МИГОВЕ
МИГОВЕ
На дядо Лико
Пак зима е, дядо!
И вечер прегръща селцето.
Стани да си идем.
Ще викнем и дядо Милан.
Ще палнем отново в голямата соба кюмбето
и лампата с тел.
И под оня опушен таван
станете за мене пак смели,
най-чудни юнаци
със волски кола и навуща
били на войни,
край мътни реки и при бури
строили биваци
и чезнели в плен във незнайни
задморски страни.
Едно дете в зимните вечери
с вас ще будува,
подпряло брадичка
на стария дървен креват.
Едно дете с бистри очи
до зори ще пътува
далече, далеч по широкия
приказен свят…
***
И пак загадъчна и мълчалива
като притихнала над мен Луна…
Зад дългото мълчание се скрива
несрещана в живота топлина.
За смут и за тревога място няма -
от векове се знае на света,
че истинската обич е голяма,
когато мълчаливо свети тя…