Борислав Владиков

Минал е половин век от първата ми среща с него. Много разговори и изповеди, а продължава да ме изненадва било с някой характерен христогановски жест, било като мисъл, а най-вече със своето поетично и литературно-есеистично творчество. Сега пред мен е книгата му „Белези”.

Белези от какво? От битки с вятърни мелници? Белези от битки с лъжи и коварства? Белези от приятелски огън? От разтрогнати любови? От обич или от огорчения, че животът такъв, какъвто той е очаквал, вярвал да бъде - вече е уродливо деформиран и е трудно да бъде поправен.

Христо Ганов никога не е бил наивен романтик, нито фантазьор. Мъдростта на вековете му е дала много примери и уроци. И не е простено да бъде романтик, който, измамен от другите и от себе си дори, започва да вие, да хленчи, да плаче.

Подвластен на натрупан опит и познания за древни и съвременни култури, продължава да се вслушва в ритъма на своето сърце и въпреки неизбежните болки и разочарования помага, насърчава, съветва и окриля човека до себе си. Благородник по душа, принципен по характер, посветил се на Доброто, по примера на своя любим апостол - Васил Кунчев, все гледа да даде упование на хората.

Удивителна е неговата скромност и пословично трудолюбие с усет и надареност за ред и перфектност. Със скромност и постоянство той свещенодейства в храма на българското художествено слово. Но винаги има самосъзнанието за допуснати грешки, за лични заблуди.

И навярно съжалява за такива свои „грехове”. Самоподложил се на строг самосъд не бе изкусен да издава свои многотомни издания, защото строго оценява себе си, дори прекалява със самоукори.

Никога през годините не се превърна в паразитен храненик на Съюза на българските писатели. Угрижено носи в душата си радостите и тревогите на десетки български поети и писатели, споделя чужди тревоги. Взискателен и грижовен като редактор, дал е сигурно рамо на не един талант.

Без никакви уговорки е съвременен български поет, които не се е усъмнил във величието и обществената значимост на българското художествено слово. И никога, по никакъв повод не си позволи да се кичи с епитети и характеристики, отрицаващи другите, за да изпъкне като безспорен модерен поет. Той не се самоопредели, в което и да било поетично течение, не се накичи с априлски орден.

Пише, създава и предлага мъдра, изтъкана с чисти художествени средства и похвати поезия, без да отрича, без да анатемосва, без да величае незаслужено минали и днешни свои събратя по перо.

Сега държа в ръцете си скромния, строго прецизиран том с поезия. Прелиствам страница след страница. Респектиран съм от строгия самосъд. Завиждам на завидното му естетическо чувство, на неговата висока самовзискателност.

Спирам се замислен и развълнуван над отделни стихове, строфи и стихотворения. Мисля, съпоставям. От неговите стихове не лъха студенина. Не ни угнетява с някаква зловеща, безизходна тъмнина. Неговите стихове са лични и обществени разпятия. Лични и други човешки драми.

Те са самоанализи, опити да разгадае своето и битието на обществото, на света и на България. Застанал над болестите, над униженията, запазва душата си в „гравитацията, която го държи да не се сгромоляса” - И внушава: „това е човекът!”

На гърба на корицата, под собствения си портрет - с малко загадъчна полуусмивка, угрижен за себе си и за света, заявява своето превъзходство над звездите в битността си на тленна „антизвезда”, запокитена тук на грешната земя, знаеща как бързо ще угасне без слава, заявява своето превъзходство над звездите, защото не те, а той тях осъзнава себе си като цвят, тичинка, прашец от венеца на природата и на човешкото присъствие на нашата земя.

Между лицевата част и гърба на книгата пулсира, живее, съмнява се, обича и страда поет, който повече си задава въпроси и по-малко получава или дава категорични отговори. А ние четем стих след стих, строфа след строфа и се питаме: защо белези? От какво белези? Докога белези?

Има поети, които пишат толкова прозрачно, така оголено представят своите възприятия и истини, че не чувстваме потребност да се замислим след първия прочит на стихотворенията. При Ганов в повечето случаи не е така. Не защото е усукан и пресукан, а защото неговите стихотворения имат двойно дъно и до него се стига след вярно прочитане на всеки стих.

