Борислав Владиков

В началото на седемдесетте години на миналия век той ни будеше със своите утринни кратки есета по Националното радио. На живо се запознахме, когато дойде да подпомага прохождането на Радио Благоевград.

Десетилетия след това с интерес четях неговите книги. Когато издаде юбилейния си сборник „ИЛЮЗИЙО МОЯ”, почувствах потребност да споделя мои мисли и чувства за човека и писателя, но все не се решавах. Очаквах литературната критика да го забележи. Тя мъдро мълчи.

А какви неща забелязва нашата литературна критика! Какви автори и книги обявява за явления! Той продължава да стои все по-далеч и по-далеч от писателската суетност.

И ако се съди по делата му, трябва да призная, че успява да запази и чест, и достойнство. Изкачил стръмни художествени планини, от високите върхове на своето творчество гледа леко присмехулно на литературните страсти.

Уж не е високомерен, но си позволява да съди утвърдени авторитети от нашата литературна история. Прави оценки на събития и личности от историческото минало, които могат да стреснат онези, които не го познават.

И за това си има обяснение и пише: „Върховете са високи, когато ти си ниско. Застанеш ли над тях, вече не са върхове, а къртичини.” Тази мисъл, принесена от природата към величините на писателите, обяснява неговото притаено, но реално самочувствие.

Костадин Златков е „плебей по рождение” и аристократ по дух. Сладък човек. Ако си тъжен, ще те развесели. Ако те боли нещо, ще те освободи от болката.Често пъти ние цитираме Жан Жак Русо с неговия повик - Назад към природата! Коста съветва: Напред към природата! Той е толкова природен човек, че без планини, реки и езера не би могъл да живее.

За морето не съм го чул да говори, но и то присъства в писателските му закачки. От всички страсти най-силна е страстта му да коси. Ароматът на тревите го упойва, както виното и любовта , може би, не го упойват.

Мярката, с която подхождаме към много други писатели, съвсем не е подходяща за него. Той не възпроизвежда. Не са му нужни касетофонни записи.

За него е достатъчно само да забележи нещо. Да улови фрагмент. Да преживее лично случилото се, но не се отказва и от интересния разказ на добрия му приятел Александър Кокарешков.

Случаят с обесената коза на железопътния прелез му дава право да разсъждава за лъжата и истината. Чуе малко. Сетне фантазира. И леко послъгва, за да предаде приказен характер на своите разкази.

Коста не се рови в далечни трагически времена и събития. Най-често върви встрани от злото - световно и българско. Ако все пак се срещне с него, не чопли раните му така, че да бликне нова кръв. Неговите рецептори не възприемат и не мултиплицират пороците на света.

Идейно и морално той е на страната на малкия, на беззащитния, но устойчив и дълбоко нравствен човек. Роден край една кървава граница, отдавна е премахнал териториалните, народностни и религиозни граници в собствената си душа.

Над всичко стои Ч о в е к ъ т - трудолюбив, морален, честен и достоен. Самият той е подреден човек. Не обича и не живее в хаос. Където и да се намира по тоя свят, при каквито и неблагоприятни обстоятелства да попадне, най-напред гледа да си създаде уют.

Той е шеговит, закачлив, но не лекомислен и нехаен към болката и страданието - свое и на другите. Чуйте едно негово признание:

„За беда отдавна не плача.
А и сълзи си нямам.
Всъщност плача, но плачът ми кънти в дълбоки, невидими пещери и никой не може да го чуе, а сълзите текат навътре и пълнят тия пещери.
За това доктор не разбира и не може да цери моята болка.
Пък и не искам да я цери.
Не мога без болката си…”

Колко много бодрячески поети и писатели като плевели в българското плодородно поле - без болка в себе си, за себе си и най-вече за другите.

Половин век Костадин Златков не може да се върне в родното си село Божица. След близо петдесет години отива при гробовете на своите близки. Запалва по една свещица на всеки гроб и крехкото пламъче на всяка една от тях разпръсква мрака на всичките непрогледни години.

Възкръсват спомени, радости, вдъхновения от труд; възкръсват братя и сестри, деди и прадеди; възкръсват извори, букови гори, възкръсва цяло едно мироздание; игри със смъртта при нелегалното преминаване на границата.

Поникват огорчения, че е забравен българския език и говора на родната Божица дори. И няма възвратимост на онова, което е било.

