Елка Няголова

Из книгата й под печат „6 ГРАМА”

СЕНКИ

Ще ви стискат обувките ми - не стъпвайте в тях.
Не опъвайте тънки въженца пред погледа ми.
Един влюбен капчук капе за мен под стряхата.
Вятър с целувка докосва на палтото ми подгъва.
Толкова вятър събрах - издува ми вече ризата,
а не може проклетата завист зад мен да издуха.
Виждам я всеки път, щом в очите ви сведени слиза
и пред мене преглъщате думи, някак на сухо…
Онемявам от тази тъй странна душа, не вселенска -
някой някого спъва, продава или разжалва…
И отчаяно иска да беси гласа на птиците в мене.
А пък птиците пеят - даже повече, щом са печални.
И раздават бели глухарчета наляво-надясно прошки.
И разпръскват чадърчета, та да светне наоколо.
Ще погаля косите на вятъра, както винаги - рошави,
ще му кажа: нали си ми паж, хайде - издухай злобата!
Ще ви стискат обувките ми - не стъпвайте в тях.
От обувка вече никой не пие шампанско - като от чаша!
С моите ходих по облаци, поеми ми четоха, пяха ми.
И ги премерваха нощем всякакви пепеляшки…
Завистта не е телешка кожа. И шагренова даже не е.
Ще се спука при първо обуване, или само премерване.

В Малката нощна музика не препускат диви коне.
Само плаче, докато я слуша,
скрит от света, Салиери.

ЕВЕРЕСТ

Не заспивай, любими, не заспивай… В отвесния сняг
някак бързо и лесно се губят дори посоките.
Понесем ли със себе си своя таен Еверест някога,
значи, все едно колко е стръмно в съня и колко високо е…
Не заспивай! Сега и снегът дори отмалял, коленичи
и притиска в земята челото си, навярно се моли.
Този свят, в който само птиците знаят, че ничий е,
сега твоите стъпки брои, не иска да отброява моите.
Местя бавно нозе във снега, да улуча следите ти тежки.
Един жаден врабец от капчука замръзващ отпива…
Ти върви, без да спираш, Еверест е просто надежда.
Не заспивай, любими! Аз те моля сега: не заспивай!
Сто живота пресякох така - сред снега, стъпка в стъпка.
Без спасително дълго въже. И без всякаква екипировка.
А върхът се издигаше, ставаше някак по-непристъпен.
И само любов ни крепеше - два атома с общо ядро…
Още малко остана, толкоз малко, че ми се плаче!
На върха от ненужните спомени ще си направим огън.
Нито ти, нито аз бяхме опитни алпинисти, обаче
виж, пристигаме, само няколко стъпки, не казвай: не мога!
И снегът натежа като „сбогом”. А животът вали ли, вали…
Само ти не заспивай, любими. Усмихни се, така ти отива.
Изтънява пътеката, Еверест все така отляво боли…
Но какво от това, щом сме двама.
Само ти не заспивай!

РАЗГОВОР С FORMICA RUFA*

Накъде се запъти, мравчице?
На дървото кората е грапава.
Едно птиче сега ще те грабне -
оцеляваме в свят на варвари.
Ти не бързай нагоре-надолу -
като цялото смутно човечество.
Най-правдивата истина гола е,
но дали е потребна е вече?
А дървото е Пътят до себе си.
Ще го минеш на няколко кръгчета.
В тази гара за слепи преселници
всеки зрящ е до болка измъчен.
Виж, пътуват във разни посоки -
без багаж, без любов и без смисъл.
А животът е хапка безсолна.
И е сън, прекъснат от писък…
А е просто, тъй просто е всичко.
Път и вяра. До теб да е някой…
Две-три думи. Сред тях: „обичам те”.
Но рецепта за обич няма…
Мравко бедна, обърка посоката.
И пътуваш припряно нагоре.

Все сме пленници на високото…
А дървото започва от корена!

