ДОКОСВАНЕ
* * *
Ето - изкачих и този връх.
Наоколо пак няма никой.
Блестят в небето същите звезди.
Оттук изглежда сякаш там не се променя нищо.
Какво ли представлявам аз за този свят,
през който трябва да премина?
Какво ще стане с моята душа,
когато тялото ми няма да го има?
Наистина ли, че животът продължава след смъртта,
че там е мъдро, съвършено и красиво,
че душата се превръща в светлина
и в духовните вселени се развива,
а после в ново тяло се завръща върху живата Земя,
за да поддържа кръговрата на живота,
защото той е смисълът и вечността,
и съвършенното творение на Бога?
И щом навсякъде, във всичко съществува,
е съществувал, ще съществува,
може би е истина това
и не трябва от Смъртта човек да се страхува.
Може би Смъртта е тайнствена врата,
която се отваря към Всемира,
към една Божествена Ръка
издигната над нас
със Обич, Опрощение и Закрила…
* * *
Пак съм тук. Родена съм сега.
Духът ми този път във женско тяло е заключен.
Въпреки стремежа му към свобода
в училището на живота трябва да се учи.
Какъв ли е животът ми?
Временно и хаотично битие,
което нероденото в мен задушава.
Дори не знам какво е то,
но знам, че нещо притежавам,
което иска да се прояви
а няма форма, плът и име, и се мята
между хладните стени на разума ми,
за да се освободи -
не знам дали ще мога да го уловя
и да го видя.
* * *
Когато се обърна, за да проследя
сребърната нишка на живота си,
виждам моята съдба
как дълбоко е дълбала във сърцето ми.
И затънала във своя свят, във свойте дни,
в собствените си илюзии, самозаблуди -
мъчителни и въпреки това изпълнени със мигове
прекрасни, удивителни и чудни…
Неусетно някак, кога и как не знам,
душата ми окаменяла от самотност,
от разочарования, от загуби и от тъга,
е станала безчувствена към радостите на живота.
* * *
Познах себе си. Познах и своя път.
Познах усещането си за по-нататък…
Като зад стъклен щит издигнат във душата ми стоя -
светът наоколо е жив - уж виждам,
но не забелязвам нищо.
А онова, което е предвидено за мен -
от Космическия Ред предопределено,
онова, което е заложено във мен -
във времето на моето начало,
във времето преди това, и после, и сега -
единствено във същността ми е събрано.
И като всички същества,
дарена с Божия Дар - Живота -
разбирам, че Космическият Зар,
за мен, е спрял на Единица.
* * *
За разпиления свят, моят живот
може би има някакво скрито значение.
Едва ли до края на дните си ще събера
смисъла на онова, което Бог е заложил във мене.
И макар, че успявам понякога
да разчета знаците на съдбата,
това не ме спасява от двойнствеността,
от инстинктите, от мен самата…
* * *
В паралелния свят, в друг мой живот,
който въображението ми създава,
съществува моето цялостно „Аз”,
съществува нереалността ми реална.
Само трябва Божият Дъх осите да обърне,
за да може невидимият ми свят
във видим да се превърне.
* * *
Обичам да общувам със душата си, когато съм сама.
Обичам да споделям с нея, въпроси да задавам.
И макар да няма моите човешки сетива
тя ме разбира и загрижено ме поучава.
Понякога си мисля, че съм нейното дете.
Понякога я мъмря, сякаш съм й майка.
Дали когато спя и тя заспива с мен?
Дали когато спи и аз заспивам с нея?
* * *
Убежище е моята душа.
Когато бездуховното наоколо ме наранява
завръщам се при нея и тогава тя
входа си отваря и ме приютява.
В прегръдките й чувствам топлина.
Успокоявам се, когато я обгърна.
Тя има глас и носи светлина.
Тя има силата да ме спасява.
* * *
Когато съм объркана и търся в хаоса реда,
когато се предпазвам от вируса на битието
като от зараза,
когато искам да узная истината, а попадам на лъжа,
когато се укривам от всеобщата омраза,
когато се стремя да защитавам любовта
и от детството си със злините се сражавам,
душата ми нашепва, че не съм сама,
душата ми внушава да не се предавам.
* * *
Знам, че самотата на човека е голямо зло.
Знам, че умира тялото, но не и душата.
Знам, че по-добре е да направиш добро,
отколкото да съсипеш някого, да му разбиеш съдбата.
Знам, че никой смъртен не може да си позволи
да се сравнява с Бога, да му обърква нещата.
Но не знам душата разум ли е - или може би,
разумът е душата?
* * *
Вътре си във мен - не мога да те пипна.
Харесвам те отдавна - не мога да те видя.
Питам те за всичко - не мога звук да чуя,
но винаги на теб съм разчитала, моя душа.
Когато стоях на ръба заедно с мен и ти се страхуваше,
с мен и ти се надяваше.
После, когато грешах, пак заедно страдахме,
заедно оцелявахме…
Като се върна в Небесния дом
ще се срещнем и слеем, нали?
А дотогава - дано заприличам на теб,
за да мога на срещата да те позная.
* * *
Във времето се движа като сомнамбул.
Излизам, връщам се, извършвам нещо важно.
Преследвам някаква съдбовна цел,
изграждам или разрушавам безвъзвратно.
Държа на думата си, изпълнявам своя дълг.
Поддържам съвестта си чиста.
Гневно нося денонощията на гръб -
години - все едно и също…
Какъв е смисълът на ежедневните неща?
В робот ли неусетно се превръщам?
Добре че имам своята душа
към същността ми да ме връща.
