Васко Жеков

О, Боже, откъде човек да вземе сили, когато ,,Всички пътища започват от сърцето ми”, а то ,,цялото е покрито с белези - зараснали рани от предишния ми живот”, откъде да дойде укрепналата вяра, която да ти позволи да преодолееш мига, да надмогнеш времето, да се впишеш в епохата, да влезеш в крак със самия живот - въпроси екзистенциални, непреодолими, нерешими.

За всичко спорно и безспорно, за всичко бъдно и небъдно иде реч в новата стихосбирка на Виолета Станиславова ,,Воалите на любовта”.

Въпросите търсят равенството на отговорите, защото другото иде някак си безсмислено.

Кой задава въпросите и кой търси отговорите - пишещият или четящият? Задава ги добросъвестният, непреднамереният. Този който иска да стане съпричастен с това да разбере как болката бушува дълбоко в душата и там намира онзи словесен изказ, който да се прероди в сърцето, да завладее ума, да повика таланта и всички заедно да сътворят стих, който да роди поетична творба - и кратка, и умна, и чувствена.

Това безспорно са постиженията на Станиславова в отвоюването на дълбоко вътрешен и ненатрапчив неин собствен глас.

Всеки може да извика болката си, да я изкрещи, да я превърне в незаглъхващо ехо, ала малцина са тези, които могат да я поберат в шепите си като в птиче гнездо, там грижовно да отгледат думите, и когато заякнат крилата им, да ги пуснат в свободен полет, в небесната вис на поезията, и който има очи да види, и който има сърце да усети, и който има душа нека се остави на насладата, защо после, когато страстите утихнат, когато воалите се приберат, идва часът на тежкия размисъл.

Виолета Станиславова е разделила новите си поетични творби на четири цикъла: ,,Докосване”, ,,Трънени спомени”, ,,Невъзможна реалност” и ,,Пясъчни думи”. И макар всичко в тази книга да е изградено като монолитно единство, подчинено на зрялото творческо кредо на авторката, на овладения поетически изказ, често непредсказуем, но винаги нестандартен, тя е успяла да създаде онези неуловими на пръв поглед, но ярко открояващи се нюанси, при всеки внимателен прочит.

Ето това прави книгата събитие в творческото битие на авторката, което е по-важно от онова самоафиширане така натрапчиво и агресивно, присъщо на показния литературен далтонизъм с неговите два цвята - бяло и черно - наши и ваши.

В цикъла ,,Докосване” Станиславова трасира онези най-важни за нея въпроси за бита и съществуването на човека и човечеството заедно и поотделно, за общото начало на живота и смъртта и за безкрая на това общуване, за амбициите и себеосъществяването си и цената на неговото отстояване - самота - извечна, безначална и без край, но какво можеш да сториш, когато ,,разбирам, че Космическият Зар, за мен е спрял на Единица”.

Такава е съдбата на всички самобитни творци, които имат дързостта или нямат късмета да се включат в групи и с маршова стъпка да се отправят по познат маршрут, който води към популярност и безличие, иначе: ,,Ето - изкачих и този връх. Наоколо пак няма никой.”, тогава на поета не му остава нищо друго освен откровената изповед: ,,Обичам да общувам с душата си, когато съм сама.” Занимание и приятно и опасно.

Бога ми, та на човек не му стига един човешки живот да опознае себе си, своите страсти и неволи, своите възходи и падения, защото често се губи в лабиринта на собствената си душа, а като е така кога да му остане време да обърне поглед към всемира, към безкрайното прераждане на душата - носителката на непреходното - духът: ,,Духът ми този път в женско тяло е заключен”.

И навярно трябва да си поет - истински! - за да можеш да успоредиш двете начела на макро и микрокосмоса, да изградиш обща философия, която да превърнеш в образ, образа в стих, стиха в стихотворение, стихотворенията в книга, книгите в поредица и те сами да изпишат твоята творческа биография.

При детайлното проследяване на тази биография няма и не може да има измама (измамата, лъжепоезията може да проблесне внезапно и временно), но никога трайно и безкомпромисно, затова творецът избира сам своя път на развитие. На дълбаене в дълбокия кладенец на своето вътрешно аз!

Станиславова за трети път ни предлага книги посветени на любовта - стихосбирките „Ти”, „Воалите на любовта” и монопиесата „Любовите на Ван Гог”.

Любовта - най-крехкото, най-нежното и най-ранимото човешко чувство, с особени нагласи в чувствителността на жената, особено ако тя е поетеса с отворени сетива за многопластовото общуване във вечното търсене:

,,Извор търсих - не намерих. Стомната си да напълня - не можах. Жаждата си да наситя - не успях.” (,,Бездни”, 2001 г.). ,,Талкова ми е хубаво, че те има. Толкова е приятно да си общувам със теб”. (,, Ти”, 2003 г.) и:

Ако пак се откажеш от мен…
Ако пак ме напуснеш…
Всички наши убежища ще взривя,
всички наши спомени ще разкъсам.
Обичта от корен ще поваля,
гъст мрак ще легне над добротата.

(От цикъла ,,Трънени спомени”, ,,Воалите на любовта” 2016 г.).

Не знам, може и да не съм прав, но имам чувството, направо казано вътрешната убеденост, че тези закани не са отправени към определен човек, не и към мъжете, а към себе си - носителката на нежните трепети на любовта, на вечно влюбената жена, подвластна на изгарящите чувства да душата, а не на плътта.

Четирите цикъла в книгата сякаш се преливат един в друг, допълват се и се развиват, но всеки има свой отличителен белег, свой нюанс и при внимателно вглеждане може и да се открие и различно стихосложение. Диалогичността и прякото обръщане към поетичния субект изисква и по-различна форма на изказ, една по-накъсана фраза, в която по-честата употреба на знака за пряка реч е предизвикателство, а многоточието смълчано безмълвие.

Станиславова умее да намира нюанса на поетичната форма та изречените думи най-пълно и най-точно да изразят чувството и то да прерасне в ненатрапчиво внушение, защото ,,Тайната мисъл” може да бъде изразена само от: ,,Овладеният стих, обсебил душата.” Тъй като само ,,в невидимото се случват много неща,/ а когато то се превърне във видимо,/ се ражда болката от общуването/ и от живота”.

Редуването на мълчанието и словото е ясен белег, че Виолета Станиславова си дава сметка за какво иде реч: ,,За мен остана мълчанието…/ И словото…”, в друго стихотворение: ,,Дори мълчанието не е достатъчно./ Дори и Словото не и достатъчно…”, защото ще или не ще читателят влиза в последния цикъл, за да се срещне с ,,Пясъчни думи”, където авторката напомня, че и трайните нещо са нетрайни, че вечното като пясък може да се изниже между пръстите, че пясъчният часовник върти своите беззъби колела и смила времето.
А поезията? Поезията се опитва да измъкне нещо от огромната му паст и да я подари на безвремието.