Елена Алекова

1.
Привити къщици - от самота.
Такава пустош, мараня такава…
От Бога и от хора изоставен,
забравен свят - почти до пропастта.

Прозорци слепи, скърцащи врати.
Като че казва нещо с глас пресипнал…

Да го докоснеш - и ще се разсипе,
буквално в бездната ще полети.

2.
Угасват хора и селца
с всяка изминала година -
с разбити от тъга сърца
отиват си ей тъй, мърцина.

Трева над гроба им расте
с размерена неотстъпчивост
и някак неусетно те
се сливат с пустошта красива.

Зора зори и пада мрак
в свят произволен, непредвиден.
И няма да се върне пак
това, което си отиде.

Високи, сини планини,
реки и златни равнини,
небе по-нежно от копринa*…

Ни помен от човек.
Родина!

————–

* Младен Исаев, „Родина”