(75 години от рождението му)

Никола Иванов

Първата книга на Иван Енчев е стихосбирката „Хубав ден се случи”, която излиза през 1977 година. До момента той има издадени над двадесет книги с поезия, проза и публицистика.

Трябва да се отбележи, че първите му пет книги са отпечатани преди 1989 година, когато все пак имаше художествени издателски критерии и редактори, които не допускаха издаването на книги без минимума художественост, както е сега, когато всеки може да издава каквито си пожелае глупости.

Преминавайки към поетичното творчество на Иван Енчев не мога да не спомена, че за първата му поетична книга с рецензии се отзовават литературни критици като Симеон Хаджикосев и Иван Руж. И двамата известни критици споменават, че Иван Енчев няма предпочитание само към една-две определени теми, а в стиховете му се наблюдава тематично разнообразие, и изтъкват това по-скоро като предимство, а не недостатък.

Личното ми мнение е, че когато става дума само за една стихосбирка, това не е точно така. Хубаво е цялата стихосбирка да е с определени една-две тематични доминанти. Малко пресилено е и твърдението, че тематичното разнообразие в лириката на Иван Енчев е многообразно, защото в поетичното си творчество тематичният харман на автора съвсем не е безкраен.

И още едно вярно наблюдение откриваме при Иван Руж, и то е, че Иван Енчев смесва общественото с индивидуално-интимното, което също е сред положителните характеристики на творчеството му.

Стихотворението „Ловци” е сред ранните творби на Иван Енчев и както самият той отбелязва, то е първият вариант на стихотворението „Хубав ден се случи”. Спирам вниманието на тази му поетична творба, защото тук той е споделил своето разбиране за поетичното изкуство и собствения път, който ще следва:

Ловци на образи, съдби и чувства,
как искам като изстрел
в сърцата ви да се разпръсна
и в есента ми зряла - дюля вкусна -
най-зрелия си образ да откъсна!

Авторът мечтае да е ловец на образи, съдби и чувства, т.е. поет, писател, творец и да бъде верен на словото си. Творческото си верую Иван Енчев декларира и в едно от последните си стихотворения „Монолог на щурец”, което в известен смисъл е и творческа автохарактеристика:

Навярно си мислите вие,
че аз си живуркам без плам,
че моята мъка не вие
със вой на вълчица в капан.

През глуми, бездушие, пустош
с едничка утеха крепя
духа си през злото стоусто -
мечтите ви даром крася.

Аналогията между щуреца и твореца е позната от литературата, но акцентът в случая е индивидуален. Авторът е успял да остане верен на разбиранията си за изкуството, което трябва да е драматично, с усет и внимание към болките и тъгите на хората, да е милостив към тях, песента му е вик до Бога.

„Попътно лято” е втората стихосбирка на Иван Енчев. В нея и професионалното критическо око няма да открие художествени провали, защото тях просто ги няма. Ето и първите стихове, с които започва книгата, и които са твърде характерни за същността на поезията в „Попътно лято”:

Като лозите сме, като лозите сме обречени.
Животът ни - лозарят -
реже остарялото от нас.
Не знае празници и делници, ни обеди и вечери -
от първия си дъх живеем в неговата власт.

Тази поезия е по-скоро драматична, отколкото трагична, защото в нея има бунт, недоволство и нежелание да се примири с живота и съдбата, но в същото време поетът знае, че все пак сме рожби на този живот и неизбежно ще му плащаме ежедневен данък.

Само че тази поезия е освен всичко друго и мъдра, защото хватката на живота в нея не е мъртва хватка, прегръдката му, макар и често груба, не е убийствена, защото нашата съпротива и нашата победа в крайна сметка над живота е в нашето продължение чрез наследниците ни. Това не е пирова победа, а драматично екзистенциално извисяване със своите мъчителни и трудни въпроси.

Това е една сериозна поезия в хубавия смисъл на думата, в която леснината, розовият цвят, лековатият оптимизъм и стихотворното каканижене нямат място. Очевидно Иван Енчев е поет, който е по-скоро лиричен и философски настроен, отколкото социално откроен.

Като казвам това, съвсем не искам да твърдя, че стиховете му нямат социална болка и привкус. Напротив, имат ги, но социалността не е отчетливо откроена, тя е по-прикрита.

Разбира се, тук въпросът е свързан и с творческия натюрел на поета. Но пластичната дарба и чувството за природа при Иван Енчев в най-добрите му стихотворения са очевидни /„Синчец”, „Сияние в края на седмицата”, „Дъжд в Тракия” и много други/. А ето и началото на едно силно социално стихотворение:

Наоколо искреше скрежен ден,
ехтеше веселата детска врява,
но хлъзнах се по пътя заледен -
и почерня край мен снегът тогава.

Съвсем наблизо мина мъж - висок и як,
той вместо бързо длан да ми предложи,
в лицето ми подритна лед и сняг
и се изсмя в яката си от сиви кожи.

/„Бях слаб”/

В „Попътно лято” отчетливо присъства детството на поета. Очевидно е, че Иван Енчев го чувства като някакво начало - смътно и чисто, но и доста горчиво. И понеже поетът е крайно чувствителен към обидата и болката, тази болезненост остава главно в неговата памет като социален фон.

От там иде и безсънието на поета /„Безсъние в родния дом”/, и желанието му да бъде доброто в живота и сигурна бариера пред злото /„Зрелостта ми каза”/, и неразкъсваемата връзка с рода и миналото /„Дядо замина”/ и за редица други неща.

