Борислав Владиков

Благо Прангов е роден под щастлива звезда, защото няма друга така многозвучна и толкова красива планина, каквато е Пирин. Под северното крило на тази планина той е слушал мелодии и звуци, родени от душата на баба Вела - неговата мъдра майка и от природата с песни на реки и потоци, с небесни гръмове, озвучени от страховити мълнии, от напевите на гората и от безумните концерти на пролетни птици и летни щурци.

В неговото творчество - поетично, мемоарно - изповедно и публицистично-есеистично той е оставил достатъчно доказателства за осъзната любов и отговорност пред Род и Родина, пред минало и настояще, пред минали и днешни поколения.

В съзнанието и представите на своите читатели битува преди всичко като поет, но през 2009 г. изненада много от тях със своята книга - летопис и психография на няколко поколения бачевци.

И макар “В цедилката на трите хълма” да е една от последните негови творби, аз ще си позволя да отворя най-напред малка част от нейните страници, защото тя дава представа за въздуха, за традициите, за нравите -добри и лоши, с които е закърмен и израснал този, който като напукана от лятна жажда земя е попивал Мъдростта и Доброто, за да поднесе в по-късните си години - на нас и бъдните читатели нещо трогателно мило.

Жителите на село Бачево - живи и мъртви, минали, днешни и бъдни - заслужават тази книга. Благо беше призван да я напише. Сега тя е реален факт и своеобразно възкресение на миналото, населено с колоритни характери и характеристики на бит, култура, традиции; на талант и на шеговити закачки; на борби - просветни, църковни, революционни и още нещо - тя е галерия, в която читателят може да срещне и види жизнени, мъдри и талантливи предци, едни благопранговски чичовци със строг морал, предпазил кръвта им от разводняване, каквото днес застрашително навлиза във вените на много наши съвременици - млади и възрастни.

Истинско удоволствие читателят изпитва от мелодиката, от чара на разложкия говор, който авторът не обременява с излишни диалектизми, а извлича, съхранява и предлага на нашия слух музиката на онази народна реч, която е на светлинни години от днешната езикова простотия и оварвареност на свещения български език.

Сега на мен ми предстои трудната, но не невъзможна задача да доказвам с неопровержими образци най-вече в поетичното му творчество достойнствата на поета и човека Благо Прангов, нещо, което му определя завидно място в редиците на българските поети. За да премина конкретно към поетическото творчество, ще си позволя да ви върна за малко към далечната 1953 г. когато той пише:

В поле безкрайно светът светува.
Надежда гола всеки сънува.
Не знае отдих - оре орачът.
В браздата първа затрупа здрача.
В браздата втора пося зората.
В браздата трета пося сълзата,
в която тлее мъка голяма.
Зачака жътва… А жътва няма.

Налага се обаче да призная, че през всичките наши житейски и творчески години ние бяхме взискателни и взаимно критични един към друг. Не сме си спестявали отрицателни оценки за отделни стихотворения или подготвени за печат книги.

Днес не очаквайте от мен да оглася моите несъгласия с поета Благо Прангов. Защото от изключителна важност е не това, което не харесваме, а онова, което предизвиква възторг и убеденост, че то ще надживее автора и ще продължи да вълнува бъдните читатели. Трагична заблуда ще бъде, ако си вярваме, че всеки наш стих е и ще пребъде във времето.

По-горе цитираните стихове от Благо, не защото е твърде млад и защото годините са обременени от догматика, аз ги определям като мъдри, образни и запомнящи се. И не на последно място като дръзки.

Сега тук и днес не знам как да определя сезона на осемдесетте години като късно есенен или като ранно зимен. По-лесно ми е да приведа образци от -поезията му, които доказват, че и сега той има много пролетни пориви в
своята есенна или зимна възраст. Но ако това чувство се поднесе голословно, ако не е защитено от висока художественост и узряла мъдрост, ще прозвучи самонадеяно, невярно и фалшиво.