Поетът не просто обича живописта. Той самият е живописец, изобразител, скулптор, конструктор и архитект на своите стихотворения и книги. Пред мен е триптихът „Зелени сънища”. Напукана земя. Реки пресъхнали като огромни смоци и жестоко слънце - оса

е впило жилото си във земята.
И няма капчица вода.
Къде си, дъжд?

Защо не идват дъждовните облаци? Защо Всевишният мълчи? Защо не възвести с гръм и мълнии, че мисли за нас? Че сме негова грижа? Болка и отчаяние. „Забрадките - изнемощели птици - се вдигат бавно към небето.” Дъждът го няма. Отчаяние… Състрадателният поет няма да остави в безнадеждно отчаяние любимите си труженици. На тях и на нас - неговите читатели, той ще даде надежда.

И ето - събират се разноезични облаци. Техният глас разведрява лицата и земята, измъчена от слънце и очакване. Колко малко текст и колко много подтекст! Колко страдания и колко надежди, че идва дъжд по волята и с обичта на поета като благослов от Бога.

Такива стихове не се пишат, ако поетът не носи потомствена обич към полето. И към тия, които го оплождат с ръцете си.

Той познава ръце, по чиито набраздени редове може да се чете книгата на живота. Който не чете и препрочита тази свещена книга, „губи сила и вяра”. Земята не е сътворена за хора, които имат ръце „равни като застояла вода на блато”.

Чета и препрочитам стихотворението „Ръце”. Подобно на автора, обръщам дланите към очите си, за да разгадая плетеницата от линии по тях, за да отдам дължимото към ония, които държат знамето на честта и към ония, „които хвърлят оръжието, преди да са стреляли с него…”

И няма как да не се замисля за ръцете на баща ми, „за топлите ръце на моята жена”, за ръцете на майка, за „Влажните ръце на предателя.
Гледам ръцете си…”

Опитвам се да се дистанцирам от приятелските чувства. Налагам волята си да бъда освободен от каквито и да са сантименти. Искам да бъда обективен. Не ми се ще да му внушавам самочувствие, каквото може да злепостави и него, и мен.

Дали успявам - не зная. Пиша това, което мисля. Правя това, което природата ми подсказва. Ако греша, вината е изцяло у мен. Ако моята истина за Христо Ганов е истината, която изповядват и други, ще бъде добре и за него, и за всеки, който чете неговата поезия.

Избраните стихове, включени в „Белези”, са неопровержимо доказателство, че поетът е съхранил човечната си природа, състрадателното си сърце от младите, от първите докторски години там нейде в Родопите до днес, пощадени от поквара. Христо Ганов е надграждал себе си като човек и поет през всичките години на своя съзнателен и отговорен живот.

Безжизнената майка не видя
сънуваната девет месеца усмивка.
Болезнената тишина пищеше
неистово като сирена
и бръчките по каменните ни лица
прорязваха дълбоки белези.

Това стихотворение недвусмислено доказва хуманистичния характер на младия д-р Ганов. Доказва върховна съпричастност към човешката мъка и утехата, че Слънцето на умиращата майка залязва, но изгрява новородено слънце, че се ражда нов живот, за да не потънем в мрака.

Инструментите в родилното са кървави, но сега по тях трептят „чисти слънчеви лъчи”. Това са рождествени лъчи и от сълзите на сестрата, която изнася новия живот , денят става по-светъл. Добрият поет ни извежда от мъката.
Започва тържеството на живота.

Тополите във парка се люлееха,
вълнувани от влюбения вятър.

Често прибягва към контраста - смърт - живот. Това и други стихотворения много години съпътстват и живеят заедно с поета,който продължава да гледа с добри очи на света и хората около нас и да гаси страданието, където и да се прояви то.

Христо Ганов владее до съвършенство класическия стих в неговите разновидности, но предпочита да се възползва от простора на свободния. Няма нищо, което да звучи като лоша поетична проза. Читателят възприема потокът на неговата мисъл и стига до дълбините на човешката душа. Само така Отлежалото ивайловградско вино може да разпали огньове във очите ни. Родопската песен звучи като при молитва, за да завърши своето „Самооткритие” със стиховете:

Мълчаха
страшно черните забрадки на вдовиците.
Птиците мълчаха страшно с тях.