В стиховете от „Попътно лято” усещаме някаква светлина, мирис на чернозем, жужене на пчели, вдишваме озониран въздух и най-вече вяра в доброто. И ако трябва да дадем цялостна оценка на стихосбирката „Попътно лято”, то не можем да не се съгласим с края на последното стихотворение, озаглавено „Към моите стихове”:

Скъпи мои: непризнати и признати -
вие със душа човешка сте богати.
Нека не приличаме на лесни песни.
Розите не ги грозят бодлите честни.

Следващите стихосбирки на Иван Енчев са „Душа немирна” (2005), „Не бързай, ден”(2012) и „Отвесна есен”(2015), в които той остава верен на себе си както в тематичен, така и в художествено-поетичен аспект.

Патриотичната тема е една от откроените в поезията му. Редица стихотворения са резултат от вълненията на автора от светите български места, или по повод значими духовни празници. Почти винаги в тях откриваме драмите и трагедиите български. В „Подлез” на мястото на арените и зрелищата, в центъра на които е бил тракиецът Спартак, са се настанили „плебеите на пустотата”, „духовния разгул”, „златоядци”.

Няма ги истинските герои, които да се опълчат и спасят България. Заглавието на цикъла „Балканджии” подсказва темите и мотивите, които пресъздава Иван Енчев в стихотворенията. „Балканджия” е болка по старото, добротата, съчувствието, състраданието, топлината към другия, приятелството, отключеният дом, който е готов да приюти човека, изпаднал в беда.

Болезнено е поетичното чувство в „Хижа „Орлица”, защото тя се разрушава, но това е невъзможно, защото в хижата е вграден българският дух. „Древна чешма” е чешмата на Белоногата край Харманли. „Царевец” е сред гордостите на България. „Вардар” е в Македония, а кръвта нашепва, че си е у нас.

В „Древна крепост” България е наречена „Земя жълтица в шепата на Бога!”. В стихотворението става дума и за гостоприемството на българския народ, за неговата добронамереност. Във „Връх Шипка” темата е интерпретирана безпатосно, по-скоро екзистенциално. Не патриотарско, а патриотично е чувството. Това е характерно и за „Стъпките на Левски”, от което ще цитирам финала:

Едни неспирни стъпки - твоите! -
превръщат зимите ни в пролети.

В „Богоявление в Калофер” Иван Енчев е намерил свой начин да изрази преклонението си пред гения Христо Ботев. В „Дъжд в Тракия” „Кървят / по розовите храсти рана подир рана”. В „Разбуда” търси герои като тези от Април 1976 година. Но срещаме и болезнения стих „по път и гурбети изтича кръвта на България”, който е и акцент в творбата.

„Бяла симфония”, „Новодевическото гробище, „Днепър” са стихотворения отклик от посещенията на Иван Енчев в чужбина. „Остров” и „Странник” вероятно са асоциирани от посещението на поета в Гърция. Те са изпълнени с южна нега, а бавният ритъм на стиховете е съответен на древността.

Неизменният финал за всички ни е смъртта, всички в края на краищата сме „шепа пепел”, никой не може да излезе жив от живота. „Животът няма синоним” - казваше великият поет Иван Динков.

Още през 1979 година в стихотворението си „Селце” Иван Енчев е усетил миграцията, обезлюдяването на българското село. Това е една от драмите на селото ни. Тези процеси не са само от последните години. И по-важното е, че не се е побоял да ги изрази. В голяма степен това са естествени обективни процеси.

Наскоро бях поканен в Копривщица във връзка със 130 години от рождението на Димчо Дебелянов, тъй като миналата година по покана на едно издателство направих за ученици и студенти негово „Избрано”, като написах обстоен предговор към книгата с акценти върху антивоенната същност и пацифизма на големия поет и неговата интимност.

Димчо Дебелянов както никой друг български поет владее и изразява българската интимност. Безсмъртните му елегии са емблематични за поета творби, които отдавна са станали любими за поколения българи. Защото в тях са закодирани българската национална чувствителност, елегиите са станали същностна част от националния ни духовен код и шифър на българи, от българското ни ДНК.

Като никой друг Дебелянов притежава, владее и изразява в поезията си националната ни българска интимност. В лириката си той обобщава и универсализира личните си интимности към роден дом, роден край, към всичко родно, което кулминира в Родината, свързва битовото с битийното, в стиховете му битът преминава в битие.

Тази интимност пронизва дори военните му стихотворения. И всичко това е изразено екзистенциално, което ги прави трайни, неунищожими и неразложими във времето. Колкото и животът и битът на българина да се променя във времето, кръвта и чувствителността у нас си остават български. При Димчо Дебелянов националният ни изповеден лиризъм достига до своята зрелост.

Да вземем например емблематичния стих „Да се завърнеш в бащината къща…” от едноименното стихотворение. Ако се опитаме да го осъвременим и съотнесем към днешния бит и съвременната урбанистична ситуация, то актуализиран той би звучал така: „Да се завърнеш в бащиния апартамент”, или „Да се завърнеш в бащината жилищна кооперация”.

Подобни стихове звучат малко иронично, даже предизвикат усмивка. Но големият поет с безпогрешната си интуиция успява да инкрустира стиха чрез сърцето и дарбата си така, че го прави вечен, безсмъртен. И универсален.

Той винаги усеща битието зад бита, превръща бита в битие и го обезсмъртява. Защото чувството интимност се оказва присъщо за всеки човек - българин или чужденец. Защо чужденците предпочитат да закупуват не апартаменти в жилищни блокове и кооперации, а селски къщи предимно във възрожденски стил? Защо по-заможните българи купуват къщи и вили или ги строят по такива места, за да избягат да живеят там, а не в големите градове…?

Така че това е една възможност за възстановяване на българското село. Дали ще се случи, не съм напълно сигурен, но процесът съществува. С типичната Димчова интимност се отличават дори хумористично-сатиричните стихотворения на поета. Колкото и животът и битът на българина да се променя във времето, кръвта и чувствителността у нас си остават български.