Без Рила, Родопа и Пирин България не би могла да има самочувствие, че е една от най-красивите страни на света - невероятно хубава, бунтовно - свободолюбива и поетично песенна. Село Бачево е гушнато в скута на Рила, но гледа към божествения Пирин. И всичко, което заобикаля него и неговите жители, определя тяхната синовна обич към природата, която ги дарява с много красота.

А планината въси вежди,
през облак слънце се изцежда,
в слана осъмва пак и пак
оплешивелия букак.

Слани и в мен без време лягат,
но твойто рамо ми помага
да бъда силен в слабостта
и пролетен през есента.

Всеки сам има правото да мисли дали става дума за рамото на планината или за рамото на любимия човек. Но нито планината, нито любимата жена могат да утешат душата на поета, когато животът безпощадно и с вълча ярост изяжда виделината на изгрев изумруден и превръща младостта в старост. Неговото чело е набраздено от много бразди. Мечтите са изкълвани от черни врани.

Тези стихове не са като току-що излюпени голишарчета. Те са с криле, които могат да прелетят и са прелетели големи пространства. Днес моята задача е да открия една малка част от тях и да ви уверя, че са облечени с благопранговска премяна, отличаваща се от всички други поетически премени.

Преди българската мъчителна и много продължителна така наречена демократическа промяна писателите на България имаха свой дом на улица “Ангел Кънчев”. Тогава някой шегаджия беше писал:

Бяла спретната къщурка - “Ангел Кънчев” пет.
Тука всяка мижитурка счита се поет.

Днес България гъмжи от поетични мижитурки. Много от тях са натрапчиво шумни. Непросветените граждани придобиват представа за поезията и поетите по най-кресливите, по естрадно популярните. Благо Прангов няма нищо общо с тази натрапчива посредственост.

Той е с удивителни познания по теория на литературата, а в творческата си практика често пъти достига до поетическо съвършенство, при което не можеш да се усъмниш в нито един звук. Когато пиша тези редове, мисля за стихотворението „ОНЕМЕЛИЯТ СЛАВЕЙ”. И ритмично, и като чувство, и като рисунък то е доказателство за сериозна художествена надареност и отново ще припомня: написано е в една сравнително ранна възраст. Ето как звучи то:

Преди да чуят ехо на есенен капчук,
два славея поеха един до друг на юг.

Гнездото им - догоре със сняг и глухота -
студува във простора, сънува песента.

И я дочака - само че тъжна беше тя.
И тежка като камен, загърлен в пепелта.

Животът тъй е крехък - море - просторът син.
Два славея поеха, завърна се един.

В гнездото - бряг очакван - във родната земя,
той плака, плака, плака, дордето онемя.

Не знам какво е мислил и какво е преживял поетът през тази благодатна за него 1954 г., но това лирическо послание идва при нас със своята непреходна жизненост. То не може да бъде повлияно от моди, от политики и взаимно оспорвани идеи.

Такива стихотворения не губят давност. Простота, съвършена ритмичност, музикалност и дълбок подтекст. Това стихотворение е написано “с думи прости”, за каквито пише Никола Вапцаров. Прибягвам до тази съпоставки, за да убедя себе си и да внуша на вас, че гръмките слова често наподобяват гръмовито небе, което не изплаква ни една сълза над ожаднелите полета.

Без ни най-малко да подценявам социално-родолюбивите стихотворения, не скривам своите предпочитания към онази негова тънка наблюдателност, която най-често и най-убедително откривам в природно-лиричните му творби.

Въпреки не малкото поеми, сътворени от автора, аз продължавам да мисля и твърдя, че в лиричните му творби изобилства багрилото на шарки, които откриват и пресътворяват само талантливите и наблюдателни поети.

Благо изненадва с несъмнения си талант да съзерцава природата, но не прави фотографски снимки, а всичко пречупва през душата и мислите си.

Малко хора знаят, че на младини поетът обичаше да рисува. Изоставил четката, непрекъснато подостря моливите, с които не се разделя, където и да се намира, накъдето и да пътува. И пренася върху белия лист - безмилостен като пясъчна пустиня - шарки и цветове, аромати на цветя и плодове.

Изненадата идва от умението му да вплита детайли, незабележими с просто око и да им възлага функции, без които талантът не може да бъде убедителен.

