Цветан Илиев

Като Драгомир Шопов бих желал да оставя ключа на старата къща на определено място, например под изтрития дървен праг. Слязат ли от небето мама и татко, баба и дядо, да го намерят и да си отворят. Уви! Нямам възможност за този жест на поета.

Старата ни къща отдавна я няма. Нямаше и ключалки. Грохнала старица. В единия й край покривът от цигли опираше о земята. Но в нея всичко ми бе много скъпо и мило: и водникът с котлите, които мама мъкнеше с люлееща се кобилица от махленската чешма, винаги с оплискан гръб; и креватът-самар със сламеник, на който съм роден; и празният долап, и потъналата в паяжина лавица с олющена и обезцветена от дългогодишна употреба посуда; и здрачната соба-мазе с мъничкото прозорче, където от делвата с маджун аз крадешком лапах от жадуваното сладко, нащрек от плъхове и мишки; и огнището с дългата верига (с нея веднъж ме вързаха за дънера на старата круша.

Комшийките баба Йордана и стрина Цанка и мама гонеха от мене всякакви зли духове, които бяха разболели доброто дете от неизвестна болест. Не знам защо бяха решили, че съм болен, след като бях много здраво, силно момче. Може моята прекалена буйност да ги е шокирала.); и кривият и обелен от дъждовете и снеговете комин, на който жадувах напролет двойката щъркели, долитнали от топлите страни, да си свият гнездото.

Те предпочетоха вековния бряст в ъгъла на двора; дори невзрачните прозорци, винаги половината облепени с вестници „Утро” и „Заря” и любопитния „Папагал”. Вятърът през зимата алчно ги разкъсваше и препускаше щастлив с облак от мятащи се като безумни вестникарски късове.

На нейно място сега е издигнат… палат. Да, да, палат от бетон, стъкло, алуминий, с всякакви разноцветки. Монолитна стена опасва двора. Вътре всякакви блестящи от слънцето машинерии. Отпред - ограда и порта с причудливите амбиции за хубост и вкус. Стопанин е… циганин. Разбира се, не от голите, гладните и крадливите.

Може би някакъв некоронован ромски барон. „Резиденцията” е глътнала няколко милиона. В нея никой не живее. Нагло присъствие сред селските къщи, тя е свидетелство как се перат много грешни пари. Откъде? Как? По какви неведоми пътища? „Демокрацията” мълчи. Неприязън ме обхваща пред красивата самонадеяност. Проклинам Вера, осиновената „дъщеря” на малката ми леля Кина, която ограби „законно” двора на дядо и обрече старата къща на гибел.

Семейството ни бе десетчленно. От тъмни зори до късни вечери татко и мама бяха на полето. Не знаеха ни делник, ни празник. Само с кът сирене и лучец в торбата и бъкела с гореща вода. При нивица от 12 декара работеха на изполица и земя на чокоя Христо от Лом. Есен за огрев пак на изполица татко изсичаше почти декар от върбалаците на турчина Мустафа край Дунава.

Дядо бе овчарят. В късната есен той изкарваше стадото овце на бачия в полето при колибата или къщата на заможните съседи или роднини. Привечер с добрия ни Марко му отнасях с полупците вечната лютеница, празните гюмове, които, пълни сутрин след покарването, ги връщах на село.

Дядо простираше на сено до колибата моето легло. Луната изгряваше пълна и щедра. Над смълчаните царевици и стърнища, над цялото поле се разстилаше млечната светлина и то затихваше в някаква космична тишина, която опияняваше. В детския ми мозък се блъскаха какви ли не въпроси за живота, за смъртта, за хората с единствения извод, че животът е толкова прекрасен, но защо е така тъжен и мъчен. До късно не можех да заспя.

Благороден и добър, дядо не споделяше с никого най-голямата си мъка. Винаги ходеше с островърх овчи калпак. С моя успех в училище той се гордееше много. Мисля, че аз му бях като светлинка в тунела. И сега ми е мъчно, че не можах на старите му години да бъда близо до него, за да му радвам старините. Нещо уникално.

Като участник във всичките минали войни през ХХ век, той не е убил нито един вражески войник. Ако от него зависеше, никога на тая клета земя нямаше да има война. Осем години е пленник на остров Корфу. Оставил леля Горанка на десет години. Когато си идва, тя е на осемнадесет, безнадеждно болна. Случаят с нея е като в разказа на Йовков „По жицата”. Поливала в градината на един от чичовците си.

Уморила се, легнала и заспала. Пропълзява змия. С ужас я захвърля. От тогава завехнала. Врачки, баячки, леене на куршум, разни билки и илачи - нищо не помагало. Нямало и бяла лястовица. Момичето си отивало. Само това повтаряло: „Кога ще си дойде татко, да го видя за последно, кога?” И горчиво се разплаквало. Смъртта я съжалила. Дядо я сварил жива. След два дни умира.

Нямам думи за болката на добрия ми дядо. Баба Гика пък бе вечно в черна забрадка - и в студ, и в пек. Някаква незнайна болест я бе „обръснала” до голо. Кашляше много лошо и денем, и нощем. Накрая пожълтя като лимон. Двете ми лели бяха стари моми. Това бе още една голяма мъка на дядо и баба. Рангел, братът на дядо, бе стар ерген. Баба все го съжаляваше, че не е свил свое гнездо.

