Крум Григоров

Дядо Божил Бардето и баба Цона отдавна си живееха необезпокоявани от нищо. Трима синове имат - всички са в София на работа. За тях кахъри не берат. Бардето даже се хвалеше:
- Но, я съм чорбаджия; но, кой може с мене да се мери? Но, трима синове на служба имам. Но, и ниви имам. Но, едната да я ореш по цял месец.
Тия думи Бардето изговаряше бавно и провлачено, като не пропускаше да употребява винаги думичката „но”. Бавността на говора подхождаше също така на бавните му движения. Голямата вълнеста шапка, нахлупена върху не малката му глава, не отговаряше никак на тънката му шия.
Веднъж едната му снаха казала: „Татко, дай ми това барде”, а той й отговорил: „Но, ние на това му казваме стомна, но, у моя къща тая дума я няма. Но, да не съм те чул вече да я ломотиш”. И оттам му бяха кръстили прякора „Бардето”.
Наричаха го и „Сръндакът”, защото шапката с тънката шия приличаше на гъбата „Сръндак”. С левия крак накуцваше, та дряновият кривак му беше вечен другар.
И лете и зиме той не смъкваше коженитe ногавици, намъкнати връз беневреците на краката му и прикачени за ремъка на кожения силях с по една конопена връв.
Дядо Божил и баба Цона в обноските си приличаха на малки деца. Подвикнеше ли той: „Къде е моето любе” или: „Но, Цонче, но, ела ми помогни”, - баба Цона се задаваше от кухнята и примигваше с клепки през немитите си очила, като пипкава кокошка, стояла дълго на тъмно й по тоя начин атрофирала зрението си.
- Ида, ида, Ботко, - мъчеше се да забърза тя и се опитваше да подскочи с изтънелите си като клечки крака, обути в широки черни вълнени чорапи, изпъстрени тук-таме с тъмносини фигурки прилични на току-що излюпени пилета.
Всекимесечно синовете им (от които двамата бяха стражари, а най-малкият работник в някакво депо) изпращаха по стотина лева, които за тях бяха предостатъчни. От нивиците изкарваха по малко жито, а с тия пари дядо Божил никога не беше без тютюнец. Не бяxa редки случаите да се почерпят и по шишенце сливова - оставаха и за ориз и за сол.
От баща си беше наследил дървеното рало. С него си opеше, като сменяше само някоя счупена или изтъркана част. При такива случаи баба Цона водеше двете кравички за синджирите, мамеше ги с парченце хлебец, а дядо Божил забиваше ралото и махаше с остена. Слабите кравички едвам пристъпваха крачка след крачка.
Баба Дона, след няколкократни спъвания по рохкавата бразда и буренака, току се сопваше:
- Полека, Божкенце. Искаш душата да ни извадиш с твоето бързане. Нивата край няма.
Бардето подсвирваше и кравите заставаха. Той запушваше чибука, почиваха и пак продължаваха.
Нивата оряха за половин месец.
Едно, обаче смути техния тих и монотонен живот.
Новината макар и късно, достигна и до ушитe на дядо Божил. Селската кооперация закупила машина, която щяла да замени воловете и кравите в оранта и идела да обслужва всичките 50-60 семейства.
Неговият, дядо Божилов син Стефан щял да я докара.
Баба Цона не можа, както и той да си представи, как е възможно да не е жива душа:
ни вол, ни кон, че и магаре да не е - и да оре. Те и не разискваха повече по този въпрос. За тях радостно беше, че ще си дойде Стефан, когото от три години не бяха виждали.
Стана и това.
Една привечер, когато слънцето беше приклекнало ниско над „Хайдушки камък”, откъм училището, по шосето се зачу силно бръмчене, прилично на пукотевица: така-така, тап-тап! Няколко селяни, заедно с касиера на кооперацията, излязоха на площада. Бръмченето се усилваше. Очите на всички светнаха. На завоя, зад селския обор, се показа машината, управлявана от един младеж в синя рубашка.
Седнал беше на столче и въртеше с ръцете си колело.