В поезията на Христо Ганов има една великолепна амалгама от тъга и радост, от драматични състояния на лирическия герой, който ту пее, ту плаче. Не от днес, не и от вчера се питам защо стихове като:

Отчаяните зъбери мълчаха с тях.
Кървавите залези мълчаха с тях.
Облаците плачеха със тях…
И с главоломна бързина през вековете
минавах аз
убиван и убиец -
хайдутин и предател,
родоотстъпник и герой,
и с песента като надежда,
вик,
проклятие
и слънчев лъч
разпръсквахме нощта на миналото…

История, философия, изобразителен талант, чисто и звучно слово, мисъл след мисъл.

Ако разлистим какво са писали българските поети за тази наша трагична, но песенна планина, ще се уверим, че сред най-талантливите стихове са и сътворените от Христо Ганов в неговите млади поетически години.

Високоинтелигентен, добре информиран, вещ по много въпроси неговата поезия оставя трайни белези върху паметта на читателя. Навярно гънките на мозъка му имат характера на благодатни бразди, готови да прегърнат в обятията си мисли и чувства от богатия спектър на живота.

Често авторът използва думата жеста, защото според него - Човекът - това е жестът. Но жестовете на Христо Ганов са толкова много, че заслужават специално внимание. Чрез тяхното многообразие ние по-добре проникваме в същността на неговата природа.

Жестове към близки и далечни хора. Жестове, които говорят за просторите на неговата душа, на неговия характер. Жестове към майката, към бащата, към синове и приятели, към познати и непознати хора.

Стихотворението „Реквием” е невероятен жест. Не знам някой друг поет да е определил облаците като астматични, предизвикали смъртта на тази, която го е дарила с живот.

„Белези” е поетична биография на Христо Ганов. Тази книга е оста на неговия поетичен живот, а то ще рече и ос на неговите национални гордости и национални горести. Светът кръжи около него с тревожните си проблеми, с катаклизмите и страха от ядрен апокалипсис.

Стихотворения като „Формула едно” и „Вървя към дъжда” са колкото лична съдба, толкова и съдба на всеки един от нас, защото са себеистини и истини за света. Тази книга с избрани стихотворения е книга за живота, книга от и за него. Поетът задава въпроси на себе си и на нас. Неговата съдба и душа не са стандартни.

Има своя строга физиономия на човек и поет. Стихът му често е синкопен, асиметричен като импулсите на сърцето. Съди, но не ранява. Неговото оръжие е поезията. Литературно-есеистичните му страници не произнасят присъди.Те са премълчани. Даден е простор на възхищението, на радостта от творчеството на любими поети и хора на духа.

Той никога не е ходил на лов. Не е проливал кръв. Не е ставало дума за негови преходи на планини, за катерене на върхове, но винаги се възхищава, когато един или друг поет доказва възвишените си чувства към родните планини.

На стр. 148 е отпечатано едно прелестно лирично стихотворение. Дълбоко по смисъл.Трогателно като чувство. То е класически хубаво. Деликатно. Изчистено. С овладяна драматичност. Неведнъж се опитва да избяга от огромната безутешност на живота.

Творчеството на поета е убедително доказателство за тази безутешност. Тя е прозрение за безкрая на мрака, когато човек изгуби вярата си в човека. Нито във всекидневния си живот, нито в своето творчество той не си позволява да бъде ругателен.

Не е саркастичен дори към глупаците. Наблюдава ги от дистанция, порицава ги, но не ги унищожава със сарказъм. Това не го прави помирителен и отстъпчив към злото и към глупостта. Не ги допуска близо до себе си. Не иска да върви и живее с тях.

Един поет - бил той безсмъртен или смъртен, не може да не е и грешен. Христо не идеализира себе си. Не крие своите слабости, грешки и прегрешения. За лошите страни в характера си пише и говори откровено, с болка и съжаление особено когато осъзнава, че е наранил близък и невинен човек.

Любовта за него е най-възвишеното, защо не и първородно чувство. В живота има много мерзост и много любов. Той е болезнено искрен при раздялата си с любовта.

