Бойко Беленски

ХХVІІІ

Крепостите от Хелеспонта до Константинопол и от Протонтида до Родопите бяха превзети и оплячкосани от арабите, а християнското население безмилостно насилено и избито. Бастисани бяха и стотици селища, манастири, църкви. Величественият Константинопол настръхна в очакване на неизбежния удар. Бойниците на стената, изпълнени със защитници и отбранителна техника, изглеждаха непристъпни, но докога?
На най-високата кула се ветрееше пурпурното, везано със златна сърма византийско знаме с образа на Константин Велики, украсен със сребърен нимб. Между каменните зъбери пламнаха огньове, завряха казани с димяща вода и със смола. Появиха се грамади от обли камъни и гърнета с „гръцки огън”.
А недалече от твърдината Емир Маслама призоваваше:
- Вкоравете сърцата си, правоверни! Аллах ви помага от високия си престол. Укрепленията са строени от човек и благодарение на Пророка човек може да ги превземе и разруши. Напред лъвове на пустинята, с името на Аллаха разкъсайте неверниците! Аллах Акбар!
Щом наближиха цитаделата, арабите се разделиха на три, крилата обхванаха отляво и отдясно крепостта, а централният отряд се заби като меч в ромеите, които бяха блокирали Златната врата. Даулите забиха настървено, зурните завиха нетърпимо. Битката започна със силни викове и крясъци. Насърченията бяха и от двете страни, но сарацините ги подсилваха и с молитви. Агаряните се появиха като приливни вълни и бяха опустошителни, по-страшни и от горски пожар. Нямаше строй, имаше лавина от тела, които се устремяваха напред и помитаха всичко по пътя си. Над тях се посипваха снопове стрели, които биеха по щитовете и броните с надежда да намерят незащитена плът. Връхната точка настъпи, когато ордите стигнаха на хвърлей камък от града и опряха до непревземаемите стени, между чиито зъбери проблясваха доспехите на бойци, готови да изсипят върху тях своя смъртоносен град от копия и гранитни късове, да ги попарят с вряла вода и разтопен батум. Подобно на прибой каменната твърд отхвърли людската вълна. След многото напъни ордите, които предвкусваха лесното бастисване на великия град, се оттеглиха на десетина стадия от стените и започнаха да ближат раните си. Между тях и крепостта имаше грамада от трупове, които слънцето напичаше и се опитваше да разложи.
Мор бе налегнал земята. Суховеят изсуши тревите, всичко пожълтя. Водите в реките отъняха и камъните лъснаха като бъбреци на праисторически чудовища и оголени ребра на дръгливи добичета. Тресавищата и жабунякът замирисаха на опушено огнище. В опаленото поле западно от столицата нашествениците започнаха да строят невиждан по размери лагер, в чийто център бе разположена шатрата на главнокомандващия. Подножието на цитаделата, изпълнено с паплач от пъплещи хора, наподобяваше огромен мравуняк.
Непрогледната нощ и мъртвилото на крепостния бастион бяха привидни. Градът бе стихнал, скован от тревожно предчувствие. Стражите будуваха и напрегнато се взираха към сарацинския стан, където огньовете вече тлееха, за да бъдат разпалени пак в ранни зори.
На 20 август по заповед на емир Маслама в горите северозападно от Константинопол бе изпратен отряд за добив на дървени трупи. Петстотин секачи, въоръжени с брадви, заедно с охраната, трябваше да набавят материал за строежа на обсадната техника. Три дни по-късно, в лагера се завърнаха само десетина души, начело с командира на охранителите. Останалите бяха избити.
- От кого? Как? - питаше вбесен главнокомандващият.
- Българите ни изненадаха - бе лаконичният отговор.
- Как така българите? Защо?
Емирът слушаше без да мига, особеност, с която се раждаха сарацинските сатрапи.

…Керванът навлязъл в тесен проход. Охраната се разделила на две - половината отпред, другата половина отзад на колоната. Наоколо имало непристъпни шубраци. Неочаквано обозът бил засипан от облак стрели, а от храстите върху агаряните се нахвърлили снажни, дългокоси мъже с бели дрехи, които еднакво добре въртели своите брадви и мечове. Настанала страшна сеч. Само шепа щастливци, които били на опашката на колоната, успели да се спасят…

Вбесен от случилото се, главнокомандващият заповяда:
- Оцелелите до един да бъдат съсечени!

