уседналия си живот и работата по поръчки майсторът е загубил творческата си самоличност и изкуството му, лишено от светлината на духовността, е обречено на упадък.

Затова той вече не създава истински художествени творби, които според Голдмунд са “свети образи на душата… необходими и неопетнени от никакъв интерес и от никаква суетност” и които трябва “да горят като слънце и да са силни като буря”.

Животът в града го убеждава, че бюргерите са плебеи и консуматори и техният филистерски и подчинен на материалния интерес свят не създава и не цени истинското изкуство, защото не разбира неговите духовни висоти.

Голдмунд иска да бъде не комерсиален занаятчия, а автор на непреходни творби, затова отказва да остане в града като член на гилдията, като зет на майстора и като негов наследник в работилницата.

Той добре съзнава, че все още има какво да учи в техническо отношение, а и че за да създава произведения на изкуството са му необходими покрив над главата, работилница и материали, но избира свободата и възможността да опознава реалността и да натрупва в себе си духовни образи и идеи. Творецът е достигнал до разбирането, че само когато материята е съживена и оплодена от свободния дух, се раждат непреходните творби.

Поради нежеланието си да прави компромиси, за да се социализира, Голдмунд избира да остане на дъното на средновековната обществена йерархия.

Подобен е и изборът на Хесе, който в името на творческата си свобода напуска родината си и прекарва живота си в изолация, оставайки верен на чувството си за непринадлежност и на стремежа си към универсалност и към съвършенство.

В “Играта на стъклени перли” писателят казва, че е страхливец и предател оня, който изменя на принципите на духовния живот заради материални интереси и че духът е плодотворен само когато е подчинен на истината, а тя стои и над патриотичното чувство.

Затова Голдмунд става изразител на идеята, че творецът няма родина - когато майстор Никлаус го пита за родителите му, той отговаря, че няма родители и не идва отникъде.

Въпреки че не е аскет, а човек на сетивното, героят се оказва не само неприспособим, но и противопоставен на всяка общност - замъка на рицаря, града и работилницата на майстора, компанията на Роберт и Лене, замъка на графа. В края на романа единствено манастирът като дом на духа и заради присъствието на Нарцис в него е мястото, в което може и желае да се върне.

Натрупал в себе си духовни образи, Голдмунд идва в манастира с намерението да твори и да остави произведенията си в него. Той следва напътствията на Нарцис да възстанови връзката си с Бога чрез всекидневни молитви и въпреки че не получава отговор на въпросите си, постига временно душевно спокойствие поради приобщеността си към по-висшия ред в манастира.

Така за него започва “време на осъществяване и мир, което дълбоко го ощастливяваше”.

Спокойствието и щастието по време на творческия процес Голдмунд изживява за първи път по време на работата си над скулптурата на апостол Йоан. В нея той намира “себе си, своето изкуство и своята душа”.

Хесе сравнява изпълнението на тази поставена от сърцето му задача с жертвоприношение, изпълнено с преданост и смирение. С чисти и светли чувства героят пристъпва и към изработването на украсения пулт за четене в ниша в трапезарията на манастира - от едната страна изобразява света, а от другата - Божественото слово, като представя “сътворението, картини от природата и простия живот на патриарсите”.

Композицията включва и четиримата евангелисти, като използва за прототипи абат Даниел и неговия приемник отец Мартинес, както и майстор Никлаус за образа на свети Лука. За две години той успява да сътвори “една картинна книга и възхвала на творението и на неговата красота в свободна игра, но породена от таен ред и овладяност”.

Тази картина отразява сигурността и спокойствието, които се съдържат в йерархичната представа за света на средновековния човек.

Преминал през радостите и горчилките на живота и през ужаса на смъртта, той влага в произведенията си целия си жизнен опит, цялата си душа, всичките си страдания и цялата си любов и съчувствие към Божието творение.

Голдмунд успява да изобрази общото между скулптурите на евангелистите с прототипи Нарцис и абат Даниел - “…всеки един от тях служеше на същото единство, на същите идеи, на същия ред и чрез тях добиваше достойнството им и принасяше в жертва своята индивидуалност”, защото въплъщава в тях детско-юношеското си възхищение и любов към двамата духовника.

А когато изработва статуята на Светата Дева с прототип Лидия, споделя с Нарцис, че ” За да стане тази фигура хубава, бе потребна цялата моя младост, моето странстване, моята влюбеност, ухажване много жени. ..”

Нарцис смята, че в манастира няма произведение на изкуството, равностойно на изработената от приятеля му статуя. А когато мисли за жената, вдъхновила Голдмунд за тази творба, разбира, че той я е приел и запазил в душата си “по-верен и от най-добрия съпруг” и е пресъздал освен нейната красота и благородство и “всичката нежност, удивление и копнеж на влюбен.”

Така Голдмунд, неосъществил мечтаното от него сливане с женското начало в реалния си живот, го постига чрез творчеството си и в това е неговият голям успех.

В “Последното лято на Клингзор” Хесе казва: “Хората надценяват сетивното, като разглеждат духовното само като един необходим заместител на липсващата сетивност. Сетивното нито на косъм не струва повече от духовното, както и обратното. Всичко е единно, всичко е еднакво добро. Все едно и също е дали прегръщаш някоя жена , или създаваш стихотворение. Стига само да съществува главното - любовта, горенето, увлечеността…”

Оказва се, че цената на изкуството на Голдмунд са радостите и страданията от досега със сетивното, но и самотата. Въпреки многобройните си връзки с жени той не създава дете и не е изкушен дори когато Агнес, явила се като неговия женски двойник, изразява такова желание.