Всичко това е доказателство, че той продължава да бъде художник, но чрез словото. Знам, че не е приятно да се прекалява с цитати, но трижд по-неприятно е да хвалиш някого, без да потвърждаваш своите “дълбокомислия” с примери, които говорят далеч по-убедително от всеки тълкувател.

След малко ще чуете с каква девственост и зримост се пише за нещо много обикновено на пръв поглед. Но божественият смисъл на изкуството се състои и в това - да открива в най-простите на пръв поглед неща природна съобразителност и човешко възхищение.

Белотата снежна между клони
обезлистени се рони,
а боровинките - сачми отронени -
дупчат пухкавата пелена.

В тях живее лятото и оня
сладко-кисел ароматен сок,
необятен като траен спомен,
като зимна глухота дълбок.

И при тая тъй реална среща
със плода, по чудо оцелял,
ти като че ли за миг се сещаш
с недолюбени неща. И цял

в тишината бяла и дълбока
свличаш се със кисел плод в уста
и самичък не усещаш колко е горчива
в него сладостта.

Такива стихове не ми се иска, а може би и не мога да разтълкувам докрай, затуй предпочитам да ги съхраня в себе си като нещо свидно, чисто и скъпо, за да не наруша тяхната класическа форма и класически смисъл.

Колкото и загадъчен да е всеки човек, аз мисля, че добре познавам Благо. Според моите наблюдения в какви ли не ситуации и при какви ли не обстоятелства той опровергава представа за себе си като много кротък и благ човек.

По-скоро е чворесто дърво. Не се цепи лесно. Не се дроби. Упорит, мълчалив, не много речовит, повече човек на писменото отколкото на живото слово. Копае своя кладенец не с копач и лопата, а с върха на игла, по едно описание от Димитър Талев в романа “Гласовете ви чувам”.

След многото лирически състояния на душата му, на лирическата му природа, не е трудно да открием и другия - горчивия, гневния поет, който устоява на буреломи, защото има дълбоки корени в родната земя, която боготвори, обича и обработва като родов селянин.

Земята - това е другият благодатен извор на неговите несекващи жизнени сокове. Той е истински земен човек. Ненавижда кафенетните и алкохолни български поети и поетеси. Когато ми дойде на гости, а това се е случва често, пие прилежно чаша -две от моята върла хърсовска ракия и толкова чаши вино, колкото му предложа. Искам да го напия, искам да го видя пиян, но това за 60 години не се случи нито веднъж.

Клони малко към неприятните, към досадните трезвеници, които не плачат и не пеят, а само се усмихват и чудят на чуждите алкохолни състояния. Това е необяснимият за мен Благо. Насаме се мята като уловена в мрежа риба. Възмущава се от самочувствието на самозвани наши колеги.

Ненавижда шумните, бъбривите, многословни и празнословни поети. И си мисля, че тихият Благо Прангов няма как да не бъде повлиян от бурливата природа, която е навсякъде и винаги е него и в него.

Сега нека го видим в подобна на описаната тоналност.

Вятър облаците кърши.
Тишината се напука.
По небето - леден връшник
гръмотевици препускат.

Тътне каменното рамо
от несвестните ни клетви.
Неми си остават само
сенките на вековете.

Тази напукана тишина, небето като леден връшник, тътенът на каменното рамо и тези неми сенки на вековете са златен фонд в езиковата банка на Благовото поетично слово.

Мъжественият, бурният, гръмотевечно сърдитият поет продължава да ни въвежда в неспокойната си душа.

Обръчът на слепотата
стяга дни недоубити.
Пукат костите на дните.
Вик разсича висината.

Стон засяда в сухо гърло
и загърбил нищетата,
планината в миг ми върна
Свободата… Свободата.

Днес аз споделям своята убеденост, че Времето ще извърши своето, като отдели къклицата от златните житни зърна и на своята духовна трапеза много хора ще намерят поетичен хляб, без консерванти и други химии е марката на Благо Прангов. Онези, които нямат слух и зрение да видят и оценят безспорните неща в неговото творчество и не вярват на изречените от мен думи, ще се окажат късогледи и непрозорливи.