На Тервел бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага продължителна отбрана, хитрина и внезапни набези. Начинанието изглеждаше безразсъдно, смело, но точно затова можеше да има успех. Малко след екзекуцията, когато мюсюлманите се подготвяха за четвъртата си за деня молитва, от гората се отприщи порой. Това беше лавина от три колони български конници, които се спуснаха от бърчината и наподобяваха безпощадни люспести змейове. Те обхванаха лагера - лявата колона от север, дясната - от юг, а средната атакува сарацините в самия център. На стадий-два от първите шатри ездачите се разтвориха като ветрило и препуснаха още по-стремглаво. Грохотът се усилваше, нарастваше застрашително.
През това време Лъв ІІІ Исавър наблюдаваше подножието на цитаделата и трескаво преценяваше какво може да се случи и трябваше ли да се намеси. Бе настъпил моментът за ответния удар. По негова заповед ромейските воини излязоха от казармите и се съсредоточиха в тежко въоръжени подразделения. Проводи ги с думите:
- Отмъстете за кръвта ни и нашите поругани разпятия!
В лагера арабите трескаво се подготвяха за отпор, но не успяха напълно да се организират. Тропот на копита разкърти изтръпналия стан. Препускащите български ездачи изпратиха по тях облак от стрели. Полетяха и копия. Агаряните вдигнаха щитове над главите си. Остриетата се забиха в тях и те заприличаха на стадо таралежи. Но много от изненаданите сарацини не успяха да се прикрият и рухнаха на земята. Там долу щитовете им наподобяваха посърнали стъпкани луни. Нов облак от пищящи стрели, изобретени от българите, засипа и парализира арабите. Стотици паднаха, а останалите се разбягаха панически във всички посоки. Малцина се спасиха. Повечето бяха посечени. С това ужасът не свърши.
Първа се отвори Харсийската врата. Командващият стратегът Ираклий поведе византийските катафрактарии (тежка конница - бел. авт.). Арабите начело с каид Кусаир посрещнаха техния пристъп. По-късно се разтвориха Златната и Влахернската порта и подобно на римски легиони, ромеите рамо до рамо, щит до щит, в стройни редици преминаха в настъпление. Насреща им се опълчиха пехотинците на емир ат таабия Сулейман. Завърза се безмилостна битка на два фронта. Арабите попаднаха в пресата на българите и византийците. Като при мъртво вълнение войските се движеха напред-назад, скупчваха се и се разплискваха поразредени и обагрени. Всичко дрънчеше, святкаше, лееха се реки от кръв. Сражението трая около час. Имаше един решителен момент, когато всичко можеше да се обърне, но ромеите се огънаха и отново се скриха зад крепостните стени.
Втора вълна по-леко въоръжени български конници заля лагера, подпали и разруши доста от шатрите, а част от бегълците бяха застигнати, посечени или повалени със стрели, копия и аркани.
През цялото време канът не слизаше от коня си - препускаше със свитата си по протежение на обсадата и често се озоваваше в „най-върлото”, там, където се водеше ожесточения бой.
Когато стихията се оттегли, оцелелият Маслама, пристегнат в скъпа черна броня, с изкусно гравирани арабески върху нея и късо кадифено наметало, не вярващ на очите си, се поклони на Аллах, че го бе пощадил - половината от лагера му гореше, а убитите и ранените нямаха чет. При това за толкова кратко време, колкото за една пълноценна молитва!
На следващия ден той заповяда всички пленени ромеи да бъдат набучени на кол в подножието на крепостта. С разкъсана плът и вътрешности нещастниците пищяха, а от стените и кулите, онемели, сънародниците им състрадателно гледаха, но нищо не можеха да сторят.
Така митът за неустрашимостта и непобедимостта на предвожданите от Тервел българи се потвърди, а ромеите се убедиха в истинската същност на своя ненавистен мюсюлмански враг.