___________

*Formica rufa -
червена горска мравка от списъка на защитените видове

ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА
С МАРИНА

Като Марина трагично обичам -
тази пръст знае това.
Дълга сълза от небето се стича,
бледо, до цвят на вар.

И я сънувам със будни очи -
сам-сама сред тълпата.
Стъпва Марина. След нея горчи.
Въздухът е подпален!

Думи пресяват смисъла вечен.
Птиците го кълват.
Стига стихът до най-далече.
Прави сред Нищото път.

Стихове, не цвърчене и тези
ялови семки за думи.
Животоспасяващи като поезия.
Точни като куршуми.

Марина Цветаева стъпва и реже
въздуха. Просека прави.
Звук ли, или неземна безбрежност?
Всеки стих залък корав е.

Ние след нея преглъщаме залъка.
Мимове, с неми жестове.
Всеки поет е с живот назаем…
В джоба - с резервно въже!

Като Марина, към този свят пускам
птици от своя ръкав.
Моля се само: да пеят изкусно,
и плачат над земната кал…

МИНУС ЛЮБОВ

Утъпкани мълчания.
Словесни Вавилони.
Земята е отчаяна.
Небето вече рони се.
Отгоре - само сенки,
а долу са могилите
на птиците отвесни,
на хората унили.
Вината е мъгла -
до костите прониква.
А в немите гърла
гъргорят неми викове.
Поетите разчистват
Авгиеви обори,
но глухонеми срички
с бездарието спорят.
Бездарие е всъщност
нагонът за пълзене.
Вселенската ни къща
безверие превзема.
И много още „без”
сред тази турболенция.
От облака излезе
Любов със счупен глезен.
Тя седна в този трон
сред облачни възглавници
и със печален тон
прошепна, че е гладна…
Едно дете със ябълка
изтича към небето.
С усмивка само трябваше,
Но знае ли детето?!
А всичко беше лесно
в света ни обетован,
преди да стегнат преспите
на тази нелюбов!…
Днес вдигаме яките.
Лед свети и във погледа.
Но скита ли Любов
из Северния полюс?!

ВТОРО ИЗДАНИЕ

Ще се измисля отново.
С други сънища - кратки.
В главата с други облаци.
С други писма неизпратени.
С други ръбове и овали.
С различна бръчка за строгост.
С друг смях - изпреварващ.
И с други - шарени рокли.
Ще се измисля различна -
няма да ме познаете.
И никакво благоприличие!
Отдолу-догоре - в тайни.
Скандални и шумни. Всякакви.
Хайде на бас, че мога!
Само не зная някакси…
какво да направя с огъня,
оня, в очите ми, който
ту кротък е, ту е палав…
И който със лъч в окото
един мъж подпали…

ФАЛИТ

…И повече нямам. Единствено звън на камбана.
Парче по парче - отчуждено. Бодлива тел пръстите пари.
В копривата спомена скрих. И само той ми остана.
Звъни като звън за последно. Димят в него стари пожари…
Със пусти ръце съм. По-пуста е само душата ми.
Тя дрипава броди из Тракия. И плаче за празните люлки.
Вървят беломорци отдавна по пътища прашни.
Кълвач из гората потраква. В Европа дали са го чули?!
Европа е стара. Не чува. Не вижда. Не мисли.
Изпадна в глуха деменция. Не помни коя е, защо е.
Аз мъкна камбана, по-тежка от всякаква истина.
А някой, невидим от мене, крадливо гледа през щорите.
Да стигна високия хълм, че силите ми привършиха.
И нищо си нямам вече. Единствено тази камбана.
Какъв ти тук патос - сред тази история тъжна?!
Хорото е клуп от веригата, пристегнала и Балканите…
Да бях поне скрила товара си в слепия кладенец.
Копривата можех да оплевя, преди да превземе душите…
Какво ми остана: шепа пръст под тази юнашка скала.
И вик на южния вятър: „Земята ще ни утешиииии…”
Аз, внучка на страшен войвода, днес меря педя по педя
Надеждата си, която загуби си говора - няма е…
Пищи Ориент експрес. Но празни са всички купета -
децата отдавна избягаха. Фалит. Вече нищо нямам.