Разбира се, в тези си разсъждения аз не слагам знак на равенство между творческите постижения на Дебелянов и Иван Енчев, а обръщам внимание на традицията, изразяваща се в сходната интимна чувствителност между двама български поети от различни поколения.

Целият поетичен цикъл „Албум” е свързан със спомена. Колкото повече човек се отдалечава от детството, толкова повече то му омилява, става му по-скъпо. Естествено, че основното чувство в тези творби на Иван Енчев е носталгията.

Детството е по-чисто, по-неосквернено, по-светло. Детето колкото е по-малко, и въобще колкото по-млад е човекът, толкова е по-малко грешен и покварен. Някога Емилиян Станев, като разбра, че в момента работя като учител, перифразирайки Волтер каза, че един от най-големите парадокси се състои в това, че изхабените и омърсени възрастни учим чистите деца. Мило е родното землище за поета, свидно му е. Финалът на „Синчец” е силно въздействащ, защото блести от чистота:

Сребърно гущерче - сякаш от пепел е -
гледа ме сепнато.
А от синчеца на моето детство
само небе е останало. Само небе…

В потвърждение на тези наблюдения ще цитирам „Нощ в родния дом”:

Как искрят звездите и немеят -
пръсната от братчето ми жар!
Под лозата в тази нощ красива
вихрите на спомени люлеят
мойто детство като плод узрял.

Пламъкът на две сълзи облива
къщата, дърветата и мене.
И се гмурвам в тишина овална,
и изплувам във роса ронлива.

Както някога, когато денем
вкъщи къпеше ме мама…

Поетично, романтично, сантиментално но не и сладникаво стихотворение, което е от 1969 година и говори за творческия натюрел на Иван Енчев, за неговата чувствителност. Същото може да се сподели и за стихотворенията от целия цикъл: „Река”, „Щъркели” и останалите.

В спомена за детството се връщаме най-често, когато сме обидени, унизени и притиснати от живота. Там търсим спасение от злините. „Най-силно хапе / болката без име” е финалът на „Бях слаб”, в което унизеното дете среща злото във възрастния. Подобно послание откриваме и в „Спомен от детинство”.

Изоставеното родно село се превръща в „местност” в едноименното стихотворение. Вълнуващо е „Горчива среща”. Макар че става дума за обезлюдяването на родното село на поета, то е обобщение за селата въобще в цяла България. Носталгията не напуска Иван Енчев през целия му живот. Образите на майката, бащата, дядото, роднините населяват често стихотворенията му. Те са тъжни и драматични.

Поемата „Небесна детелина” е своеобразна изповед, в която авторът всичко е пречупил през майчиния образ. Навсякъде изразява индивидуалната си чувствителност и сетивност.

С темата за миграцията и обезлюдяването на българското село е свързана и друга основна тема за творчеството на Иван Енчев - емигрантската съдба на хиляди българи. Убеден съм, че няма щастлив емигрант, колкото и да е успял в чужбина. Винаги очите, сърцето и душата му са в България. Във „Вечен огън” поетът изплаква болката си по българските чеда, които отиват по гурбет в чужбина. Преживяванията продължават и в „Глобус”, в „ситнежите”, както ги е определил авторът, „Кукувиче време”, „Свободата” и „Вина”. Разтърсваща е болката в „Бежанци”:

Отново прекосяват граници,
немили бежанци, недраги…
…………………………………
Прокудени от къщи и имот.
Отбрулени листа в река без брод.

Темата е в основата на „Гергьовден”, но това стихотворение е и остро социално. В „Минзухар в саксия” поетът споделя страховете си от погубването на българската чувствителност у българските деца, които се раждат в чужбина. В „Есенни славеи” отдава почит на тези, които избират да останат в България, за да я има, за да я възродят.

Иван Енчев има усет за красивото в природата, умее да съчетава думи, звуци, да рисува словесни природни картини. „Равновесие” потвърждава подобни наблюдения и заключения:

Безгрижно крачех в планината -
така съм ходил неведнъж…

Стада от облаци - в позлата -
пасяха по небето дъжд.

Някои от тези му стихотворения като „Зеленоокото кокиче” и „Бяло утро” са игриви, закачливи. Природните картини в стиховете на Иван Енчев не са самоцелни, защото в тях се отразява животът ни. Той рисува красотата с думи, но зад тях откриваме философско-екзистенциалните му послания. Белите ручеи в стихотворението „Ручеи” напомнят за човешкия живот с мъките, измамите, с отровите и радостите, с бързопреходното щастие, с неизбежния край, на който всички сме подвластни. Това потвърждава и „Сняг”:

Белеем - както всичко побелява.
Не белите коси - а черни чувства
със лед смразяват радостта ни светла.

Белеем - сее ситото небесно
снежинки: горе - черни, долу - бели.
Белеем - безвъзвратно черно-бели.
Белеем - сняг над нас и сняг под нас е.

Силно екзистенциално е и „Бреза:

И гарвани по теб ще плюят,
и бели лястовици ще съзреш.
Умирай бавно всеки ден,
ала не бързай да умреш!
Душа под нокът се събира.

Дълбоки са преживяванията размисли в „Море от светлина”:

Аз крача по море от светлина.
По бързите вълни на отлива залязвам,
по светлите вълни на прилива изгрявам.
Не знам къде ще стигна
по прибоя на доброто и на злото.
Дано не се удавя в моите съмнения.
Дано не ослепея
от толкоз вяра и светлина.

Ако не вярваш на морето,
няма как да крачиш по вълните.