ХХІХ

На 25 август 717 година емир Маслама събра на съвет цвета от оцелелите най-изявени предводители на конницата и пехотата в местността „Живоносни извори”, където бе разположен щабът му и се разпореди:
- Двадесет хилядна войска начело с Убайда да заеме отбрана на запад от лагера. Сулейман поема направлението към Константинопол. Вакхарос ще командва резерва. От днес всички се включват в изкопаването на дълбок ров и двойна каменна стена. Преди това да се разрушат акведуктите и да се прекъсне водоснабдяването на града. Целият този процес ще се охранява само от конницата, която вече ще се води от Кусаир. На всеки десет крачки да има пост, който да се сменя така, че бойците винаги да бъдат бодри. - И завърши: - Не искам нови изненади, иначе Аллах да ви е на помощ!
Така в полето край Константинопол се развихри невиждана, трескава, строителна работа, съизмерима по мащабите си само със съзиждането на града от император Константин Велики.

Същата нощ Лъв ІІІ не можа да заспи. Силен вятър развълнува морето, талазите бушуваха, заплющя дъжд, големи, пенливи гребени заляха скалистия бряг. Василевсът се вслушваше в шума на прибоя и сякаш чуваше ударите на бордовете и поскърцването на арабските кораби. Тътенът беше заканителен, но всъщност това беше ехтежът на византийския флот, призван да защитава по море града. Когато на зазоряване василевсът се унесе, той видя в съня си приближаващи се арабски триреми. Отначало се носеха в мъглите на неговите представи като призрачни видения, после от силуети се превърнаха в мощни, черни грамади, които наситиха морето чак до хоризонта. Сърцето му заби лудо. В просъница застана начело на морската битка и започна да издава команди…
По това време около 2 000 бойни арабски кораби се съсредоточаваха в пространството от Мангавра до Кикловия и на 3 септември се насочиха към Константинопол. Добре прикрити в пристанищата на залива, ромеите ги очакваха. Противникът се развърна. Част от арабите навлязоха в Златния рог, слязоха на брега и подпалиха близкия квартал на Галата. Отдадоха се на клане и грабеж. Другите кораби се натъкнаха на опъната метална верига в залива и върху им се посипа „гръцки огън”. Пламнаха палуби, а това, което не бе засегнато от пламъците, бе поразено от големите камъни, изстреляни от ромейските катапулти. Сарацинската армадата бе потопена и затвори изхода на залива. Спасиха се само десетина галери и се насочиха към Халдекон. Отряд под командването на турмарх Илия направи десант и прочисти Галата от осквернителите.
Късно вечерта Константинопол отбеляза първата си победа с радостен звън на стотици големи и малки камбани. В катедралния храм „Света София”, в присъствието на император Лъв ІІІ Сирийски и съпругата му Мария, патриарх Герман І отслужи тържествен молебен за възхвала на столичните защитници. Дори стоновете на стотиците ранени от Хиподрома, превърнат в най-голямата болница на света, не успяха да помрачат радостта на празнуващите.

