Георги Гривнев

Илия Г. Бодуров държеше в ръката си парче руда и не разбираше, че отсега коренно ще се промени битието на павелчани… Тогава двадесетият век едва бе направил шест стъпки

Възшествие и покруса щяха да бележат живота на Павел Генадиев, съмнения и колебания ще изпълват сянката му, а тъмната страст на парите постепенно щеше да го обладава както пагубна жена обладава мъж.

Защо му трябваше да се посвещава на добива на руда, когато с две ръце дирижираше хорове, когато с едната пишеше статии за вестници и списания, когато основаваше списание „Художник” и привличаше за автори именитите Александър Балабанов и Симеон Радев?

Там му беше мисията и религията, там му беше въздухът и хлябът! Рядко възкликваше така Симеон Радев: „Изглежда, че когато Творецът раздавал енергиите, някои не са се намирали у дома си. Но на Павел Генадиев той бе дал не една, а десет торби. Генадиев бе неуморим.”

Но съдбата имаше друго желание и ковеше свои закони. И когато Павел Генадиев се изкачваше по стълбата на капитала, той установяваше връзки и приятелства, привличаше концесионери, строеше база на бъдещите мини, всичко бе тъй сладко и приятно. Имаше суета в суматохата, в която се подготвяше рудодобивът.

Приятели се лепяха като гербови марки, но нали ще има работа за родопчани? С почтителност се отнасяха отначало свои и чужди, но дали в нея не се спотайваха лицемерие и притворство? Достатъчни ли бяха прагматизмът и деятелността за развитието на това по-специално стопанство?

Павел Генадиев крачеше и под българското знаме през Балканската война, забравил да закара дърва в къщата си, където живееха жената и децата му. Беше забравил и как звучаха струните на цигулката, и как се подреждаха думите на белия лист, макар че те дремеха както дремят старци, седнали на скамейки пред домовете си, с бастуни между краката и с ръце, поставени върху извитата част на подпирачките.

С притиснат каскет и с изпотен кон обикаляше обекта. Защо си купи черен кон? Та нали мината светна, след като немците докараха електрическата централка? Пролетен, но тъмен бе този ден на 1922 година, когато трансмисиите на гатера завлякоха 16-годишната девойка Запряна. Павел Генадиев не можеше да заспи - имаше крехка душа и чувствително сърце, което болеше и кървеше.

- Жучко - обърна се веднъж Генадиев към своя работник, - хайде да посадиш шест елички ей там, горе, над мината. А когато си тръгнем един ден, да видим колко са пораснали. И да си спомняме за Запрянка.

- А защо шест, господин Генадиев?

- По-късно ще разбереш!

Това беше лирическо отклонение, макар че работите на собственика вървяха. И както вървяха, така и се спъваха, макар че той смени коня с кабриолет, а кабриолета - с автомобил „Фиат”.

Началният възторг на Генадиев замираше, въпреки че си даваше вид, че всичко е наред, че ритъмът на предприятието оставаше един и същ. Алчни съдружници, неотменими политически промени и сплетни на западни капитали изпълваха дните му с безпокойство, а нощите - с будност и тревоги.

Първата, тази проклета ипотека, бе и първата стъпка по стълбата надолу. Напусна го и един приятел, предан като куче преди това. Казанлъшки търговец на розово масло закупи мината, а Генадиев се тътреше подир него като пълномощник.

Павел Генадиев, който се стремеше към капитала, бе изяден от него. Правеше аналог за себе си - как революциите изяждат създателите си, но дали този аналог бе уместен? Имаше разкошно жилище на пъпа на столицата - загуби и него. Новите собственици го изхвърлиха и семейството му се свря на таван, пълен с паяжини.

Павел Генадиев намираше утеха да се обади на приятеля си Фуад в Цариград: „Жаля - пишеше той, - че не мога да ти се притека на помощ. Нещастията ми от два месеца не само не ми дават тая възможност, но ме лишават от насъщни средства за живот. Детето си не мога да пратя на учение. Жена си не мога да лекувам както трябва. Бях добре, надявах се да бъда още по-добре. И изведнъж с главата надолу всичко. Съдба! Моите съдружници на мината, след като ми направиха умишлено чрез своя директор пакости за милиони, ме изоставиха… Кураж не губя. В борба живях, в борба ще умра… Вярвай ми, драги ми Фуад, имам изглед на богат, а съм без средства за насъщни нужди. Преживявам страшни дни, друг на мое място би си счупил главата… Елате с Хюсеин в столицата, за да споделим заедно големите скърби на живота и малкото му радости. За никого тъй широко и искрено не са отворени моите обятия, както за тебе и Хюсеин ефенди! Елате! Елате да съединим страданията. Може от тях да се роди някоя радост за близките ни…”

Стенания и проблясъци на надежда сменяха местата си у Генадиев. Невена, съпругата, най-трудно понасяше несгодите. Павел Генадиев понасяше загубите си, най-вече финансови, но състоянието на Невена го обезсилваше и отчайваше.