„За пръв път чувах кукувица да кука на скала.
Кукаше кукувица, скалите размножаваха и разпращаха нейното ку-ку, ку-ку.
След нея се обади втора, трета, десета.
Закука цялата земя.
Закукаха жените от нашите махали…
И сред всички най-силно кука майка ми: Куку, Боже! Куку, сине…
Замръзнаха белите потоци. Потънаха в земята върволиците от преживяно и видяно, които искаха да легнат до мене върху тази затоплена от сърните земя. Престанаха да дишат гората и планината.
Защото кукаше Божица…”

Само писател с такова сърце и с такъв талант може да възкреси по най-трогателния начин онова, което му е било отнето и което по-късно е разпиляно от ветрове и бури, от поройни дъждове на междудържавни омрази.

Никой засега не го имитира, защото никой няма неговото великодушие и никой не е способен на неговото опрощение. Той има обемно мислене. Често от нищото прави нещо необичайно. Възприема със своя философия живота и човека у нас и по света.

Не знам какви оценки в училище е имал по география на България, но всичко, което знае за нея, е видяно, пипнато, опитано на вкус и цвят. Няма непреживени истории. Подобно на юнака, що бозал 25 години, не спира да бозае от народното творчество и от народния живот.

От всеки разказ, импресия, спомен блика живот. Продължава да заспива и да се буди в люлката на природата. Християнин по природа, няма как да не нарушава някои от Десетте божии заповеди. Но не го търсете при крадците и лъжците.

Изключено е да клевети и интриганства. Не е лишен от политически предпочитания. Като човек с леви убеждения за него България е над всички политически партии.

Рибарят Златков непрекъснато се хвали, че рибата кълве на всяка негова стръв, а с наивниците си прави шеги, като ги учи с какъв косъм да опитат късмета си.

Не знам колко и как кълват рибите, но ние - читателите, кълвем апетитно на лиричната му проза, проза - без обстоятелствени пояснения, без думи в скоби. Влиза изведнъж в обстановката. Словото му е кратко. Динамично. Сякаш пише, за да забавлява себе си и нас.

Не се занимава с днешното престъпно време. И формата, и съдържанието на неговите разкази са подобни на приказките. Лъжите в тях са сладки. Те са нещо като автобиография на един талантлив и изключително благороден лъжец. Самопризнанията му доказват това мое умозаключение.

Умирам си за сладката лъжа. За тази щастлива рожба на фантазията, която чудесно замества замръзналите и неподвижни форми на истината… Сладкият лъжец е и актьор. Актьорът не може без публика.

Но той е повече от актьора. Защото сам, пред очите ви, пише необикновен разказ и си го изпълнява.

Той е повече и от писателя. Защото писателят дебне фантазията си и щом тя снесе яйце - хайде в кошницата. А нашият човек е щедър - всичко отива за хората. Нищо не задържа у себе си и за себе си…

Чувства се някакво опиянение от прелестите на лъжата. Тя е вид творчество, тънка настройка на ума, преливаща щедрост на душата… Тя е дар за детството от природата… Този дар писателят го има в изобилие. Просто е неповторим.

Почти винаги пише като пряк свидетел и участник в случките. Създава впечатление, че неговите книги са поредица от биографични истории. Научаваме много неща за дядо му Коста, за баща и майка, за братя и сестри, за рисковете при нелегално преминаване на сръбско-българската граница.

След богатата рудница на сюжети и герои от родното село Божица, след родопските срещи с мъдри хора, през последните години, подобно на Елин Пелин, влиза в природата на шопите, за да ни весели и забавлява.

Някои български писатели и поети, полакомени от власт и пари, от постове в литературната и политическата йерархия, увредиха своя талант и се превърнаха в жалки политически слуги. Те не могат с нищо да наподобяват този щастлив самотник в българската литература.

Той има самосъзнанието, че онова, което извира от душата му, стига до хората като чиста изворна вода, като поток, неразмътен от порои и ронливи брегове.

Костадин Златков е един от най-добрите съвременни български поети, само гдето не подрежда мислите и чувствата си в стихотворни строфи.

Белетристично-есеистичното му творчество е наситено със свежи метафори. Ревностните защитници на чистите жанрове могат и да не са съгласни с него и с мен. Той обаче най-малко мисли за тях, когато сяда да пише.

Какво лошо има в една пъстра, многоцветна поляна. Защо тя не ни смущава? Въпросът е друг и той е: как се съчетават треви и цветя, аромати, пропорции.

Пише не по предписани правила, а по повика на собствената си душа. Добър и великодушен, обичлив - няма капка високомерие. Закачките извират от разновидностите на битието.