ХХХ

Тервел имаше инстинкт на пълководец, бе роден пълководец. Ювигият кан правилно оценяваше изгодите на бойното поле, знаеше коя височина да укрепи, как да отговори на удара с удар, чувстваше кога и къде да пусне конницата. Никой не умееше по-добре от него да избере място за засада, за да изненада противника. Ето и сега съвсем точно бе предвидил поведението на византийците и разположението на арабските части. За тяхното уравновесяване трябваше да се намеси трета сила, за да наклони победата на едната ли на другата страна и тази трета сила можеше да бъде само той и предвожданите от него българи и славяни.
Арабите изкопаха вал, напълниха го с вода и зад него издигнаха каменна стена. По този начин Константинопол се оказа откъснат от света. Единственото спасение можеше да бъде откъм морето, но и там сарацинските кораби отрязваха пътя за снабдяване с продоволствия, бягство и помощ от добронамерени съседи.
В горите северозападно от Константинопол се съсредоточаваха все повече и повече съюзници. Воините вече се бяха доста смесили. Забелязваха се дори славяни на коне и българи пешаци. Всеки имаше своя причина да се присъедини към войската, да дири водачеството на кана. Той умееше да събира оръжие и хора, да ги сплотява около себе си. Славяните го гледаха с възхищение - строен, властен, суров, взискателен към всекиго, но и справедлив - българският водач бе пример за подчинените си. Разбраха, че е готов да отстоява правата им и го следваха без колебание. След всяка победа ликуваха. А те умееха да изразяват радостта си. Тервел знаеше това от общението си със Собеслава.
Някои от прииждащите бяха въоръжени с брадви с дълги сапове или пък бяха с голи ръце. Опитните воини се познаваха веднага - по говора и стойката, по дрънченето на мечовете и ножниците. Новопристигналите се организираха в бойни отряди и мерии. За ездачите се намираха коне. Неопитните изпращаха при пешаците и стотниците, заедно с десетниците, подхванаха да ги обучават. Така ветераните - стари, опитни войскари, обръгнали в боя, въвеждаха новаците в тънкостите на бранното изкуство. Набраха и две стотни прашкари. Местността бе богата на камъни и нямаше да се затруднят в набавянето на материала.
Тервел, Домета и Стас наблюдаваха обучението на воините. Над тях клиновидни ята пореха небето. Отиваха някъде на юг към Египет.
- Те си заминават, а ние не се завръщаме. Какво ли ще заварим след време в нашите осиротели гнезда? - попита носталгично Стас. - Войната е приключение. Тя изостря сетивата, понякога пълни и обозите, но дали домовете ни ще са оцелели, ще се замогнат ли без мъжка ръка?
- Трябва да бъдем силни и търпеливи - насърчи го ювигият.
Един ден колоните им се насочиха към арабските позиции. Целта бе да се обхване от външната страна сарацинския стан. Така обкръжителите се превръщаха в обкръжени.
- Ще използваме тактиката на кросното и совалката - бе оповестил Тервел. - Хем ще оплетем арабите в нишките на гъста обсада, хем ще се местим, ще сновем насам-натам и така ще създадем илюзията, че сме многочислени, неизброими…
Емир Маслама веднага се опита да се противопостави на този замисъл и проводи три хиляди конници начело с каид Кусаир да се вклинят и разсекат веригата.
На хълм, чиято лисина спомагаше за видимостта, възседнал белоснежния Триж, кан Тервел - вглъбен, мълчалив, непроницаем, обхождаше с поглед подстъпите. Очите му бяха широко отворени, не изпуснат нищо. Умът на пълководеца хладно пресмяташе всяко движение на противника, разчиташе замисъла. Пристегнат в ризница и с лъскав шлем на главата, окичен с перо, ювигият приличаше на видение, на езически жрец или на митичен орел, превърнат от боговете в човек. Около него бе свитата му, между които се открояваха Кормес, Есхач и още неколцина заслужили багатури. Те наблюдаваха разгръщането на войските и обсъждаха намеренията на противника, а конете нервно биеха с подкъсените си опашки налетелите ги мухи.
Канът бе достатъчно трезвомислещ, за да може да прецени всяка ситуация. Облак премина по лицето му. Трябваше да пресече пътят на нападателите. Кормес сякаш прочете мислите му и се обърна към него:
-Позволи ми, ювиги, аз да поведа конницата. - Такъв си беше той -безумно смел човек, мислеше само за победата и никога за опасността!
-Бог винаги е на страната на разума! Още ти е рано! - твърдо отсече канът. Строг и разсъдителен, той не обичаше буйствата и лекомислената храброст. - При мен да дойде Негавоис! - призова водача на скрития в корията български табун. Негавоис бе улегнал, но безстрашен воин. Кана скоро го беше направил главен командир на конницата.
