СЛЕДИ ОТ ЛЮБОВ
СЛЕДИ ОТ ЛЮБОВ
Не, не знаех аз, втренчен тъй жадно
в кишиневските пролети млад,
че тез кестени свързват държавно
и задълго човек с тоя град.
Че съдбата ми пак безразборно
нахвърля тоя възел триклет
и душата ми - тъжен затворник,
ще се мъчи - какво занапред?
Не, не знаех, тревожно възбунен
и унесен възторжено-жив
над виелици - лебед-фъртуни,
че съдбата над мене кръжи…
Тя от сънища - в образи стине
и причаква ме - тъжен и лош,
да ме мъчи, мен - цветна градина,
но опърлена в пролетна нощ.
… А градът бе добър и обичан -
не усещах аз полъх суров -
бях наивен и твърде лиричен,
а в очите - следи от любов!
СМОКИНЯ
Всеотдайно, цял ден вдъхновено валеше…
Ала ти си замина, избяга в нощта.
Леко сдруса се сводът над мене нощешен -
Яснота белоснежна падна - немота…
Аз не зная шега ли, измама ли беше
зажаднялата твоя за ласки душа -
тихо сядам на масата смешен и грешен. -
Е, да вярвам, че все пак ще се утеша.
Още дълго ще праща луната-лъжкиня
белите безадресни снежинки-писма.
И тъгува днес моята крехка смокиня
чисто и по-човешки сред тая тъма…
А за туй, че от скръб тя едва не загина,
може ти да останеш виновна сама…
ДОБРЕ ЛИ СИ?
Нощта си счупи синия клавиш -
защо мълчиш?
И висна месецът самотно, виж, -
защо мълчиш?
Съдрах омръзналия ми каиш -
защо мълчиш?
Нагълтал съм се сякаш със хашиш -
защо мълчиш?
Кому ли ти сега принадлежиш -
защо мълчиш?
Спечели ме веднъж като на фиш -
защо мълчиш?
Без никакъв ти там алъш-вериш -
защо мълчиш?
Без никакъв ти подкуп и бакшиш -
защо мълчиш?
Добре ли си ми, мъка и престиж, -
защо мълчиш?
Тук в полумрака топъл, светлориж -
защо мълчиш?
Кажи ми без и да се изчервиш -
защо мълчиш?
Тъй питал съм те аз не дваж, не триж -
защо мълчиш?
И докога все още ще мълчиш -
защо мълчиш?
Ти толкоз думи вече ми дължиш -
защо мълчиш?
КЛАДЕНЕЦ СВЕТИ
Пак октомври през нощите гази
с мирис гроздов примесен.
Дърпа тънки и жълти первази -
идва есен пак, есен…
В тъмнината камата забили -
ще разцепят небето,
тихи жерави, жерави мили,
где ви чакат? Къде тъй?
Бяхте край езерата ни сини
и спокойни, и сити.
Где е вашият дом и родина? -
Но те крякат… Отлитат…
Само тука, пак сякаш от вчера, -
колко зими и лета! -
вдига кофата нашият „жерав”.
Тихо. Кладенец свети…
КАК СИ?
Сигурно, бавно напусна селцето -
(свърши се лятото, тихо замина) -
дворът напусна и мен, и сърцето…
тихите наши лозя и градини.
Почват листата тук жълтия полет…
Не се обаждаш ти вече години. -
Как си? -
дали у вас още е пролет?
ЗАВИНАГИ
„Родино моя, майчице мила…”
Пеньо ПЕНЕВ
Ах, залезът неповторим
над хоризонтите далечни!
И вие, утринни зари,
завинаги сте с мене вече.
Нима тоз, що ви е видял
и чул ви е, ще ви забрави?
Аз този вишнев облак бял
В града ви го донесох право.
И тоз над Дунава порой,
над езерцето - храсталака
и люляковият прибой -
една картина от Буджака…
Ти цяла си у мен, в кръвта.
Пил съм те с майчиното мляко…
Родино Малка! На света
навеки с теб съм свързан, майко!