Автобиографично е „Ивановден”:

От хапане е късно вече да се плаша.
Аз нямам неухапано место по себе си:
От кучетата само белезите имам,
а от приятелите - всички живи рани…
И хората
по зъбите се разпознават..

Темата продължава и в „По Връбница”. „Не бързай, ден” няма как да не предизвика асоциации с „Почакай, слънце” на Дора Габе. В стихотворението става дума за времето, което изтича като пясък между пръстите, за Фаустовското „О, миг, поспри!”

Акцентът е върху екзистенциалната мисъл за Смисъла. Животът трябва да се изживее пълноценно, на скорост, смислено, да оставиш нещо след себе си. Това е характерно въобще за интимните стихотворения на Иван Енчев.

В тях поетът разсъждава за живота и смъртта, за Доброто и Злото, за краткотрайността на земния ни живот. „Коловози” завършва с впечатляващ финал:

Земята
е огромно гробище проклето -
но по-огромно и от нея е
Небето.

Тук откриваме и Надеждата за безсмъртие, за безсмъртието на душата ни, мисълта, че след земната ни смърт душата ни се отправя към другия по-добър и чист свят, в който господства Доброто. Разбира се, ако сме го заслужили - иначе в ада. Бог винаги е справедлив.

Поемата „Жега” е от 1986 година. Тя е поема за себепознанието. Тежките въпроси на битието и борбата вътре в нас между Доброто и Злото са в центъра на творбата. Наше е решението на кое да служим. Душевните гърчове на лирическия Аз са пречистващи. Самобичуването, саморазголването докрай на душата е също в центъра. Отчуждението, алиенацията не е от вчера или днес.

Иван Енчев интуитивно разбира, че земното безсмъртие е постижимо само ако оставим духовна следа след себе си, с която да ни помнят следващите. Шансът на поета е в сътвореното от него. В „Пред белия лист” е личното разбиране на автора за поезията, изкуството, творчеството:

Не тръпнеш ли в яростни пламъци -
в пустиня са твоите думи,
на пясък са твоите изписани страници…

Коварен е белият лист -
по-зъл и от бялата смърт.

Истинското изкуство е пот, кръв, страдание, всеотдаденост. Вдъхновението в едноименното стихотворение е оприличено на малка светулка, която свети в безсънните нощи на поета. Поезията и творчеството е летене в „Ти, творецът”:

Не изгазиш ли по мъжки през космическата кал,
никога не ще достигнеш своя звезден калдъръм.

За Иван Енчев думите са вестоносци „гълъби, които се целуват”.
Социалните стихотворения на Иван Енчев са социално-морални, социално-нравствени, дори бих ги определил като социално-етични, което ги прави по-въздействащи /„Време горчиво”/.

Той се стреми да избягва оголената нехудожествена директност и декларативност. Неслучайно няколко от стихотворенията му са с мото от Далчеви стихове /„Късмет”, „Линейка” и други/.

В „Болка” съдбата на мечката предизвиква асоциации със съдбата на човека - унизен, оскърбен от живота, подритнат, самотен до отчаяние. В „Грях” взема връх злото в човека, ненужната жестокост, властта на инстинктите. „Встрани децата ни трепереха от отвращение” е поантата в стихотворението. Силно социално стихотворение е „ЧНГ”, както и „Люлка”:

Встрани една старица с поглед гладен
продава диви дренки на асфалта хладен.
Обречен просяк,
откровено вечен, мек като душица,
подхвърлен къшей хляб със гълъби дели
трошица по трошица…

По-благородни са бедняците. Усмивката и сълзата са ръка за ръка в „Привличане”. И не само в това стихотворение Иван Енчев прибягва до оксиморона, до противоположни изживявания и преживявания, което е в основата на полифонизма и универсализира стиха, защото съжителстват и се изразяват разнообразни състояния.

Интимните чувства в стиховете на Иван Енчев не са експресивни, а деликатни и дълбоки /„Сърце”/. В „Спомен” поетът изповядва:

Вървяхме, хванали се и с очите.
Разсипах те на слънчеви звезди…

За да завърши:

Навярно Бог за мен те е създал
от светлото крило на лебед бял.

В „Сянка” се обръща към любимата:

Никога не се опитвай
да ме вържеш със каишка,
както пуделче домашно…

Напомня на любимата, че трябва да му остави свободата, да не го подчинява егоистично. Свободата е гаранция за съхраняването на любовта във времето, защото тогава по-леко се преодоляват неизбежните семейни кризи и емоционалната умора, овехтяването на чувствата, угасването на страстта. „Отвори прозорец / да не мога да изхвръкна” е поантата в „Обич”.

Това е характерно за всичките интимни стихотворения на Иван Енчев. Той акцентува на чистотата на чувствата. Такова е внушението още на първите му интимни стихотворения и продължава до последните.

От зрелостта и опита на годините той наблюдава интимността между младите - нищо ново под слънцето. Най-трайна е духовната връзка, в последна сметка остават мечтите. Самоиронично е „Брачно”, в което авторът споделя своя личен опит.

В „Спасовден” ключовият рефрен е:

Един градеж с кубета и камбани
издигат християни с мюсюлмани.

Тази позиция е характерна въобще за творчеството на Иван Енчев. Мирното съвместно съжителство между мюсюлманите и християните, добронамереността между тях са характерни за обикновените хора. Разделянето го правят политиците с користни цели. Тази позиция е едно от най-ценните хуманистични достижения на автора. В противен случай знаем какво се случва…

Преминавайки към прозата на Иван Енчев бегло ще отбележа, че публицистиката му, събрана в сборника „Жажда за утре” и в част от книгата „От първо лице”, е тематично свързана с поетичното и белетристичното му творчество. Ще се спра по-обстойно на основните белетристични творби на автора.