Прощавай, любов, единствена и безвъзвратна.
Кратък е този живот, трябва и с теб да се сбогувам.
Като глухарче изчезна младостта нейде обратно.
Навярно от днес нататък само ще те сънувам.

Тези прощални стихове с любовта са тежка драма, осъзнат финал на най-красивата, най-романтична част от живота. Готов е да предложи всичките си съкровища, но аз съм в ерата на Нелюбовта, това е краят и уви, всичко, за което говоря, е невъзможно.

Болезнено, трагично прощаване с любовта, без която той не би могъл да живее. Безлюбовният живот е нерадостното състояние на човека.

„Добър вечер, любов”. Не добро утро, нито добър ден. Вечерта на живота хвърля студена сянка върху най-красивите чувства и състояния на човешката душа. Залезът на любовта вече е реалност.

През целия си живот да си бил влюбен и изведнъж - мрачно, натежало от есенни, ниски дъждовни облаци небе. Сезон без звезди и без луна. Досега за него любовта е била въздух, озониран от най-възвишени чувства.

Той не може да диша без нея, но въпреки това трябва да живее. Иска, бори се да проникне в тайнството на любовта. Тя е окрилявала душата му, сега обезкрилена го погубва. Накъде и как без любов? Накъде и защо без любов?

На всичко отгоре очите на свечерения човек виждат толкова много морална разруха, толкова много поквара, купена и продадена, осребрена любов, че социално слабият освен за горчивия си залък няма за какво друго да мечтае. Очите й с отслабено зрение, все по-ужасени виждат фалш и лицемерие.

Социално немощният човек е напълно безсилен пред лавинно растящите лъжи. В обезверените и безлюбовни очи се отразява най-светлата тъга. От високия и чист свод на очите се отронва първата сълза. Идва първата „любовна невроза”.

Безсънието завладява все повече пространства. Без любов човекът преминава от рая в ада и трябва да преодолява кръг след кръг от неговото бездъние. Но само един поглед е достатъчен човек да забрави и скръб, и обида.

Поетът Ганов не е свенлив в любовта си. Но всички форми и движения на любимата жена го правят непохватен и смаян. Нито капка притеснение, че признава и силата, и слабостта си, когато е влюбен.

Възторзите на юношеската любов, на юношеските трепети заглъхват, залязват или угасват и той приема раздялата с любовта като съдбоносен момент от своя живот. Паметта е съхранила свидни празници на душата. И често пъти пита: Къде си ти, любов?

…милиони апарати морзови
ми съобщават, че си тук,
че съществуваш.
От всички времена мелодии
ме галят с твоето необикновено име.

Отключена е нежността в сърцето му.

Треви и цветове, и тръне
ме уверяват, че си близо.

И звучи ликуващо
тържествената увертюра.

Безумно влюбеният има нужда от изповед пред неизкушения рилски светец в неговата обител. В тази свята обител той е готов да приеме и тежък грях, и още по-тежък кръст в името на любовта - в случая не към Бога, а към една жена, която се казва Мария! Навярно така се казват всички жени.

Цялата божествена рилска природа участва в сътворението на необяснимата магия. Млечните преспи по върховете на планината са нейните греховни гърди. Пяната на рилските потоци - това са ослепителните й бедра. Небето над Рила са очите й. Камбаните бият за богослужение, а той мисли за дявола. Приема упрека на най-благословената ръка, на Светеца, който не таи капка непорочност и никакво съмнение.

Поетът не се оправдава. Осъзнава своята греховност и тръгва сам към ада. Подобно на Орфей готов е да влезе в царството на Хадес, за да изведе своята Евридика, която в случая се нарича Мария. И след всичката осъзнатост на греха клетвено казва: Да бъде Мария! Да бъде Любовта!

Христо Ганов не просто пише за любовта. Той живее чрез нея. Тя е най-сладкото грехопадение, което поражда и самоприсъди, без да съжалява, без да мисли за последствията. Но всяка любов има и своя антилюбов.

Клюката е винаги будна. Тя знае и вижда всичко. Тя измисля, фантазира, тя очерня без жал и без пощада най-чистите мисли и чувства. Тя е способна да зачеркне младостта.