Тук може да се открие връзка с друга творба на Хесе, “Клайн и Вагнер”, в която героят разсъждава, че със създаването на дете човекът само прехвърля своята вина и своята неволя върху едно далечно същество и че това не е победа над времето и смъртта.

Според Хесе такава, макар и относителна победа, която е и вид изкупление, може да се постигне чрез изкуството, затова Голдмунд влага своята жизнена енергия в творбите си. Освен това подобно на Нарцис, който в лицето на манастирските възпитаници има много последователи в духовното, Голдмунд намира свой ученик в изкуството в лицето на сина на дърводелеца в манастира и му предава тайните на занаята с търпение и любов.

В периодите на творчество Голдмунд постига вътрешна хармония, но и те са преходни. Завършването на една творба винаги е съпровождано от “тайнствен страх пред мига, в който възвишеното и неповторимото ще бъде изживяно и погълнато от обичайния ход на всекидневието”, както и от болката, че творбата вече “няма да разцъфва под ръцете му” и няма да му принадлежи.

Но въпреки това за Голдмунд изкуството е път да примири собствените си големи противоречия и е една “прелестна, винаги нова символика за разлома в неговата природа”.

То е “обединяване на бащиния и майчиния свят, на духа и кръвта, то може да почне от най-осезаемото и да доведе до най-абстрактното или да вземе началото си от един чист идеен свят и да завърши в най-кървавата плът.”

Той констатира, че всички истински художествени творби имат “такова опасно усмихнато двойнствено лице, в което съществуват редом мъжко и женско, инстинктивното и чистата духовност.”

Така героят утвърждава ролята на творчеството като терапия за изцеление на раните, нанесени от този свят и казва, че е имал щастието да преживее одухотворяването на сетивността, от която се ражда изкуството.

В “Играта на стъклени перли” Хесе пише, че изследователите на нечие творчество винаги го свързват с битието на създателя му, защото това са две части на едно неделимо цяло. Между живота и творчеството на Голдмунд обаче има противоречие, което е отчетено от Нарцис.

Когато възхитен гледа пулта за четене и статуята на Богородица, той мисли: “Това бе историята на скитник по пътищата и човек на страстите, бездомник и неверник, но онова, което бе останало тук от него, всичкото бе добро и вярно, преливаше от жива любов.”

Абат Йоан с радост разбира, че “… въпреки стихийността на живота, който е водил, въпреки омърсяването му с прах и кръв, той пази в светилището на душата си божествения пламък и творческата сила. Изобразяването на невинните растения и цветя и на лица, излъчващи светлина доказва, че в сърцето има изобилна светлина и Божия благодат. И в неговите творби много хора ще намират утеха и сила, насърчение и вдъхновение.”

Така животът на средновековния творец, който привидно изглежда хаотичен, получава своя смисъл. В крайна сметка Голдмунд успява да се самосъздаде като личност, която се стреми да побере универсума в себе си и да се изяви.

В процеса на творчеството той обхваща тайната на битието чрез чувствата си и благодарение на предаността му към творението то става икосказание за вечното.

Неговата съдба е потвърждение на мисълта, че дори когато човек напуска Бога, Бог, Който живее в личността на човека, не го напуска.
В изкуството на Голдмунд има дълбок религиозен момент, защото е под влияние на най-високата духовност, която е срещал - духовността на Нарцис и на манастира.

В сферата на тази духовност са състраданието към хората у абат Даниел, усетът на Нарцис за човешката природа , Мадоната на майстор Никлаус, в нея оставя и той своите творби.

Връзката между изкуството и Бога е изразена в думите на Нарцис: “Съвършеното битие е Бог. Всичко друго, което съществува, е само половина, то е част и е в процес на формиране, смесено е, състои се от възможности. Бог обаче не е смесица, Той е едно, няма възможности, а съвършена действителност.

Ние обаче сме тленни, формиращи се, ние сме възможности, за нас няма съвършенство, няма пълно битие. Там обаче, където крачим от потенциалното към делото, от възможност към осъществяване, имаме част от пълното, истинското битие, с една степен се приближаваме до съвършеното и божественото. Това ще рече да се осъществиш.”

Според Нарцис самият стремеж на човека да даде на другите най-доброто от себе си като израз на любовта си към тях е святост и Бог го одобрява. Защото Той иска от нас това, което сме в състояние да дадем, но не и това, което при дадени обстоятелства е невъзможно.

До края на живота си Голдмунд не постига духовната хармония, характерна за Нарцис. Както сам казва, когато изчерпи вдъхновението от кладенеца на сърцето си в него настъпва сухота и отново трябва да странства, за да го зареди. Затова след приключването на работата си в манастира предприема пътешествие, завръща се от него сериозно болен и умира.

Той не успява да реализира най-голямата си мечта да изобрази Прамайката не като определена жена, а като самия живот.

Така Хесе изразява идеята, че не ние оформяме живота, а той ни оформя и извайва. Но голямата надежда на твореца е, че стойностните произведения на изкуството са актуални във всички епохи и смъртта няма власт над тях.