Право да артикулирам такива оценки ми дават силните стихове на Човека и Поета, а не прекалено бъбривите, философски мъгливите и с политическа оголена тенденциозност творби.

Като казвам това, несправедливо ще бъде, ако не признаем, че неговите морални и социални присъди над обществени и личностни пороци на нашето време често пъти стрелят точно в целта.

Във неизбродната вселена,
сред трите родни планини,
улавя моята антена
световните пукнатини.

И в тишината безначална
на изгрева, окървавен
избухват взривните сигнали
и остро се забиват в мен.

Зорницата докрай изтекла
на съмналия ден в дланта,
отново стана ми пътека
по стръмнината на света.

Не искам да оскърбявам никого. Все пак поезията в много случаи не се разбира правилно и добре от всички, но когато Зорницата изтича на съмналия ден в дланта, длъжни сме да признаем, че друг поет това не го е казал. Такива строфи не са случайни постижения, а трайни, последователни и сигурни стъпки по каменистия, безмилостен път на поезията.

Не съм се замислял колко струни има поетичната китара на Благо Прангов, но и без да се замислям, слухът ми, усетът ми за музикалност долавя игриви поетични ритми. И вместо аз да правя каквито и да било внушения, нека отново чуем поета:

Надалеко леко, леко
звънна като синя ръж
росна тишина и меки
стъпки на спокоен дъжд.

И през синята тревога
на смълчания клонак
белоного, босоного
утрото заслиза пак.

Слънцето над мен извезе
хребета на хълм зелен;
тръгнах аз и с него влезнах
в твоя ранобуден ден.

Класически стих. Отново простота и богата метафорика извеждат автора на висока лирическа кота.

Всеки поет, застанал пред необяснимото могъщество на Ниагарския водопад, губи дързостта си да го възпява и сравнява с каквото и да било. Водопадът просто е несравним като природно явление.

Застанал откъм американскатата, а не откъм канадската страна на бушуващия хаос, по детски наивният Благо Прангов, изненадващо за мен и за всички, които са заставали пред това чудо на природата, го вижда като разрошена брада на дядо Господ. При друг случай планинския хребет е видян като кобилица и като огромна тетива на лък. Чуйте още:

Проблесне слънце в глухия букак.
Събуди се релефът на гората.
Кълвач усоето със клюн разклати.
Потече току-що запален сняг.

Нека ми бъде простено, ако съм повлиян от сантиментално чувство, когато коментирам стихове, написани за неговите родители, които имам честта да познавам и обичам. Мисля, че мъдростта в своята поезия той дължи повече на баба Вела, а романтичното чувство идва от Ването горския.

Отново се изкушавам да предложа на вашето внимание цялото стихотворение “Корени”, но се страхувам, че ще наруша мярката. Шест стиха дано ми бъдат простени.

Всяко лято баща ми пристига на село
да закърпи душата си вятърът градски съдрал
и откършил от времето къшей отмора
на раздумка да спре при побратим орел,
да извика, но тъй, че да скокнат левентите борове,
за които готов бе да иде дори на разстрел.

Вторият, третият и петият стих не съм ги срещал в поетическото творчество на нито един от нашите поети. Да кажеш неказани неща, да свържеш думите в съюз, който не познаваме, е сериозна защита на таланта.

Гората за Ването горския не е просто служба. Тя е религия, с която е закърмен и неговия син. Синът добре е прочел целия живот на своя баща и най-вече завръщането му от Пловдив в Бачево, където още живее в корените на хиляди, пощадени от брадвите на времето столетници борове.

Колко близък е до своите съселяни и до земята, която те обработват, поетът доказва и с великолепните стихове:

Пътеката на мравките изчезва и се ражда.
До синора се свежда ничком шипов храст.
Жужи пчела в камбанката на совлак. И от жажда
един щурец сред буците забравя своя глас.

Прахът, издухал от душите ни, лудува вятър,
изврял от огнената пещ на хоризонта сух.
Ще издържим ли в тоя пек дълбок и непонятен,
сред който троскотът дори предава дух?

