БЪЛГАРИЯ
БЪЛГАРИЯ
Във себе си побираш онзи слънчев свят,
където топли залези догарят
сред клоните на дъбове прастари,
а въздухът е лек като тополов цвят.
И ромонът на каменните ти чешми
предания забравени ми шепне -
как пръст от теб е пазил в свойта шепа
войвода млад по чуждите земи.
А някъде далеч, под орлови гнезда,
по канари и през поляни злачни
шумят потоци - тихо, тихо плакнат
несъхнещата кръв на твоите чеда.
И твойто минало, и всеки полет твой
неволно моя ден несвършен озаряват.
Трептя със твойте тръпки, бури ме раняват -
аз, вейка тънка от хилядолетен ствол.
***
Когато липовата нощ докосва
със хладни устни сънните треви
и щурчов зов във дланите си носи,
и във полето всеки ек лови;
когато диалог със всяка птица
започва чаканата тишина
и се затварят светлите зеници
на къщите една подир една,
тогава мракът става чаша вино;
на масата си я полагам аз
и плискат се във мен вълните сини
на спомените с дръзкия си глас.
Пристъпил вече зад чертата зрима
на този свят, в прозрения вглъбен,
отпивам глътките неутолимо
но все е пълна чашата пред мен.
***
На котва като кораби безлюдни
са къщите, потънали в мъгла.
Денят се качва по незрими стъпала
и слънцето се мъчи да събуди.
Колите с перки на делфини плуват,
залутани в море от полумрак,
и сякаш дълго търсят нейде бряг
с разлистени дървета, бряг сънуван.
И аз - рибаря - кърпя свойта мрежа.
Съшивам я със простички слова -
да трепка в нея късче синева
и птичи звън, и дъх на китка свежа.
***
Ще отпътуваш ти със вечерта,
във стъпките си пустотата вплела,
и на звездите светлата постеля
ще скрива бавно твоята следа.
А като хищници по твоя път
потоци в мрачината ще те дебнат,
но на светулки фаровете дребни
спасително пред тебе ще искрят.
И птици от гнездата си над теб
ще бдят на стража и листата сънни
ще бъдат покрив твой докато съмне
и вятъра приемаш за съсед.
Словата ти, повити в тишина,
ще слушат дъх стаилите върхари
дордето - пита бяла - ще догаря
в жарта на мрака - лятната луна.
***
Не чакам никого и никой не ме чака.
Оловна привечер. Света затрупва сняг.
Пред мен гъстее като пушек черен мракът.
С отчаян вик пищи в далечината влак…
И вече избледня на мисълта следата,
и стаята е като запустял заслон.
В стъклата ми бълнува трескав вятър
и удря моя праг със ледено крило.
Не чакам никого и никой не ме чака,
и тръгвам без посока във студа парлив,
и тясна кръчмица намирам някъде -
шумът й ме увлича сред дима лютив.
Във разговори и във спорове се вслушвам.
Забравям, че вали навън, че вън е мраз
и самотата ми изчезва - дребна стружка -
издухана от живия човешки глас.
ПЕСЕН В ЗЕЛЕНО
Зелен поток, зелена тишина
и пролетният дъжд с очи зелени
на свойта приказка те прави пленник,
люлее те в зелена светлина.
За теб листата от дъжда плетът
гирлянди изумрудени изкусно.
Докосва те небето с влажни устни.
С безброй звънчета трепка в теб дъждът.
Зелена тишина, зелен поток -
и сам си малък бог сред тях, и пеят
в кръвта ти птици, цял просторът грее
от резеда и хоризонт дълбок.
ВРЪЩАНЕ В РОДОПА
Поляна сред прохладната гора.
На чевермета пушека ухаен.
От нейде звън на чанове
и сенки в непритихваща игра.
При нас отново се завръщам днес -
при онзи дом сред борове вековни.
На моя град бетонните окови
сека и тъна в девствения лес.
Секачите в залязващия ден
ме срещат пак край стъкнатия огън.
И гърлен смях, и викове до бога…
И аз оставам в доброволен плен.
Там, дето под гнездата на орли
завинаги в съня ми се втъкаха
поляна малка, къща с ниска стряха,
скоклив поток и смайващи скали.
Те всички се преплитат във една
родопска неугасваща шевица.
Тя трепка в мене като млада птица,
дарила ме със своя светлина.