Една от болезнените национални теми, която не отшумява, а периодически става и тема на българската литература, е темата за съдбата на българите, прокудени от Западна и Източна Тракия по време на Втората балканска война през лятото на 1913 година. Тази национална драма достига своя апогей с подписването на Ньойския договор на 27 ноември 1919 година.

Сред книгите с тема тези събития бих споменал и „Възречени от Манастър” на Никола Инджов, която излезе преди години. Така че тази тема продължава да ферментира и може да се очаква и други автори да се занимават с нея в бъдеще.

Читателите знаят, че през 1992 година Иван Енчев издаде под общо заглавие „Чедата на Тракия” повестите „Кървав пелин”, „Тройно разпятие” и „Свирепа любов”. В последвалия роман под заглавие „Кървав пелин” /2008/ сюжетът е разширен и обогатен с нови моменти.

Действието в романа започва от 1913 година в Беломорието и завършва с Тракийския събор в Маджарово през 1953 година, където умира главният герой Андрей. Така че сюжетното действие се развива в продължение на 40 години.

Подобна книга изисква задълбочена фактологическа подготовка, запознаване с всички източници, разкриващи същността на събитията. Прочитайки книгата се убеждавам, че тази немалка предварителна работа е извършена от Иван Енчев. Стъпвайки на реални исторически събития, авторът е използвал родовата сага на семейства българи от териториите, за които става дума.

Съдбата на тези българи е не само драматична, а в повечето случаи тя преминава в трагедия, достигайки до там, че става реална опасността от прекъсване на родовия ген вследствие насилията и жестокостите на турци и башибозуци. Целта е както физическо унищожение, така също да се изтрие националната културна памет на това население по тези изконно български територии.

Това е целта, която се преследва с т.нар. протурска Гюмюрджинска автономна република. В тези много тежки за българското население времена бездействието на европейските консули също е причина за събитията. Това развързва ръцете на автономистите в действията им по обезбългаряването на териториите, за да не може по-късно България да има претенции.

Върхът на тази историческа несправедливост е Ньойският договор, който присъжда Беломорието на Гърция, а Източна Тракия - на Турция. Свидетелствата разказват, че Александър Стамболийски счупва и захвърля гневно и безпомощно писалката, с която е принуден да подпише договора.

В романа „Кървав пелин” едната линия е документалната, защото подобна книга не се пише без солидни свидетелства и разкази на преживелите събитията. Затова четите на Руси Славов и Димитър Маджаров имат свое определено място в художественото повествование на творбата.

Те са упованието и надеждата на хилядите българи по тия земи, но са крайно недостатъчни да попречат на събитията, макар че правят всичко, което е по силите им, защото освен че са големи патриоти, те са и прозорливи, знаят крайната цел на насилниците, която е национално опасна за българите. Показателно е, че самият проф. Любомир Милетич пристига в Беломорието, за да записва разказите за мъките на тракийските българи.

Документалната канава на романа обаче е изпълнена с художествени образи. Възможно е Иван Енчев да използвал прототипи, но ясно се вижда, че тук става дума за събирателни образи, които правят въздействащ разказа.

В съдбите на семействата на Яна и Андрей са въплътени съдбите на стотици и хиляди български семейства от тези територии. Авторът ни е показал народния живот по тези земи през периода - време, много повече белязано от мъки и страдания, отколкото от малки лични радости, които така или иначе ги има в живота на героите от романа.

В тези насилнически събития натуралистичните описания и език са основен художествен елемент за емоционално въздействие на творбата. Затова Иван Енчев находчиво се е насочил към тях, за да изрази и внуши грозното отвратително лице на жестокостта.

Изнасилванията, отсечените глави, разпорените утроби на бременни българки, търкалящите се детски главички остават трайно в читателското ни съзнание. В сравнение с тях грабежите могат да ни се сторят даже „благородни”.

Събитията стават причина за трагедията на Андрей. Той е буквално скопен от насилниците и става свидетел на поругаването на Яна от Адем - полутурчин, полубългарин, един също драматичен и посвоему трагичен образ. Андрей не може да преодолее преживяното до края на живота си. Опитва се да избяга от себе си, да забрави случилото се.

Става моряк, но мъжката безпомощност така го травмира психологически, че съмнението не му дава покой до края на живота му. Комплексите му са обясними. Драматичният въпрос, който постоянно го измъчва Андрейчо негов син ли е, или е дете на Адем, така и не получава отговор до края на романа. И това аз считам за една от сполуките на Иван Енчев.

Също посвоему драматичен и трагичен образ е Яна. Тя действително обича Андрей и се отдава на Адем, само за да спаси живота на мъжа си. Искрено се мъчи да се отърве от сянката на Адем, но все пак е жена и Иван Енчев много сполучливо отчита това във физиологическо-психологически аспект. У Яна се борят ненавистта, болката и обидата към Адем и любовта към Андрейчо и женската слабост на младото, силно и жизнено тяло, което си иска своето.

Писателят е разкрил психологическата борба в душата на Яна между полюсните чувства. В този смисъл е аналогията с щъркела и другарката му - природата не търпи празно място. Така че в случая стоустата мълва със змийския си език само увеличава мъките на Яна.

Но и това е част от живота, който Яна е длъжна да преодолее. Затова е естествено избухването й при обвиненията на Андрей. Много се е насъбрало в измъчената душа на Яна. Можем ли да я обвиняваме за отношенията й с Адем? Мисля, че това би било несправедливо. Тя се мъчи да се отърве от него, прави опит да го убие с брадвата, жени се за Стойчо, ражда още едно дете.