Запаленият вятър стене като кукумявка.
Мравунякът грижовно тътри житни семена.
Все още неотстъпен път през лятото ни чака.
А утре? Утре можем да осъмнем и в слана.

Такива стихове не могат да бъдат написани от книжен поет. От мамини синчета, които не знаят що е жега и жажда. Такива стихове могат да бъдат дело на поет - верен син на природата и съдбовно свързан със земята, която го е кърмила и продължава да го кърми.

Много ми се иска в съкровищницата на българския език да влязат в употреба думи като “преперлица” “тажел” Рудината, Вечеровен или съчетания като “юдинско пладне”, “грешен щурец” и много още не само благозвучни, но и носещи богат смисъл.

Изтекли са години, откакто за първи път прочетох кратката лирическа поема “Роженска вселена”. Толкова неща се промениха в нашия живот. От толкова неща се разочаровахме и отрекохме, но поемата “Роженска вселена” днес ми изглежда по-значима, по-дълбока.

И си мисля колко е важно поетът да не дрънка само на еднозвучната любовно- сантиментална струна, а да отдаде душата и таланта си на вечното - не на преходното и случайното. В тази малка поема той е до болка изповеден.

В нея има и звук, и музика, и неповторими фрески, и мирис на манастирска атмосфера, събрала в едно иконописци, резбари, поети, художници и влюбени, влюбени във вечността на българския дух.

Другият Благо Прангов често пъти е гневен, сърдит, неудовлетворен, разочарован от приятели, в това число и от мен, яростен и в безпътно отчаяние. Такива състояния откривам в неговата книга “Пукнатини”. Тя започва с искрено признание и с голяма болка:

От зависти раним, прегърбен от обиди,
кому да се оплача и къде да ида.

Поетът става все по-откровен и вдига завесата на душата си, зад която той се гърчи в болка и неизплакан гняв:

Но, боже, искаш ли ти пак да ме накажеш,
съдбата отреди ми на самотен тажел.

Той носи и чувството за грях, който е сравнен с една огромна неизбродна планина. В много случаи неговите стихове не са еднозначни. При всеки нов прочит мъдрият читател открива нов простор, нова мисъл, нюанс или детайл, който те отвежда в друга посока.

Кога със ясни мисли и чела открити
ще тръгнеме един към друг, един до друг,
тъй както до бразда бразда надипля плуг?
И босите си ходила кога отново във браздите
ще вбием като корени за земен сок?
Просторът на века ни е висок,
но завистливи небеса над дните тегнат,
човекът е във дребни грижи впрегнат.

Предлагам тези стихове за размисъл на всички, които четат или слушат Благо Прангов, но най-вече на неговите събратя по перо. Колцина от прехвалените български поети могат да застанат пред нас с толкова земни, осезаеми, тревожни и мъдри стихове?

Много често литературните критици и литературни есеисти избягват да цитират, но не се притесняват да твърдят колко велики са техните довереници. А Благо Прангов все повече и повече ме изкушава да защитавам своите оценки за него с неопровержими доказателства за художественост.

Глухарче е откраднатата слава,
Денят въздъхва - та се разпилява…

Чувате ли: Денят въздъхва… Ами:

И бръмбарът на алчността им
все размътва вира кристален на душата…

Внезапен изстрел сепва планината.
Любовната си песен, недопял,
глухар през клоните се свлича на тревата…

За съжаление странно желание понякога изпитва да пояснява, да назовава директно нещата.

Поетът Благо Прангов живее е много терзания, свързани със собствената му творческа съдба.. Напоследък все повече от тези терзания избликват и той застава пред всеки читател като пред изповедник:

След зимния покой отново съществувам,
отново път зове душата ми и пак умората
за мене пет пари не струва.

За кой ли път с превит от грижите гръбнак
ще нося своя кръст край хули и похвали -
громен от неуспех, но победен - едва ли.

Някаква жилавост проявява поетът. Носи много съмнения, задава си много въпроси. На голяма част от тях - няма отговор. ТОВА ВЕЧЕ Е ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА МЪДРОСТ. Винаги съм предпочитал този разпънат Благо Прангов, връхлитан от въпроси без отговор, отколкото самонадеяният всичко знаещ и всичко можещ поет.