За своите осемдесет години Костадин Златков издаде том избрани разкази, есета, приказки, стихотворения в проза и в крайна сметка се получава нещо като автобиографичен роман, дотолкова, доколкото не изключа себе си от всяка случка, ситуация и действие .

Книгите му не бива да се четат на един дъх. Страниците трябва да се подслаждат. Читателят има потребност да спира, да си поеме дъх, да осмисля прочетеното, да затвори очи в сладък унес и сетне да продължи.

Така влиза в диалог с цялата природа - растителна и животинска и най-вече с автора и неговите събеседници и герои. Коста признава: „Обичам прокълнатите дървета!” Те са подложени на изпитания. Съпротивата им срещу неумолимата природа ги прави мъченици. Той, струва ми се, проявява интерес и към прокълнатите хора.

Българската литературна територия не е очертана със строги феодални граници, но никак не е лесно да придобиеш право на талантливо писателско жителство там, където преди теб властно са се всадили писатели като Николай Хайтов, Йордан Радичков, Елин Пелин и Йордан Йовков.

В техните територии се влиза и се получава признание и обич от читателите с нещо различно или с равностоен талант. В Западните Родопи Костадин Златков е прекарал много дни и вечери като журналист и писател. Но в тази благословена и прокълната планина не влиза на бял кон, препасал сабя френгия, нито носи чифте пищови.

Не върви със заредена ловна пушка за сърни и глигани. В Родопите и навсякъде, където има река, езеро или язовир, той е въоръжен с въдица. Като всеки рибар се хвали, че е уловил всякакъв вид и голямо количество риба. Не му е убегнала и Златната рибка.

В Родопите броди като благороден елен. По високите наши и чужди планини - като катерач. Зиме е скиор - най-вече по приказния и легендарен Пирин. При случайни срещи предразполага събеседника си с блага приказка и с върла ракия.

Обикновено неговият събеседник е сам. Така става по-откровен. Коста не умува какъв да е жанрът и как да започва разказът. Легитимира себе си още в самото начало. Не скрива истинските имена на своите събеседници и герои. Това го прави автентичен.

Обикновено играе поддържаща роля, но се случва да бъде и главен герой. Както селянинът, който полива своята градина, проправя от време на време пътя на водата, така той проправя приказката на своя събеседник.

Създава измамната представа, че нищо не измисля, че всичко е взето и получено наготово. Чуто, записано, дешифрирано.

Читателите познават писатели, чиито успех се дължи на добрия случай да попаднат на интересна личност и на сладкодумен разказвач. Без да отричаме неговите добри слуки, ще си позволя да кажа: Магьосникът Ути Бъчваров ряпа да яде пред Коста.

Той овкусява по неповторим начин своите истории или случки, а ние му прощаваме, даже ни е приятно, че ни лъже, ама сладко, много сладко и убедително. „Луда семка” не е единственият пример за необуздано въображение.

Подобно нещо срещаме и в „Датчанки.” Коста е събрат или братовчед на Елинпелиновия Благолаж. Той не пише за неща, които могат още повече да вгорчат живота на нещастния човек.

Аз предпочитам, вечер, когато си легна уморен от световни престъпления и войни, отвратен от кръв и мръсен секс по всички телевизионни канали, да взема неговия юбилеен том „ИЛЮЗИЙО МОЯ” да прочета няколко страници и успокоен, че светът не е толкова лош, да заспя, без да сънувам кошмари.

Неговият смях е бистър като родопски поток. Измислиците му са красиви и са плод на богато въображение. Лъже, та дрънка. И сам си признава: „… хубавата лъжа е по-хубава от най-хубавата истина. Защото истината, каквато и да е тя, непременно започва от определено място и върви по очертана пътечка и свършва на определено място. А хубавата лъжа може да потегли откъдето си поиска и да се разхожда, където й хрумне… В потвърждение на това - седем случки с мечка!” (стр. 172).

От прикрита ли суета, от самовлюбеност ли, или просто от обикнат похват той се кипри в началото почти на всяко свое творение. Навярно му харесва ролята на онзи жерав, който води жеравното ято. Може да бъде водач и само на едно жеравче, стига то да е неговият любим внук.

„Не ни оставяй, илюзийо моя” е един от най-трогателните разкази. Събудените гласове на затрупаната в сняг планина „бавно потъваха в цепнатините, за да заспят отново големия си каменен сън.” Но малко преди да утихнат, неговото момче чува глас на жена, който идва от заледеното езеро.