НАНИ-НА

Всъщност, знам ли кое е опасно-високо и ниско.
Със тези въпроси приключих още във детството.
После падах и ставах. И знаех: така ми е писано.
Ровех с пръсти в косите на вятъра. Сресвах ги.
Той следеше с едно око всяко движение мое,
точно тъй, като тебе, следеше ми даже и сянката.
Очертаваше с кръг забранените зони със молив.
Аз настъпвах чертата. Специално настъпвах я сякаш!
Той стоеше във ниското. Не посмя да погледне върха.
Вятър-работа, казвах си, уж е мъж, а бои се неистово!
После спрях да гледам в очите му - облак над хълма.
Бързах задъхана, можеше всеки миг отгоре да плисне!
Аз говоря за Вятъра. Ти какво неочаквано стихна?!
Иде дългата вечер, в която ще разглеждаме спомени…
Остави този молив, прицелен в сърцето на стиховете.
И каква тук поезия! Иде вечер, отдавна непомнена.
Оня Вятър… Ех, оня Вятър внезапно смълча се.
И сега се катери след мен. Стъпва даже в моите стъпки.
Горе клоните купола сплитат на храм за причастие.
Хайде, тръгвай със мен и не бой се от стръмното, скъпи!
Ще заспим, ще заспим. Нани-на… Уморени вселени
ще заспят във очите ни сигурно - орлета дресирани.
Иде вечер. Звезда се огледа във чая, приготвен за мене.
Един истински чай от билка “живот” - ухаен и силен!
Виж, затварят очите си една по една даже совите.
Диетично вечерям със разпънати вътре в мен петъци.
Но съм будна до теб, пак със онзи страх от Високото -
светнал лудо в очите ти,
щом видя ме върху парапета!

ПИСМО

До първородния ми внук Йоан

Мое клонче напъпило
и протегнало тънко вратле към небето,
окъся ли ми Пътят,
или сън във очите отворени свети?
Ти протягаш ръчица
и редиш своя слънчев пъзел в душата ми.
Ветровете горчиви
да почакат сега пред портите шарени…
Свири сбор за врабците
твоят Март, разчорлен гамен, но чаровен!
И разпръсква синците си
покрай тебе отново подранилата пролет.
Синьо зрънце - великденче,
към него се свеждаш, развълнувано клонче.
И сте лика-прилика -
толкоз светло сте влюбени и безсрочни.
Твой е облакът бял -
на статива небесен той кога покачи се?
И звънците побягнаха
със смеха на едно тъй мечтано момиче…
Ти ще стигнеш момичето,
протегни се без страх, о, клонче напъпило!
И със цвят накичи го,
за да бъдат със обич плодовете напълнени.
Аз съм старата вишна.
Мъдри мравки нагоре пълзят по стеблото ми.
Те без думи издишаха
тази притча прадревна за солта на живота…
Щом достигнат до тебе,
отвори доверчиво венчелистчета бели.
Мое клонче протегнато…
Писмо е светът. Подписвам се: Ели.

ПРОШКИ

Не безпокойте душата ми, когато вече ме няма.
Спомен ли? Всичко е вятър. Свещ. И дим след пламъка.
Чифт ръкавици на масата. Трака часовник стенен.
Два чифта думи напразни. А тишината стене.
Снимки в албум, в кутии… Пръстенче с инициали.
Две-три писма - открити. Брошка една - оцеляла.
Правнучката ще я носи. Сигурно ще я изгуби.
Някакъв гладен просяк ще я подритне грубо.
Ще се люлеят къщите - бяла халва на Заговезни.
Ние - едни и същи: изгревни, после - залезни.
Спомен ли? Вятър в пантите. Скърцат и люлките празни.
И като в стих без поанта спуска се тежка забрава.
Не безпокойте душата ми. Днес да си вземем прошки.
Утре с последния вятър ще ме забравите просто…