На фона на неговите дълбоки чувства и многопластови мисли, полюсни пространства и състояния; на фона на неговата художествена философия за живота, за човека и любовта колко странно, че средствата за масова информация безсрамно нагло налагат ужасяваща посредственост като текст и песни, организират се конкурси за талантливи български гласове, които много рядко и съвсем случайно изпяват по някоя българска песен.

На зрителите или радиослушателите им са необходими стихотворения като „Концерт за пиано и оркестър от Едвард Григ”. Разликата между тази поезия и сантименталните, завладяващите широки територии стихове и шлагери е като разликата между класическа симфонична музика и някои двутактови мелодии.

Едните звучат натрапчиво често, а участта на много талантливи поети е да бъдат между кориците на неотворени книги.

Едно от стихотворенията в „Белези” е със заглавие „Островът”. Защо „Островът”? Кой Остров? Да не би да е Островът на любовта - Итака? Итака на Пенелопа дочаква завръщането на Одисей.

В „Островът” на Христо Ганов красиво танцуващата двойка, безумно влюбената двойка, която събира очите на всички, вечерящи в ресторанта, завършва с неочаквана раздяла. И „Масите се люлееха от веселие, възбуда и от вино”. Всъщност поетът още в началото на стихотворението подсказва, че само на тяхната маса - Островът - чашите са пълни с необяснима тъга:

Гледахме ги със завист - най-хубавата
двойка в ресторанта… Тя
магнетично привличаше погледите ни, ние
бързо се напивахме,
Песните се блъскаха в стъклата,
виното ни тласкаше към дансинга…
Островът на любовта
беше постоянно пред очите ни.

Необяснимата тъга става да танцува и всички, в това число и поетът, възкликват:

Господи, какъв танц! Те мислят, че това е първият танц на любовта, че това е първата тяхна най-щастлива вечер:

А всъщност
те се разделяха…

Сега не чашите, а нашите очи са пълни с тъга.

Няма да сгреша, ако кажа, че поетът владее и законите на театралното изкуство. В неговите стихове има действие, има конфликти, неочаквани обрати, има, ако щете и добре премислен мизансцен.

Лиричните герои носят в сърцата си доказана обич, но и нещо друго, което ни кара да ги чувстваме като близки, поради което ту се радваме, ту тъгуваме, когато любовта изгубва най-хубавите слова и започва да говори на непонятен език.

Болезнено честен и откровен в своите изповеди авторът признава свои несъвършенства, самоотрича се, себенаказва се, защото не иска и не може да лъже нито себе си, нито другите.

И когато това се прави с дълбок самоанализ - ние не поставяме под съмнение неговите самопризнания, присъди и самоприсъди. Създава впечатление, че е по-строг към себе си отколкото към нас.

Неговото отрицание и презрение към злото в нашия свят, към несправедливостта: морална, политическа и социална се възприема повече като болка, отколкото като отмъщение. Често търси прошка от любовта.

И забравил колко пъти съм лъган,
аз отново нищо не питам
и отново като слепеца тръгвам,
подвластен само на твоя ритъм.

В сезона на есента, в следобедите и в привечерието на своя живот, пред близостта на вечната нощ, съвсем близо до тази тъжна, но и звездна вечност той признава: през целия си живот съм бил влюбен! Нормално или извън личен контрол, умно или наивно - изповядва:

…само чрез любовта аз дишам
и тя е единственият ми начин
да съществувам, да оцелея.
И докато съм жив, с нея ще крача,
докато дишам -
ще бъда с нея!

Когато четем „Белези” ние имаме усещането, че поетът не стои в предверието на храма, а вътре в самия храм на любовта, изографисан със светци, посветили живота си на словото, живописта, скулптурата, на Делото - сиреч на Революцията.

Очите на неговите лирически герои най-светлата тъга отразяват… Възродителната магия на Любовта е необяснима. Безлюбовният свят не е свят. Любовта е най-красивото, най-чистото, най-вдъхновеното съзидание. Омразата е разруха - морална и материална. Безлюбовният свят е свят на дявола. Любовта - дори и греховна, е дар от Бога. Нейните овални форми с някаква страст го привличат.

С езически жестове театрални
ме омагьосват и увличат.
И аз съм с теб, аз съм в теб, аз потъвам
в най-великия акт на живота.