Съкрушението се зададе като свлачище, което нямаше как да се спре. И западната преса не му спестяваше злостни определения. Избухна първият протест - стачката бе гневна, като черен облак над Персенк.

Гатерът изгоря - кой го подпали? Случи се и най-страшното - на 52 години си отиде обичаната жена! Навремето той открадна копривщенката и бе щастлив. Сега болестта я открадна от него и беше нещастен.

Веднъж, минавайки късно покрай къщата на Генадиев, работникът-павелчанин Стайко Дерекьовски се спря и видя през прозореца как собственикът пишеше и трупаше сума ти бели листа.

Изкушеният от писаното слово Генадиев изкуши и Стайко да записва със ситен шрифт събития и своя драматичен път в борбата за насъщния хляб. Стайко работеше на компресора и на гатера, на ел.централата и на лавката и къде ли не още.

Който е бил трудовак, не е мързелак, обичаше да казва той. Стайко Дерекьовски старателно записваше неизвестни родопски песни, диалектни думи, които обясняваше, както и 196 имена на местности около Павелско.

Занаятчиите - и тях не забрави. Иван Бебелеков е колар, Тодор Шотилов - обущар, Петър Чилов - калайджия, Ангел Ангьозов - дърводелец, Стефан Славов - кантонер, и т. н. До Стайко Дерекьовски стигаше ехото от войни, опръскано с кръв, след което тъжни жени се забраждаха в черно.

Да не подозираш, че този обикновен планинец ще отразява своето време, изпълнено с превратности, с объркани пътища и съдби, с тревогите на „малкия човек”… И въпреки всичко, Стайко Дерекьовски не се изгуби сред бурите и „житейските неправди”, защото здраво бе стъпил на земята.

И казваше на себе си: „Стайко, не се поддавай на слабостта - тя само това чака. И не превръщай всяка тегоба в доба, защото няма да настъпи утринта!” Затова често пееше песента за Страхил войвода, чиято сабя не ръждяса и пушка не дотегна.

Павел Генадиев отново потърси рамото на приятел. В писмо до Ото Колм от Виена проплака: „Аз живея в ад от неизмерими страдания… Сам се трепя като обикновен работник. Знаете ли какво е да живеете на мината без продукти и пари за плащане на трудолюбивите и почтени работници… Знаеш ли, че има моменти на морални страдания, които ме задушават? Нощем главата ми е стегната с бодливи обръчи, които не ми дават да заспя…”

А на Магне от Брюксел споделя: „Драги приятелю, годините ми станаха много. Остарях. Нещастията направиха да се усеща силно това остаряване. Пък и без нещастия няма да се живее двеста години, я! Времето и преживяванията, ако не угасиха, озлобиха пламъка на амбициите. Но съм уморен. Време е да се успокоя, преди бог да ме повика на вечен покой… Единственото ми развлечение, когато съм тука, е да ходя по два пъти на гроба на незабравимата ми жена. И да плача. Докато утрин не занеса най-хубавите цветя и вечер не целуна гроба й, не мога да се успокоя. Така ми поолеква…”

Защо му трябваше на баир лозе на Павел Генадиев? Не можа да пригоди душата си, изпълнена с музика и слово, към интриги и хитрости, към заслепяващата нощ на парите и към алчността на чужди капиталисти.

Какъв капиталист бе той, когато имаше години, „в които продаваше вещи, за да живее. От одеяла си шие панталони. Пере, кърпи, готви. Гостите посреща бедно.” - както пише Георги Пашев. Защо Генадиев не си остана при романтиката на духовното възраждане? Въпросите вече бяха излишни.

Един ден Павел Генадиев пристигна на мина „Персенк” и събуди стари спомени. Портиерът не го пусна да влезе - не го познаваше. Сърцето му се обля в кръв и две сълзи браздулиха старческите му страни.

Отправи се към Павелско, където го посрещнаха с почтение и сърдечност. Беше му жал, че не можеше да отиде отново при оня стар бук и в хралупата му да запали свещица за покойната Невена, както правеше по-рано.

Нямаше го онзи Генадиев, чийто ден започваше над Мурковото, над гатера, и който разменяше няколко думи с миньори, преди да влязат под земята. Нямаше го онзи Генадиев, който отпиваше червено вино като кум на павелски младоженци, благославяйки ги да са „двама до амин.”

Нямаше го щедрият Генадиев, който даваше бакшиш на жените на свои работници, а на децата им - стафиди или бонбони, цървулки или сандалки.

Павел Генадиев беше отпаднал, със стъмени очи и бавна походка. Възсреден на ръст и леко прегърбен. Отиде в Бяртинската махала, при дългогодишния миньор Ангел Батинов, погълчаха си за изминали събития и сегашни грижи и си тръгна.

И отново почукваше с бастуна си - сякаш точкуваше отлетялото време и заглъхващите стъпки…

Павел Генадиев бе един красив елен в саваната сред свирепи хищници и зверове. Битката бе предопределена и затова изгубена. Струните на цигулката, на която той свиреше, отдавна бяха скъсани, но те още трептяха, макар и с тъжни, есенни акорди.