ПРЕЖИВЯХ ЛИ СЕЗОНИТЕ НА ГЛУПОСТТА?…
***
Преживях ли сезоните на глупостта?
И да гледам не вярвам,
и да искам не слушам.
Старостта ми напомня за детска шейна,
със която по своята гордост се спускам.
Бие сняг по петите ми, прекосява мига -
в него аз съм
снежинка, намерила Бога.
Извисявам се, падам, отново летя,
но не мога да спра и да искам не мога.
Ще затворя устата на този живот,
който вие през зъби
и в тъмните ъгли наднича.
Аз съм много по-светъл от слънчев поток
и много по-черен от свършена мисъл.
***
Потърси ме във думите,
в светлата есен
и във зимата,
хищно проходила снощи.
Аз съм вълчият вой
над студените преспи,
който смръзва кръвта
и метежно се носи
към онази щастлива
небесна година,
изкласила с делата
и думите дръзки.
Бог се върна тогава при нас,
не отмина -
вдигна кръста на изгрева
с нашите пръсти.
***
Възможно е да сме обречени
дървета, отбелязани по склона,
предназначени за поредно сечене,
предвкусили и радост, и агония.
В короните ни грейнали звездите
дочуват нощем люлчината песен
и бродят оскърбените ни мисли,
докато този свят ни стане тесен.
Докато в нас осъмнат и замръкнат
и струните, и листите хартия,
и сто съмнения се пръснат
рода ни тъмен да събират
от Волга до Памир и Дунав
през румелийските полета.
Ще разчетем ли тези руни
със мъдрата наивност на детето,
което чувства, без да знае нищо,
но безпогрешно пътя си намира -
отронено, загадъчно и чисто
като сълза от снежната лавина.
***
Търпение изтрива гордостта,
за да ми върне истинската същност,
и аз съм мравката на края на света,
която вижда своята безпътност.
Ще мога ли да преживея старостта
и в дълголетието млад да си остана,
щом времето е пясъчна следа,
а думите - докосващи ни длани.
Гърбиците на старата камила
са кърмещата гръд на вечността.
Засланяме очите си с ръка
на слънцето пред разгорялата камина.
И всичко е каквото е било -
израснахме на синура на битието,
да съберем в едно добро и зло
и споменът като искра във нас да свети.
***
Аз може би наистина не знам
пътеката къде е, храмът също.
Защо препълненият дискос е обран
от кръстен или от некръстен?
Подобно смок премазан песента
се вие сред тревясали полета,
докато стигне пътната врата
на тиха нощ и да усети:
разпънат мрак на кръст от светлина,
смирени оскотелите ни страсти.
Човек е храм на своята душа,
дори когато времето угасне.
***
Ще запаля своята душа,
за да търся в тъмното обител.
Как приличам на отхапана звезда,
а пък ти - на питбул победител.
Вее мрак, а слънцето мълчи
на мига в картонената пазва.
Още ли го търся със очи
и във тях надежда ли се ражда?
Още ли наричам всеки ден
на доброто - с мене да остане.
Не повярвах, че съм победен.
Утре Бог във нас ще се покаже.
***
Трохи са думите,
но в човката на славея
приличат на безкрайни
светли песни,
а мравките ги носят
като библия,
нареждат ги
в килиите си тесни.
Те ще заситят
страховете и глада си
със тях,
щом зимата надвисне
и със смирение
ще видят в мисълта си,
че скъпо струват
мъничките истини.
***
Дояждам боровинките на спомена
и свободата пуска корени
в продраното ми гърло,
а думите са знамена.
Под тях отново ще застанем
в спартанския си боен ред.
Ще могат ли с достойнство да изваят
телата ни говорещо мълчание
върху ръждясалия щит на хоризонта,
щом дъсчената рамка на живота
отдавна се пропука от съмнения?
При Маратон бях млад.
При Саламин предчувствах залеза.
Аз стъкнах вече огън за ранените,
а мъртвите сами ще продължат -
смъртта е част от земния ни път.
Дояждам боровинките на спомена,
във гърлото ми свети свободата.
***
Без любов няма как да достигнеш до мен
в проходилката скърцаща на циничните думи.
Аз съм златен елен. Аз съм златен елен,
черна зинала сянка лежи помежду ни.
Побеляха годините, наваля тежък сняг.
Ти премина по него внезапно улисан.
На кого си подобие? На какво си контраст?
И защо не обязди най-страшната мисъл?
Гордостта си защо не смири и стопи,
а се спусна към черната зинала сянка
и развърза стотиците звездни шейни,
и изпи светлината им като пепелянка?
Как ще стигнеш тогава накрая до мен,
щом до корен посече вековните думи?
Аз съм златен елен. Аз съм златен елен,
черна сянка отдавна лежи помежду ни.