Толкова е красив, чист и вдъхновен сезонът на невинната първа любов, че човекът не е само човек, но и птица, която лети, която пее, която възвестява и прославя пролетта на живота.

В тази своя представителна книга авторът не е допуснал случайно стихотворение. Всичко е мислено и премислено. Всичко е премерено. Всеки стих и всяка строфа са оплодени от мъдрост.

В съдбовната си книга „Белези” жената, любимата жена е одухотворена, чувствена, тя е магьосница, тя е вечната и свята майка, съпруга, любима, нейният аромат е по-упойващ и от най-силното вино.

Тя е сътворена, за да продължава живота, да поддържа огнището, да подлудява мъжете. Това му дава право и стимул да пише:

Мъже,
ще напомня отново за жените
обичани, но отишли си от живота без време.
Защо случаят може, без да ни пита
изведнъж да ни ги отнеме.
А те са единствени и незаменими–
майките на децата, навик и правда.
И всичко сред тях можеш да имаш,
само не онова, което ти трябва..

С болка прескачам емблематични стихотворения като „Формула-1″, „Кафяви острови”, „Пчеларят”, „Вървя към дъжда” и още, и още, за да стигна до „Срещу новата 2013 година”. То широко отваря благородната душа на поета. Простете ми, но ще си позволя да цитирам цялото стихотворение, защото то е опрощаващият, то е благородният, човечният Христо Ганов.

Разберете човека, когато страда,
когато е добър, когато е лош.
Имайте към човека пощада,
дори когато не струва грош.

Може да ви е обидил и може да ви е проклел.
Намерете сили да му простите.
Животът навярно от него повече е взел
и го е раздал на вас - по-добрите.

Разберете човека дори когато
самият той не се разбира.
Не презрението - добрата дума е свята,
тя най-верния път намира.

Разберете човека, той има нужда
дори да е до вчерашен враг.
Не трябва болката му да ви е чужда,
иначе ще прекрачи вашия праг.

Разберете човека и споделете с него
отчайващата му горест,
осъдената му вяра.
Погребете самоубийственото си его,
което всичките врати затваря.

Разберете го и когато не заслужава,
не заради него - заради самите вас.
И милостивият ви жест ще го доближава
до просветление точно в този час.

Разберете човека…

Знам, че има хора, които няма да повярват на този Христо Ганов. По-важно е, че той вярва в добрия, в преобразяващия човешки жест така дефицитен в нашето настръхнало от завист и злоба време.

„Беелзи” е книга с богато, полифонично тематично съдържание. Не знам защо винаги имам резерви към еднострунните поети - най-често със сантиментално-любовни стихотворения.

В случая говорим за книга, богата на цветове и форми, многозвучна. Свещеният език на нашите деди и прадеди е защитен по особено достоен начин. Авторът се представя с невероятно свеж и модерен, но винаги по български звучен поетичен език.

В тази книга няма увехнали думи - тя излъчва ухание, извиращо от сезоните на неговия многоцветен живот. Език с дълбока мисъл и с точна мярка. Дълбок и чист като високо планинско езеро.

Навярно е така, защото поетът е човек с национална и общочовешка култура. Над него винаги се вее българският трибагреник.

Обичан от много хора - завистта не го е отминала. Завистта е вървяла след него и продължава да го следва. Но тя не може, тя няма как да му отнеме самочувствието на поет с изискан вкус при подготовката и издаването на своите книги.

Той е и поет, и композитор, поет - художник, поет - философ. И е съвсем логично, че на върха на неговата поетична пирамида светят две от най-ярките звезди и се вее знамето на чистата и свята република на Дякона. През целия си съзнателен живот той върви към Ботев и Левски.

Стои пред техните паметници, чете и препрочита делата и словата им, изкачва стръмнините на Свободата, обречен да живее, да диша и да пътува все натам, все нагоре, без да използва като стъпала раменете им, както това го правят всички опорочени политици и държавни измамници.

Тежък е този път на поета и човека Христо Ганов, но той го е избрал и приел като своя щастлива съдба - без колебание, без съжаление. И никога за нищо на света няма да се отклони от тази посока на своя живот.

10 март 2017
Благоевград