ТРИ БАСНИ
басни
ЩЕДРИЯТ ПОЕТ
Омайна нощ се спусна над Багдад,
потъна в сън прекрасний чуден град.
Заглъхна шум, замръкнаха кервани -
едва шуртят кристални шадравани.
Полегнал си на мекия килим,
задряма шахът Абдулах Керим -
приспаха го две хубави ръчици
и песента на влюбените птици.
Задряма той и слуша като в сън -
любовна песен пее някой вън:
„Под сянката на твоите ресници
горят две чудни приказки-звездици,
под тази сянка спира ми сърцето
да найде мир и радост под небето…”
Халифът се пробуди, бурно кихна,
ослуша се и леко се усмихна;
хареса му безкрайно песента,
която бе изпълнила нощта.
А вън певецът пееше в екстаз
и лееше кристалния си глас:
„За бемката на лявата ти гръд
дарил ти бих, Газела, аз светът,
дарил ти бих Бухара, Самарканд -
най-дивния във царството брилянт…”
- Какво? - извика с глас сърдит султана
и стана.
- Веднага ми хванете тоз подлец
и доведете дръзкия певец
да го попитам как ще подарява
това, което взел съм с кръв и слава;
как смее той да прави дарове
и с мойте градове?
Подгониха певеца из Багдад,
ала той беше бръз и беше млад,
намериха го вкъщи - ляга вече
и както бе човекът разсъблечен,
макар да се опита той да дращи,
повлякоха го, както бе без гащи,
затътраха го бързо във палата
и падна той на шаха пред краката.
Седи халифът, глади си брадата
и пита там човекът на земята:
- Какъв си ти и кой си, я кажи,
отвръщай бързо и не ме лъжи!
За някаква си бемка дарове
ти обещаваш мойте градове.
Защо посмя, кажи, кажи ми право,
бре, глупа главо?
- Поет съм аз и казвам се Осман,
за тези думи сам станах пишман
и право да ти кажа, прекалих
и много дар аз тази нощ дарих!
Признавам си - не биваше така
да разпилявам всичко със ръка!
Но чуй ме ти: раздадох всичко вече,
не ми остана нищичко, човече:
и слънцето раздадох, и звездите,
и всичките богатства по земите -
раздадох се във песните си цял
и гледай ме пред тебе как съм спрял:
без гащи и обуща на краката -
не ми остана нищо на земята!…
Халифът го погледна, па му рече:
- Върви си с мир, иди си ти, човече,
след тез слова - жесток да съм не мога,
ала помни повелята ми строга:
раздавай пак каквото щеш - звездите
и слънцето, и месеца с рогите,
ала да нямам утре ядове -
не пипай, драги, мойте градове!…
Отиде си поетът. Над Багдад
нощта повя и го облъхна хлад,
разля мирис на рози и жасмини
и зашумя във тихите градини!
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 122-123, 6.05.1940 г.
СТАРА ПРИКАЗКА
Веднъжки първенците от Багдад
пред падишаха преклониха врат,
удариха го на молба и рев,
та на султана даже стана кеф:
- Спаси ни ти от тежката беда -
не може тъй да тъне в мрак града,
строшихме си нозете в мрачините -
поглеж какви ни станаха главите,
бръкни веднъж в държавните кемери,
па дай да сложат из Багдад фенери!
От тъмнина съвсем станахме зян -
аман!…
Султанът бръкна, както бе молбата
и на везира пъхна във ръката
една кесия със 1000 лири
и с тези страшни думи ги натири:
- Вземи парите - искам във Багдад
навред фенери утре да горят;
не стане ли това, което казвам -
главата ти отрязвам!…
Излезе си везирът със кесията
и бързо се запъти при валията,
начете му петстотин златни лири
и с тези страшни думи го натири:
- Султанът иска утре във Багдад
навсякъде фенери да горят;
не стане ли това, което казвам -
главата ти отрязвам!…
Затича се валията при кмета
и, както беше в таз земя адета,
предаде му сал двеста златни лири
и с тези страшни думи го натири:
- Везирът иска утре във Багдад
навсякъде фенери да горят;
не стане ли това, което казвам -
главата ти отрязвам!…
По този път парите кат вървяха,
най-после спряха
и до един работник във ръката
достигна сал едничка лира злата…
Привикнал все да ходи бос и гол,
разтича се човекът, грабна кол,
заби го бързо тъкмо пред палата
и щом припадна леко мрачината,
за кашмер
на кола той сложи един фенер…
Не щеш ли, ей го иде разлюлян
един дервиш и гладен, и пиян -
по кола той полек се изкачи,
фенера откачи
и всичкия зехтин като изпи,
отиде си да спи.
След него под фенера угасен
един катър се спря и ужасен
от бълхите, които го ядяха
задръгна се по кола - на земята
политна тежко тъмното светило
и там преби едно кутренце мило.
Кутренцето се случи на султана
и врява стана!
Султанът чу и викна разгневен,
доведоха валията смутен
и падишахът страшно се закани:
- Хайвани!
Нали казах: Да бъде светлина!
Защо е пак Багдад във светлина?
Веднага да намерите
кои задигнаха фенерите,
кои лишиха от светлик
града велик!…
На заранта довлякоха дервишът
(на зехтин ръцете му миришат!),
набърже на въжето го провесиха.
И го обесиха!…
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 127-128, 8.01.1941 г.
ВЯРНО ДРУГАРСТВО
От кръчмата се връщаха пияни
двамина стари ходжи и акрани -
вървяха си, преплитаха краката
(ракията въртеше им главата.)
Нощта бе тиха, пролетна и мека,
звезди трептяха в лунната пътека,
от тихите - заспали в сън градини
миришеше на цъфнали жасмини…
По пътя на пияните другари
изпречиха се мръсни, кални бари.
Те рекоха да минат покрай тях,
но за беда, за глума и за смях
единият се хлъзна и в водата
потъна до брадата.
- Аман! Аман! Ела ме извади!
Ще се удавя в калните води! -
извика този ходжа из водата
и си подаде из калта ръката.
- Да те извадя из калта, човече,
не мога, ала твоята беда -
кълна ти се във моята брада -
ще споделя като приятел честно -
това ми е възможно, па и лесно!
И ходжата, що рече тези думи,
без повече да се двоуми
нагази във калта и там
до другия се пльосна храбро сам…
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 147, 31.01.1941 г.