След събитията от 1919 година книгата продължава със случващото се в обществено-политическия живот в страната, който рефлектира пряко в личните съдби на героите на романа. Александър Стамболийски идва на власт и земеделците се активизират. Активират се и комунистите, които се опитват да създават комуни.

Отразено е и отношението към Русия, която ни е освободила от турско робство. Отношението на българите към руския народ е признателно, събират се помощи за гладуващите в Русия, но в същото време усещаме и упрека към тогавашните й управници, които не се намесват на страната на България и вместо държавната ни граница да е на Бяло море, тя е друга. Стига се до деветоюнския преврат 1923 година и последвалите го събития, в които загива Стойчо.

Андрей Тракето расте и става ученик в гимназията, политически се ориентира към анархизма. В него се влюбва дъщерята на полковник Златарев Юлия, която е готова на всичко, за да го има.

Но непокорният му нрав и личната му гордост са по-силни от всичко. Подгонен от властта след преврата от 1934 година, той е принуден на напусне страната и в Америка завършва медицина. Опропастен е и животът на Юлия.

В романа има два женски образа, които са основни и обобщаващи за българката - баба Яна и Мата. Баба Яна е стожер на семейството и рода. Мъдра българка с една интуитивна философия за живота и съдбата. Знае, че децата са най-голямото богатство и надежда за един народ. Това е актуална философия и за днешна България и при всички национални кризи. Благодарение на тази философия България е оцеляла при всички опасности.

А ето как реагира Мата, когато Яна й казва, че е бременна от насилника Адем и иска да махне детето:
„ - Яне, докарай си багажа в нашия двор. Да си помагаме за туй-онуй, че то само с хора се живее на тоз труден свят.
Яна се стъписа от майчинските думи на чуждата жена, че пресегна да й целуне ръка. Мата я възпря:
- Немой тъй! Хора сме. Ако ние не се приглеждаме, кой друг ще се сети за нас. То, аслъ, тъй е. Добрината крепи хората. Лошотията само го опропастява.”
Ето и разсъжденията на Яна, които са важна част от философията на творбата: „Таз пуста завист! - мислеше си. - Откакто свят светува, тя е погубвала толкоз невинни душици… Нали всички сме хора!? Защо е тоз ламтеж за повече власт, пари, земя, богатство? Защо са тез войни?..”

Виждаме и отвратителното античовешко лице на войната, причина за най-големите злини, които преживяват хората. Омразата, насилието, войнолюбието са заложени сякаш у човека и ще го съпътстват до края на света. И това ще е така, докато най-после не помъдреем и ги отречем веднъж завинаги.

Малко преди да почине писателят Георги Данаилов ми се обади да ми препоръча книгата на Евгени Утин „Писма от България”, която и аз горещо препоръчвам. Това е единственият журналист, който съпровожда руските войски в Руско-турската освободителна война. Ще цитирам само един епизод:

- Има ли наоколо турски села? - попитал Утин.
- Има едно - отговорили българите.
- Не си ли отидоха?
- Не - бил отговорът. - Всички останаха.

Когато османската управа се махнала, турските селяни поискали помощ от българите. И пет века поробените българи им пратили няколко мъже да им пазят селото. Утин разказва как при посрещането на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с калпаци, и после отново нахлупили фесовете при принудителното оттегляне на руския отряд.

Така че националното самопознание винаги трябва да го има и да се стремим да не изпадаме в патриотарство. Бих ви препоръчал и книгата „Страници от националното ни освобождение” на Марко Балабанов, който заедно с Драган Цанков след Априлското въстание обикалят европейските столици, срещат се с царе, крале, министър-председатели, министри на външните работи на Великите сили и правят възможна Освободителната война.

Хуманистичният патос на творбата се изразява и в отношенията между обикновените хора. Българи, турци, гърци и другите етноси съжителстват мирно, в смесените райони отсъства етническата вражда.

Някои от българите са спасени от милостиви и човечни турци. В този смисъл романите на Иван Енчев от поредицата „Чедата на Тракия” не са националистични, а обективни и общохуманни, той не сее етническа ненавист и вражда.

Добри са природните описания, авторът е използвал народни мъдрости, извлечени от самия пълнокръвен истински живот, те обогатяват творбите. Езикът е емоционален, което говори, че Иван Енчев е писал романите с цялата емоционална ангажираност, на която е способен като автор.

Романът „Кървав пелин” е още една гледна точка и личен поглед към трагичните исторически събития, за които става дума. Творбата е успех за Иван Енчев и е сред книгите, които допълват и обогатяват литературата ни по болезнената тема за нерадостната съдба на българите от Западна и Източна Тракия.

Романът „Труден сезон” е продължение на родовата сага на Андрей Беломорски /Тракето/, в който авторът достига до най-младите наследници - внуците и правнуците от рода на Яна Тракийска. В творбата става дума и за познати герои от предишните му книги.

В този смисъл е неразривна връзката на „Труден сезон” с другите произведения от поредицата „Чедата на Тракия” - „Кървав пелин”, „Бавен огън”, „Танго назаем” и „Студено кафе”.

Общото между отделните романи са героите, които са наследници на родовете на прокудените бежанци от Беломорска и Одринска Тракия. В това се убеждаваме и от ретроспекциите в книгата, които ни напомнят за парсонажите от предишните му романи.

Струва ми се, че с „Труден сезон” Иван Енчев завършва един сериозен творчески замисъл, в който чрез съдбите на героите си от 4-5 поколения разкрива драматичната и трагична съдба на част от изконното българско население, принудено насилствено да напусне и изостави родните си земи и селища и да намери спасение в свободните български територии.

Цената на това преселение е хиляди избити, измъчени и озлочестени българи и български семейства.