Когато се срещам с такива стихове, аз разбирам, че се срещам с биографията на една обгорена от мълнии и болки душа, изпълнена с напрежение, обиди, с необходимост за продължително и мъчително себедоказване, със срам от пропиляното, с гняв към себе си и другите.

За добро или зло - не зная, но нищо не изтръгна корените на Благо Прангов от гранита на неговите любими планини. Опрял гръб в Рила, пърха като пчела и събира нектар от нейните цветни поляни, загледан най- често към небесната гордост на Пирин, където орлите вият небесните пръстени на самочувствието. И съвсем естествено пише:

Идете, блудни синове, по вятъра,
а аз навеки тука ще остана..

Ако искате доказателства и за тези мои думи, готов съм да ви ги дам, с нещо съвършено, което творецът е изплел като венец за своите осемдесет години, но позволете ми това да го направя по-друг повод.

Благо Прангов има известни основания да е недоволен, че като поет все още не е получил онази оценка за себе си, която заслужава. Не знам дали мога да го утеша, като му кажа, че това не се случва само с него.

Не знам кои са причините, но навярно и той има вина за тази своя участ. Аз мога и се опитвам да го утеша, да му внуша, че бъдещето ще бъде по-справедливо към него като творец, ако, разбира се, с нещо той сам подпомогне това бъдеще.

Аз имам много основания да вярвам, защото с досегашната си творческа дейност е сътворил стихове, които не мога да допусна, че няма да бъдат забелязани. Ако това не се случи в близко бъдеще, сериозно ще се замисля за моя критерий.

Гърбав облак чергило разпери.
Писна сова. Настръхна гората.
И светулката грабна фенера.

Между кривици търси пътеката -
непреклонна и чиста, и права
и не губим надежда в човека
свойте кривици да побеждава.

Да, не губим надежда!

Добре е, че когато съди анонимно някои приятели, не забравя да тури и себе си.
Който има самочувствието, че е единственият праведник в нашия греховен свят, ще бъде далеч по-лошо за него самия. Аз дори ще си позволя да кажа, че при избор на свои стихотворения за печат или за участие в рецитали не винаги избира най-подходящите, най-силните.

Затова в прав текст му казвам: ти си длъжен да познаваш себе си, да осъзнаеш къде си най-силен, най-убедителен, най-дълбок/остро социален.

Той трябва да цени себе си повече като поет-художник, като живописен лирик и по-малко като философ.

За добро неговата естетика е повлияна от Вапцаров, който ни съветва с думи прости, “тъй както го пее народът”да изповядваме себе си. Благо Прангов умее да наблюдава природните явления и по особено добър начин се вписва в нейните процеси.

И чувствам под огромната камбана на простора
между вода и суша своя мъжки дял.
Остава във земята баладичният ми корен,
а във морето търси място моят сал.

Често го откриваме, че е критичен и самокритичен. Виждаме го в ролята на съдник, но и себесъдник.

Уж все оставаме като дървета
на почвата, която ни отхрани,
а чик-чирикаме като врабчета
отвъд морета, океани.

Фамилното му име носи пранги, но е против оковите на мисълта, отрицава ронливата памет за род и Родина.

Стихотворението „Риек” е нещо като естетическа платформа на поета. Той отрича и се самоотрича, но едновременно с това доказва своята истина за живота и поезията, която трябва да бъде изчистена от налепи и излишни обяснителни текстове.

Това авторът може сам да го постигне или да приеме бележките на редактор, които не са задължителни, но при всички случаи са необходими.

Ще завърша този мой опит да оценя с възхита поета Благо Прангов с една типична негова метафора, запомняща се, хиперболична, ако мога така да я определя, защото тя е неговото точно попадение в десетката на поетичното мислене, видял как световноизвестният баскетболист Майкъл Джордан хвърля Луната в коша на нощното небе и това той го е направил с въображението и таланта на Благо Прангов.

23. 03. 2017