Кормес се почувства уязвен. Бе прекършен стремежът му да се покаже, да убеди всички на какво е способен. Затова леко се намръщи и подхвърли:
-Защо тогава ти, ювиги, не поведеш ездачите с изваден меч? Но внимавай отново да не те съборят.
-На пълководеца меч му трябва, само за да покаже накъде ще е атаката - сряза го канът, които по настояване на великите боили трябваше да бъде по-предпазлив. - По-важно е колко пъти ставаш, а не колко пъти падаш, синко!
Не след дълго враният жребец на Негавоис изпръхтя, закова се на място и се изправи на задните си крака. Щом ездачът укроти животното, Тервел се разпореди откъде и как да подходят, за да изненадат противника.
Утрото беше мътно. Мътно беше и в душите на агаряните. Българските рогове призоваха: „Напред!”, а след това повелиха и „Сеч!”. Гибелна вълна се устреми към низината. Ездачите се разтвориха като ветрило, приклещиха арабите от всички страни и започнаха безмилостно да ги бъхтят с копия, мечове и боздугани. В сърцето на боя бе водачът им. Вгледан в кипящата гмеж, Тервел се питаше: „Кое надделява у него: дали желанието да бъде първи или жаждата за кръв?”
Скоро противникът престана да действа като едно цяло - някъде се съпротивляваха отчаяно, другаде отстъплението преминаваше в бягство. Цвилене на коне, запенени муцуни, рев, звънтеж на желязо, викове - всичко се мяташе и святкаше, беше неописуемо.На помощ на конниците Маслама изпрати своите пешаци, които с викове: „Аллах Акбар!” се втурнаха към сражаващите се, ала се сблъскаха с живата стена от снажни, русоляви воини, чиито крака сякаш бяха вкопани в земята, а ръцете им сееха смърт.
Ужас и отчаяние обхванаха сарацините. Тервеловите воини настъпваха бавно, демонстративно, като удряха с мечовете по щитовете. Оказа се, че ги предвожда Кормес. Най-отпред винаги е безразсъдството, следва го смелостта и чак тогава е разумът.
Словосъчетанието „Аллах Акбар!” бе колкото кратко, толкова и дълго, но то звучеше като стаена омраза. Другото „Уааа”, преобразило се след векове в благозвучното и мощно „Ураа!”, внушаваше гняв, разкъсал бента на търпението, който, отприщил се, подобно на лавина увличаше. Кръвта заслепяваше. Сърцата пламнаха за изтребление. Устремени напред двете войски се сблъскаха като огромни срещуположни вълни. Разграничителните линии се разчупиха и се сляха в гъста, противостояща маса. Трошаха се копия, разполовяваха се щитове, под ударите на топорите шлемовете кънтяха като камбани. Искри палеха тревата. Земята под краката пареше. Неистови писъци цепеха простора - писъци на осъдени, видели секирата на палача. Сарацините започнаха да се огъват и все по-бързо и безредно да се дробят. В колебанието си те безпощадно бяха посичани от воините на Тервел, така, както се сече храсталак или закелявяла гора. Кълбото от ярост започна да се разплита. След първата кървава схватка българите и славяните взеха надмощие и подгониха агаряните към стените на добре защитения им лагер, който приюти и шепата оцелели конници на каид Кусаир. На полето останаха да лежат множество убити и ранени, повечето - мюсюлмани.
Тервел и свитата му, подсилена със стотня чиготи, се спуснаха към димящата от леш и кръв равнина. Някои от жертвите бяха паднали по очи, други полегнали на една страна, имаше и такива - затиснали с гръб земята - бяха се били до последно или са се извърнали, за да молят за пощада. В изцъклените очи се четеше ненавист и страх, но не и обвинение за безсмислената смърт. В небето над тях кръжаха гъсти ята черни птици, които сякаш се крепяха на зловещите си крясъци. На запустялото стърнище българите съгледаха купчината човешки трупове, които при появяването им се размърдаха като валмо червеи под камък. По телата на убитите бяха накацали мухи и жужаха, сякаш се напъваха да отнесат със себе си изстиващите трупове.
- Добра сеч! - каза с възхищение Стас. - Но меракът им едва ли ще закелавее.
- И Аллах е безсилен пред българския устрем и непоколебимост! - отбеляза ювигият.
- Не напразно казват, че където е Тервел - там е победата! - заключи Домета.
Тервел се засмя:
- Достойният не се оглежда в случайна локва, а в огледалото на своя успех. Земната власт за разлика от небесната се крепи на триединството: знание, сила, воля.
Никой не оспори прозрението му.
Някакво предчувствие го накара да спре и се вгледа в купчината трупове. Видя тялото на своя сподвижник и любимец Негавоис. В неговите угаснали, но широко отворени очи бе запечатана последната му воля - напред, да победим! Канът се стъписа, после оброни глава. „Значи така си отиват един след друг най-достойните!” Почувства безсилие. Какво значи някаква победа пред скръбта от загубата на най-близките, неустрашими хора? Повели да погребат Негавоис с почести като велик боил.