Иван Енчев е концентрирал вниманието си главно във времето след промените от края на 1989 година. Социалнокритичната чувствителност на писателя е намерила израз в изобличението на много неща, които се случиха и продължават да се случват в обществения живот на българина.

Така че „Труден сезон” е роман със съвременен сюжет, роман за днешния ден и днешните ни, а евентуално и бъдещи проблеми пред обществото и държавата ни.

Самото заглавие „Труден сезон” е показателно за същността на творбата. Трудно се оказва времето не само за главните персонажи от книгата, но и въобще за българина. Уж е настъпила свободата, разделили сме се с тоталитарното време, а животът някак си е в безпътица.

Главните герои в романа са арх. Лазар Гегов, учителят Иван Кръстинов, дъщеря му Бисерка и съпругата на арх. Гегов Христина Беломорска - дъщеря на д-р Андрей Беломорски /Тракето/. Чрез тях Иван Енчев е поставил проблемите в романа си и те са двигатели на сюжетното действие.

Духовен наставник на арх. Гегов е учителят Иван Кръстинов. Целта на двамата е проектът „Златен купол” - построяване на църква, в която да монтират уникалната камбана, завещана на арх. Гегов от дядо му Лазар Тракиеца. Кръстинов и Гегов са избрали и място за църквата - квартал, населен главно с наследници на бежанци от Беломорска и Одринска Тракия.

Строежът е започнал, но е спрян, защото са се намесили хора с комерсиални цели, които с подкупи са успели да застроят празните терени с игрални зали, търговски обекти, магазини, а недостроената църква е свърталище на бездомници, наркомани и кучета, които сквернят духовния храм.

Показана е огромната подкупност на общинските и държавните власти, чиито чиновници се интересуват главно от личното благоденствие, а не от обществения интерес.

Докато арх. Гегов е духовен човек, съпругата му Христина е с прагматично икономическо мислене и оттук идва главното разминаване между двамата. Това е причината арх. Гегов да започне любовна авантюра с младата и красива Бисерка Кръстинова - разведена дъщеря на учителя Иван Кръстинов.

Връзката им се задълбочава и като всяка свободна жена Бисерка цели да разведе архитекта и да се омъжи за него. Но от друга страна Христина не иска да се раздели с архитекта и не отстъпва.

Всъщност бракът между арх. Гегов и Христина е в известен смисъл по сметка. В началото арх. Гегов използва връзките на тъста си д-р Андрей Беломорски, но по-късно той получава чрез реституцията сериозни имоти и осигурява материално семейството си - синовете Румен и Евгени.

Но арх. Гегов е нерешителен, не смее да се раздели с Христина и да заживее с Бисерка. В личната нерешителност е неговата драма.

В „Труден сезон” става дума и за мутрите в лицето на Котката, Свинята и Булдога. Чрез сина на арх. Гегов Румен виждаме родовата деградация. Румен е подвластен на хазарта, издава на мутренската група камбаната и те рекетират баща му по всевъзможни начини, за да получат униката и да го продадат на Запад за огромни пари.

Най-страшна е моралната деградация на обществото. В този смисъл най-ценни са разсъжденията на учителя по литература Иван Кръстанов: „Наскоро прочетох - не спираше да се вълнува учителят, - че след петдесет години неграмотните в България ще са 30 процента от най-активната част на нацията ни.

А какъв ще е ръстът на затъпяването, агресията, мързела - не ми се прогнозира. Вече в цели райони на страната не можеш да чуеш българска реч дори в двора на училищата.

В днешно време върховна ценност за хората не е духовността. Парите са новият храм. Забравят се нашенските традиционни ценности. Забравя се, че първо сме българи, а после - глобалисти.

Миналото и традициите са нашето ДНК за национална идентичност. Не ги ли съхраним, падаме под ново вековно робство: Глобалната империя… - И после учителят бе добавил тъжно: - Трябва да пазим нашата родова автентичност. Глобалното село ни завладява по-безмилостно и от Чингис хан, но не с огън и меч, а с пари и зрелища, агресия и пошлост, дрога и затъпяване.

- Сегашният ни преход се запъна като магаре на мост. България едва ли някога е преминавала през по-т р у д е н с е з о н в своето развитие - беше рекъл архитектът, споделяйки тревогата на учителя…”. Тук е и заглавието на романа.

Разсъжденията на учителя продължават : „Инквизитори са децата ни, наборе! Егоисти. Те мислят, че ние, родителите им, нямаме лични нужди. Още от малки все искат да ги носим на ръце точно когато най-много сме уморени. После смятат, че сме длъжни да се грижим за тях не само докато пораснат и се задомят, ами и чак докато сме живи.”

Верни и неприятни думи, но и вината на родителите едва ли е по-малка за ситуацията.

Иван Енчев пише поезия и проза, литератор е и затова естествено в центъра на неговите размисли са тези за Таланта, за Изкуството. Ето още разсъждения в този смисъл на учителя Кръстинов: „Талантливият човек е Бог на себе си. Сам се твори, сам се жертва, сам се възкресява… Който започва да се занимава с литература, музика, театър, архитектура и всякакъв вид творчество, е длъжен да знае, че той само се опитва да възпламени една витаеща в пространството и времето божествена искрица. Успее ли да го стори, може да се счита за галеник на съдбата. Малцина под небето са призваните. Ето майсторите! Сред тях понякога проблясва ярката звезда на някой гений. Мнозина са техните искрени сподвижници, но те са само изгарящи метеори и добросъвестни чираци на болезнени амбиции.”

„Талантът се подушва отдалече. Той е като разцъфнал люляк, който кучетата препикават, за да унищожат аромата му… Талантът е проклятие. Творецът цял живот се измъчва от съмнение дали е постигнал съвършенството. Самият Бог го е обрекъл на това, защото го обича.