Живееше при нас, тъй като нямаше къде. Живееше като „гостенин”. Бе някакъв неясен бунтар. Викахме му чичко, понеже татко нямаше брат. Не знам какво участие е взимал той в метежа, така баба наричаше Септемврийското въстание през 1923 г., но той се спасява, като се крие във вършачката на Кръчмарите от горната махала.

В едно тъмно утро у нас нахлуха стражари. Арестуваха го като комунист и го държаха вън на двора, докато други двама стражари ровеха - единият в скрина на мама, а другият - под моята възглавница.

- Какво търсиш, няма нищо вътре, само парцали? - мама говореше на вирнатия задник. - Напразно се пънете!
- Служба, госпожо, служба…
- Да не ви се види и службата, и намерата! Смешни ми бяха тези стражари.

След три месеца чичко си дойде. На краката му бяха израснали твърди топки като гъши яйца. Разбрахме, че са го карали да изкачва стълба, нарисувана на стената. Не може ли, бой до посиняване.

- Абе, Убавенко, сладки ли бяха туртите и печените пилета, които ти носех всяка събота? - баба чакаше благодарност, че не го е забравила и го е мислела.

Чичко я погледна учуден.

- Какви турти, какви пилета да съм видял? Защо си ги носила?

Единствен в село после не поиска народна пенсия като активен борец. Не се досещаше обаче, че със своето гостуване той бе една от причините за вечните крамоли между баба и мама. От тези разправии аз страдах до плач. Обичах ги и двете. Те бяха за мене най-скъпите хора на земята. Като майки всяка дърпаше късата черга към себе си.

Мизерията, неволята, студът и гладът бяха изсушили до пустинно състояние душите им и ги бяха налели с отрова, която като менгеме стискаше сърцата им. Те не можаха да осъзнаят, че животът е страшно къс и ако той премине с кавги, ще бъде най-безсмислен и нещастен. По-добре в такъв случай да не са се раждали. А те са се родили с много доброта, с много обич за семейството, с изключителна грижовност, всеотдайност и жертвоготовност. Едва на смъртния одър баба ще извика:

- Снахо, снахо Пауно, защо се карахме толкова много с тебе, защо? Нали виждаш какво нещо е животът?

Мама се разплакала, всичко простила на баба. Целунала й ръка за сбогом и молила Бога да й прости греховете.

В зимните вечери, когато вън виеха вълчи ветрове, у нас идваше съседът Милан, най-добрият приятел на дядо. До късна доба под мъждивата светлина на газената лампа те разплитаха своите войнишки спомени. Аз чинно седях на кревата и слушах, затаил дъх. Мама гълчеше в съседната соба татко, че не ме прибира да си лягам. Но какъв ти сън пред невероятните разкази на двамата дядовци. По-късно написах стихотворение за тези мигове.

Есента на 1944 година у нас, в голямата соба, бе настанено цяло отделение съветски войници. Татко служеше някъде в Добруджа. Една дъждовна ноемврийска вечер той си дойде. Съветските войници наизлязоха и посрещнаха като брат българския войник.

Като огледа как огнището тлее, татко, без да каже дума, излезе и домъкна цял сноп сухи върбови клони. Пламна такъв буен огън, че войниците само това повтаряха: „Харашо, Иван, харашо!”

Те наредиха котелките си с чай около огнището, грееха се с удоволствие след тежкия труд на Ломското пристанище, където разтоварваха военни материали. Най-младият от тях, Илио от Украйна, като виждаше как на бедната ни синия имаше само качамак и боб, изваждаше своята месна консерва, подаваше я на татко и мама с думите: „Для ребята!” Когато заминаха на фронта, той обеща след войната да дойде непременно да ни види. Оттогава ни вест, ни кост…

Стоя от палата на почетно разстояние. Зад портата огромен пес, вълча порода, караули, мятайки се от единия край до другия, готов да разкъса всеки, който доближи двореца на стопанина му.

Ако старата къща бе оцеляла, сега щях да вляза в нея като в храм. Вярно, няма да изпитам оня сладък страх, който развинтваше детското ми въображение, след като чувах как караконджоли, таласъми, плътеници играеха своето юдино хоро на тавана и аз припряно вечер тиках под възглавницата си чесън за спасение от тях.

Но, убеден съм, че ще усетя шепота на милите ми и толкова добри хора, живели първобитно, безпросветно (мама и татко бяха неграмотни), с много неизразима мъка и робски труд.

В старата къща и стените могат да говорят. Може би с шесто чувство щях да доловя мълчаливото им питане: забрави ли ни вече?

Не съм ви забравил, мили мои, и никога няма да ви забравя, защото така ми е мъчно за вас, че нямам думи да го изразя.

Като поглеждам с неприязън циганския палат, под който е гробът на старата ни къща, на моето детство, аз бързам да не закъснея при моите 80 години към… белия лист.

Нали написаното остава. И ако това е изпълнение на синовен и човешки дълг, нека пребъде. Амин!

2012 г.