- Това е тракторът, нашия трактор! - извика радостно касиерът, гологлав, висок, малко наведен напред, тридесетгодишен мъж. - Тичайте да го посрещнем.
Всички го послушаха и се впуснаха един след друг.
- Ура-а-а! Стефан го кара!
- Добре дошъл, добре дошъл, - прорязаха въздуха няколко калпаци.
Стефан се изправи. И той замаха със своя каскет. Посрещането беше топло. Касиерът държа и приветствена реч. Дядо Божил и баба Цона се мушкаха из навалицата, докато се доближиха до сина си.
- Е, дядо Божиле, радвай се, докарахме Стефана да се видите! Ще оставиш да измъчваш вече и кравичките си. - подмигна касиерът. - С това ще орем, - посочи той трактора. Стефан ще е орач на цяло село.
Дядо Божил и баба Цона не отговориха. Те само прегръщаха своя мускулест и възмъжал син, в чиито очи трептеше не по-малка радост от тая на другите.
Селяните разгледаха грапавите колела и мотора на трактора, а Стефан им обясняваше къде се налива маслото, къде се закача плуга и как се управлява.
- Кога ще го опитаме?
- На чия нива ще правим сефтето?
- Нека на дядо Божиловата, той най-много е против новите работи, - чуваха се гласове отвсякъде.
Сутринта, на Стефановите увещания, дядо Божил все климаше глава:
- Мани тия работи, Стефчо. Но, орал съм си толкова време с ралото и кравките.
Но, пак така ще си карам.
- Хайде, дядо Божиле, и ти ще дойдеш с нас, - каза му касиерът.
- Той ще омекне, като види как се оре, - усмихваше се Стефан.
Съгласиха го да тръгне. На нивата дядо Божил се подпря с дряновия кривак до една купчина камъни, които с години бяха трупали с баба Цона, запуши лулата и загледа.
Стефан седна на столчето, дръпна една желязна пръчка, моторът забръмча и тракторът тръгна напред.
Касиерът се обърна:
- Така орат хората, дядо Божиле-е. Не са като нас.
Дядо Божил, забравил да смуче чибука, позинал с уста и вперил поглед в сина си и в това чудовище, не знаеше какво да отговори. Той сравняваше трактора с вол - няма рога, с кон - няма грива, а върви ли, върви. Не се изморява.
Браздите се леят една след друга, и то не като тия от дървеното рало! Сякаш беше някаква дяволия.
Той вдигна глава и към слънцето, за да се увери, че не сънува. Но това не е сън.
Ето го неговият Стефан, ето го и касиерът на кооперацията, с които до сега разговаряше.
Половината месец, през който се бавеше дядо Божил тук, стори му се, че се заменя с половин или няколко часа.
- Видя ли, тате! Какво се чудиш! Грешката е там, че ти имаш няколко парчета и са на по няколко километра разстояние едно от друго, ако бяха на едно място, нямаше да се губи нито време, нито напразно бензин за пътя, - тупаше го по гърба Стефан. - а да нямаше всичките тия слогове, да видиш колко по-лесна ще бъде работата, - допълваше касиерът.
От тоя момент нещо не беше в ред в душата на стареца. Хармонията се наруши.
Той, който се смяташе за заможен човек, като че ли изведнъж обедня. Та що е това нива, да я поореш за един остен време? Нищо си е.
Тия тревожни мисли объркаха мозъка му - сърцето му биеше тревожно. Отдавна не е туптяло така…
- Хайде ти си иди. Почини си у дома, - помоли го Стефан. - Ние ще орем и на другите, пък довечера ще си дойдем.
- Е, ваша работа, - не смееше да възразява повече дядо Божил.
Когато открехна вратата на стаята, баба Цона се обърна и посрещна Бардето с разтворена уста.
- Е?
- Но, свърши се.
- Кое?
- Оранта, - каза Бардето, прекръсти крака и се сви на столчето. Вгледан през прозорчето към полето - като на себе си добави: - Но, ние ли не сме за този свят? Сам Сатаната ли тръгна по земята…
После се обърна към старата, която го гледаше изплашено.
- А нашият Стефан сигур много учен челяк e! Върти ли… Върти! А то пори земята!…

——————————

в. „Завой”, г. 1, бр. 12., септември 1939 г.