Бездарниците му завиждат и го мразят. Само талантливите го зачитат. Големият руски писател Фьодор Михайлович Достоевски сигурно е изпитал всичко това на своя гръб, щом е обобщил: „Ако по пътя към целта си започнеш да спираш, за да хвърляш камъни по всяко куче, което лае по тебе, никога няма да достигнеш целта”…

Самият Алберт Айнщайн, геният, е прозрял: „Въображенито е по-важно от знанието.”… „Творецът е самотен хълм на хоризонта. И Еверест е самотник сред другите върхове на Хималаите. С едно едничко уточнение, че тъкмо той е Геният на земната антигравитация и покорителят на небесните висини.”

Ще допълня с думите на арх. Гегов: „…но аз съм разбрал един урок и от миналото, и от настоящето: дарба, находчивост, инициативност пет пари не струват, ако не си в някоя свита от силните на деня. Не те ли осветяват влиятелни хора, все ще си на тъмно - ден без слънце и нощ без луна. Така е било и тъй ще си остане.”

Тъжни изводи, песимистични, но макар практически Иван Енчев в случая да изглежда прав за литературното ежедневие, то не важи за крайната оценка и съдба на твореца. Едно е популярността, а съвсем друго - творческата стойност.

По правило те са в пълно разминаване. И културната история е пълна с примери в този смисъл. Така че място за отчаяния няма, важното е Творецът да се самопостига във всеки момент.

За престъплението и наказанието са думите на дядото на Лазар към внука: „Бог е в нас, Лазаре! Всеки има своя Бог. Цял живот му служи. Не го ли послуша, бърка и после плаче. Не ги гледай ти какво ти пеят сегашните попове. Всички се надяват да видят Бога чак когато потропат на портата му там, горе.

И си мислят, че Той с благослов ще ги потупа по рамото като послушни деца и ще ги поръси с китка босилек, потопена в светена вода… Бог е навсякъде. Всеки ден вижда какво правим и какво струваме. Напразно понякога се мъчим да се скрием от неговите очи. Нито раят е на небето, нито адът е под земята. Всичко е в нас, хората. И доброто, и злото…”

Също за безбожието и за антихриста става дума в романа. Особено страшна е нравствената безпътица на човека, за която плаща и ще плаща, докато не се промени и въздигне духовно. Разбойници, корупция, недостойни и продажни политици, съдебна система - всичко е в авторското полезрение на Иван Енчев.

Срещаме апокалиптични картини и описания, а автомобилният инцидент на магистралата с мутрите е само част от тази страна на романа. Журналистът Петър Трайков е уж най-добрият приятел на арх. Гегов, но спи с Христина, когато архитектът работи в чужбина. Семейството на Христина и арх. Гегов се руши, защото съществува в лъжа.

В романа се преплитат реалност и фикция. Реални лица и събития като хиперинфлацията през 1996 година, присъединяването на България към Европейския съюз, Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски, Андрей Луканов, пророчицата Ванга, са преплетени с художествените герои в книгата. За политиците ни човекът е обикновен глас, който им трябва при изборите - това ги интересува. Демагогстват, обещават, лъжат…

Иван Кръстинов умира и главната опора на арх. Гегов рухва. Отец Атанас от Родопите го замества, но не напълно. Христина се самоубива, настъпва разрива с Бисерка, всичко се срива.

Запомняме образите, защото са индивидуализирани. Иван Енчев ни поднася сюжетни изненади и така ни предпазва от скуката, затова до края на повествованието четем романа с очакването какво ще се случи по-нататък.

Езикът, макар и на места натуралистичен, което е предпоставено от същността на творбата, никъде не достига до примитивизъм, вулгарност и пошлост, така преобладаващи в т. нар. постмодерно писане. Дори острокритичните моменти не разчитат на директна оголена публицистика.

За духовната атмосфера на романа съществена роля играят цитатите от Библията, които Иван Енчев използва. А отделните епизоди започват с откъси от музикални произведения на най-великите музикални творби на световните композитори в световната сериозна музика - Вивалди, Моцарт, Мусоргски, Верди, Росини и други.

Трагичността в романа „Труден сезон” е преодоляна чрез послеписа на книгата, с който ще завърша: „Душата човешка съзрява като пещерна перла: извайва се от милиони капки живот, които бият в една песъчинка щастие” - мисли си архитект Гегов и се окуражава с преиначените думи на учителя Иван Кръстинов: „Живей себе си, пък ако ще да умираш всяка вечер и да възкръсваш всяка сутрин.”

И ги допълва с една от безчетните житейски мъдрости от Библията: „Окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане.”

После си добавя: „Всичкият наш живот е само един миг от вечното гледане и слушане - най-краткият: някаква си прашинка! Вятърът на Времето първо издухва дребосъците.”

И още: „Не унивай, човече! - продължава да си дава кураж архитектът. - Гледай, за да виждаш, и слушай, за да чуваш - само тъй ще пораснеш и ще станеш голям. Брани своите мечти, както орелът закриля орлетата в гнездото си сред най-високи върхове”.
Това е.

В началото на неговия творчески път стиховете и прозата на Иван Енчев са по-оптимистични, по-жизнерадостни, но впоследствие поезията му става преобладаващо драматична и екзистенциална. Той все повече разчита на драматичното начало в творчеството си - поетично, белетристично, публицистично.

Иван Енчев не се затруднява в писането си от поетичната форма. Пише както в класически, така и в свободен стих. Умее да избира заглавията на творбите си, които са обобщаващи.

В поемата „Река Марица” поетът споделя:

Аз имам още много мои мъки да изплача.

А автор, който има да споделя мъки, има и творческо бъдеще. Което и аз му пожелавам.