Дядото обяснява, че това е глас на сирена, която ги е харесала, но тя търси по-хубави от тях. Срещата с горския убива красивата илюзия, определяйки дядото и внука като улави. „Посивяха и изсъхнаха боровете и мурите. Остаря гласът на реката. Момчето въздъхна като старец, стана бавно, сякаш вдигаше планината, и тръгна надолу.”

Авторът носи в душата си много такива красиви илюзии. Горският не е единственият, който ги убива. И ето я строгата, жестоката присъда на писателя - хуманист „че ако всички бяха като тебе, нямаше да има нито една приказка, нито една песен. Нито птица щеше да запее, нито човек, нито вятърът, нито водата…”

Защо никой не се опитва да го имитира? Защо е така щастливо самотен в българското художествено пространство, а все още е неоценен по достойнство от неговите колеги и от литературната критика, която спи блажено и предизвика такива като мен да вършат това, което не им е работа?
Защо? Защо? - питам се отново и отговарям:

- Защото нямаме неговата съдба;
- защото не обичаме „животеца” като него;
- защото не сме надарени с неговото великодушие и опрощение на малките грехове и прегрешения;
- защото всичко е лично преживяно и изстрадано;
- защото е рицар и философ, мъдрец, който знае и може на дребното да даде мащаб и смисъл;
- защото заспива и се буди в люлката на природата и се учи от нейната мъдрост, равновесие и съвършенство.

За този български писател планините, реките и езерата не са ловно-рибарска атракция. Природата, в нейното многообразие, е книгата, която той чете без насита. Познава трагичната история на Родопа планина, но сякаш няма сетива и памет за злото. Не иска да го припомня и умножава.

Предпочита да приеме планината като оазис всред пустините на нашето време, като зелен остров на доброта и човечност. При всяко посещение на тази планина открива все нови и нови приятели. Чуйте началото на „Сказание за Аладин”:

„Посвещавам на Серафим Делибашев от Црънча, защото:
най-гласовити и храбри са неговите петли;
най-звънки - неговите чанове и тюмбелеци;
най-мъдри - неговите думи;
най-страховити - вълкодавците му;
най-мъжествени - пърчовете му.
Бих го избрал за президент или патриарх, нищо, че е от друга вяра.”

Костадин Златков обича красотата. Неговата мисия е да твори красота, да я открива и изнася на светло. По висините на Кавказ съдбата му отрежда да срещне невероятно красива млада жена. А той - винаги готов на рицарски постъпки, раздава душата си и всичко, което има - безкористно, без да очаква в замяна да получи любовта й.

Когато ние сме пренебрежително високомерни към съвършенството, изтъкано по незнайно какви закони, той отново доказва, че има и сетива, и най-вече душа и душевност да забелязва, да открива и изографиса една едва забележима кадънка с цялото нейно пъстроцветие, до последната точица, поставена на най-точното място от Твореца, а след това да ни покаже нейните архитектурно-строителни възможности при изграждането на дом за поколението си.

За да е възможно всичко това, навярно часове е наблюдавал премяната на малкото пиленце и всички детайли и подръчни средства, за да свие и извие гнездо, устойчиво на бури, скрито от пълзящи хищници.

Преди мен и след мен мнозина приятели и читатели ще искат да проникнат по-надълбоко в природата на този човек. Но аз признавам неговия талант да си изгради най-добрия и верен автопортрет. В подкрепа на тази моя убеденост предлагам следното самопризнание:

„От дете съм нехаен към парите. И винаги съм се смятал за богат. По-богат от всички. Абсолютно от всички. Независимо дали съм имал нещо в джоба си или нищо не съм имал. Дали съм бил гладен или сит.

Тази моя дарба, с която ме награди съдбата, ме направи най-щастливия между човеците. Тя ме научи да превръщам бедността в мое предимство, нещо, което почти никой, за съжаление, не може да проумее.”

Изкушавам се да кажа още много неща, но несравнимо по-добре е сами да се потопите в неговия свят, за да се уверите, че сте срещнали и сте общували с най-богатия и най-щастлив човек.

И тъй като започнах със спомена как преди петдесет години Костадин Златков чрез националното радио ни будеше с Добро утро, като ни разказваше някоя добра среща с добри хора, нека завърша с думи на благодарност, че вечер, след всички дивотии и мръсотии на нашето време, отварям неговия красив юбилеен сборник „Илюзийо моя”, прочитам и препрочитам няколко страници и заспивам, успокоен, че светът около нас не е толкова жесток и противен, че

Доброто е живо, че Красотата - човешка и природна, продължава да извира като планински поток, който ни казва: Лека нощ! И ние заспиваме, сигурни, че утрото ще бъде добро.