Георги Н. Николов

Така е нарекъл новата си книга с разкази Лъчезар Георгиев, дело на издателство АН-ДИ, София, 2017 г. Сам авторът, университетски професор, пътешественик и отличен познавач на португалската култура, споделя за написаното: „…да се знае, че всеки един от нас има своя път нанякъде из безкрайната синева, но и да се помни, че и добрите, и лошите човешки дела остават тук, на нашия бряг, преди да прекосим отвъд, към онова друго време, безбрежност и път, които ни очакват”.

Действието на творбите се развива основно в любимия на писателя Лисабон и околностите му, а те самите са микс от история и предания, снимки на социалната действителност, пейзажни щрихи, криминални мотиви, лични размисли.

Читателят с интерес се потапя в ритъма на разноезичния мегаполис, където пулсират всякакви съдби: на благородници, служители, туристи, хора от низините.

Те обобщават схващанията на Лъчезар за ролята на личността в съвременния му ХХІ в., за психологическата й мотивация в дошли от миналото канони и непредсказуемия днешен ден.

За вечния й копнеж към опознаването на мамещия далечен хоризонт и борбата за просъществуване. За нежната любов между Жоана и българина Даниел Валенте, поднесена в „аз” повествование. За мотивацията й да върши полезни за околните неща, или да робува на егоизма и стремежа към обогатяване.

Палитрата от типажи, много от които наблюдавани от натура, е многоцветна, а включените обекти и географски забележителности - истински пътеводител: река Тежу, манастирът Жеронимуш, кулата Белем, Музеят на каретите и каляските, Националният дворец Пена, Кабо де Рока… Сред тях, като плочки от домино, в десетте разказа се подреждат редица увлекателни истории.

Тук е преданието за ключът от каретата на папа Клементе ХІ, тук - странната среща при Базилика да Ештрела от едноименния откъс и „загубеният” български съпруг, омагьосан от неповторимата природна гледка пред него…

Не мога да подмина Лисабонския странник, срещнат отново след две години - олицетворение на човешката благодарност, светостта и връзката ни между тленното и вечността: „Потреперах и се вцепених. Бавно повдигнах глава и се взрях в благото лице на странника. Тъмнокестенявата брада и удължените скули ми напомниха за изобразеното по фреските в нашенските православни храмове. И тук, кой знае как, лицето на прилегналия лисабонски скиталец поразително ми напомни за онези изкусно зографисани от майсторите на тревненската художествена школа портрети в скромните нашенски църкви, че в първия момент отказах да повярвам. Виждал бях това свято лице в два манастира…”

Изградена върху екзотичен фон, книгата е наситена с много достоверна информация за Португалия и нейната столица. Пред погледа ни изплуват бележити личности, управлявали страната, или извършили бележити открития, безстрашни мореплаватели, църковни дейци.

Върху гоблена на миналото в новото време дишат други поколения, а „джобните истории…” поставят редица въпроси. В какво се изразява хуманността днес и къде да я съзрем? В милостинята за нищия, или в хармонията на обществото? Можем ли да се спасим в мъдрата красота на природата, или сме обречени сред хаоса на съвремието?

Мени ли се стойността на моралните ценности, или не и как да се доберем до спасителния им бряг, люшкани в избора между добро и зло? И кой е в правото си да отнема чужд живот, за да задоволи собственото си его? Авторът е добър психолог и в Лисабон, а и не само там, подлага на вещ анализ своите съвременници.

Сред неочакваните обрати на действието търси импулса им на световъзприемане, постъпки и преценка на околните. Споделя за преклонението им пред мистиката на божественото, или грубия практицизъм на реалността. Човекът никога не е еднозначен, където и да се намира.

Той е проекция на Създателя, но увлечен в мимолетни, незначителни неща, сам се прави несъвършен. Съдби, съдби, съдби. Изградени от надежди, разочарования и сила да се възправят отново след поредното крушение, или излъгано очакване. Или в апогей на крилете на взаимна обич, прелетяла океана и намерила вярното си гнездо.

Увлекателен, новият сборник на Лъчезар Георгиев се чете на един дъх. С него пътуваме, увлечени във впечатления и търсим себе си някъде по географския атлас.

Сред уличните тълпи, гълчавата, под жаркото слънце на предания, събития и размисли. Авторът ненатрапчиво е споделил и преклонението си пред южната страна, която добре познава.

Самата книга ни кани да разгърнем страниците пред чаша виню тинто, галени от носталгичните мелодии на фадо. Уверявам ви, има защо…