Георги П. Стаматов

Отведоха подсъдимия!
Отведоха го.
Той тръгна машинално, без да сеща земя под краката си.
Публиката наоколо загуби реалност. Мълчанието й по-зловещо от погребение.
Стори му се, че отведнъж са пренесли в средните векове.
Ужаси на високи, каменни, тъмни каземати, мрачно подземие, съдии с маски, безстрастен палач в черно…
Той стъпваше твърдо, леко скочи на колата - а лицето - восък.
За миг дигна погледа - хаос от човешки глави.
Конете полетяха.
Седнал между пазачи - по-скоро приличаше на болен, когото карат в болница, отколкото на свиреп убиец.
Стигнаха затвора.
Пръв път с него се отнасяха вежливо.
Посрещнаха го директорът и надзирателят. Даже строгия ключар.
Сам той - нервен по-рано, дързък, озлобен - кротък.
Голгота смирява.
Въведоха го в килията и хлопнаха вратата, сякаш капака на ковчега му.
Седна на кревата, впи поглед в малкото пространство пред себе си.
Забележи, че е в друга килия.
Не по-лоша от предишната - показа му се - особена, по-изолирана.
Никакъв шум - освен глухи стъпки на часовоя.
Хладен ужас пробягна по тялото му и като гвоздей се заби в душата.
Не издържаха нервите - в очите трепнаха сълзи.
Усети се сам - с крехка, разпокъсана от живота и хората душа и детински ум. В най-важни минути не знае какво да му отговори.
Нахвърлил толкова въпроси - не е решил ни един.
Натоварил го е с тежка задача - а в равносметката - не знае - плюс или минус.
Надникна в своето аз и разбра, че то не му принадлежеше - няма да бъде негово и утре…
Мярна се станалото - кошмар…
Спомни - в съда - погледи на осакатените от него деца.
Не вярваше, че той е направил това.
Другар - вън от него.
Актьор в чужда пиеса - слезе от сцената, отиде зад кулисите, сне грима и се видя.
Публиката си отиде. Сам.
„Осъден на смърт!…”
Знаеше - не бягаше от нея.
Не поиска милост - отказа да подаде жалба.
„Смърт!…”
Никой не се възмути - даже той нищо не каза.
Направи своето - те - тяхното. Кой е прав?… Прав ли е той?…
За кого се принесе в жертва? Вярваше ли, че с една бомба можеше да разруши вековната неправда?
Где са сега хората и книгите - тъй смели и убедителни?
Те отрекоха Христа. С непобедима логика съкрушиха несъпротивлението на злото.
Даже око за око, зъб за зъб - слабо възмездие - нищо не разрешаваща мисъл.
По дявола цялото човечество - щом няма ни един човек!…
Той ги послуша.
Защо сред тая самотия чувствува, че извършеното - право или не - човешко или злодейско - преди всичко не е било негово.
Озверен, с бомба в градината, пълна с деца, нетрепнал пред хвърчащи във въздуха ръчици - болезнено усеща, че тази бомба уби и него - не само тялото - душата. Остана по-безпомощен от децата в градината…
И той - нов Спасител - се почувствува жалък и престъпен Дон Кихот.
Жажда и тъга за живот и слънце затрептяха в гърдите му…
Ще умре!… На 18 години!… И то - убиец. Той, до скоро несмеещ да откъсне крилца от пеперуда в полето.
Продължаваше да гледа.
В тишината на тясна килия падна безкраен мрак - и сред него ясно блещукаше хладния мъж на гилотината.
А вън зад дебелите стени кипеше шумът на осъденото от него на смърт човечество.

1930