Георги Янев

Всеки сезон е хубав, но пролетта като че ли ги надминава по красота. Стремежът към живот, което кара всичко, от най-малката тревичка до голямото дърво, да се раззеленява. Ех, и зимата с нейната красива белота е хубава, ами цветовете на златистата есен или жарта на лятното слънце.

Така е, всеки сезон е красив за себе си. Но пролетта според мен те изпълва с надежда и красота. Особено като днес е прекрасно, въпреки пролетното слънце. Както и да е истината беше, че му бе дотегнало да стои сам в апартамента.

Навремето напусна родното си село и се настани тук. Когато беше млад, не му правеше впечaтление, че е на 6-ти етаж, но годинките натежаха и сега…

Не му се мислеше за това. Съдбата му поднесе раздяла в семейството. Най-напред синът и снахата се вдигнаха и запрашиха към морето. Трудно понесоха тази раздяла, особено жена му. Много често я виждаше със зачервени очи от тъга по внучета.

Опитваше се да я успокои, но женското сърце само с благи думи не се топлеше. Поболя се и ей на, вече две години, откакто бе сам.

След смъртта на Мария се затвори в апартамента. Не излизаше никъде, по цял ден спореше с телевизора. Отначало някак си беше добре, но… откакто навлязоха турските и индийските сериали, взе по-рядко да посяга към дистанционното.

А и сега на пет минути реклами. Реклами и реклами до потръсване. Печели ли от това! Хм-м, те печелят, а ние? Какво ги интересува там в телевизиите. Може би и затова днес излезе навън и поседна на една от пейките, изпъна непослушните си крака и притвори очи.

- Извинете, имате огънче? - прекъсна мислите му младежки глас. Отвори очи.

Срещу него стоеше младеж, размахвайки цигара в ръка.

- Представи си, че да - отвърна възрастният и му подаде запалка.

- Благодаря! - усмихна му се той и върна запалката. - А вие пушите ли? Да ви почерпя.

- Благодаря, младежо - пое предложената му цигара, запали я и дръпна издълбоко. От това гърдите засвириха и се закашля.

- Ха-а! Да не би да не пушите, пък аз…

- Не, не! Пуша… и то-о, като те гледам, когато съм започнал не си бил роден.

- Ами-и, щото се закашляхте, та-а… Да ви помогна ли?

- Не, не.. ще се оправя.

- Та казвате, че …не съм бил роден. Извинете, може ли? - посочи пейката младежът.

- Може, разбира се. Заповядай. Седни.

- Ама и то днес времето е тъй хубаво - опита се да подхване разговор младежът.

- Да! Действително е хубаво. То времето е винаги хубаво, особено когато човек е млад. Да седнеш ей така и да гледаш как хората вървят около теб и да слушаш как жужaт пчеличките.

- И особено сега, когато мацките са по-тънко облечени - намигна му младежа.

- Мацките ли? Хм… Вие имате ли си приятелка?

- Ами как мислиш?

- Аз съм доста възрастен и имам предостатъчно време за мислене. Но-о, като те слушам, приятелката си мацка ли наричаш?

- Ех, това е жаргонно обръщение.

- Майка ви също е жена и при нея ли употребяваш жаргонното обръщение?

- Ама чакайте, как може приятелката или майка да я наричам така?

- Питам тъй, като казахте жаргонно. Защото според мен жената е винаги жена, а не мацка.

- Ти-и сега закачаш ли ме? Щото ми направи впечaтление, че и ти ги заглеждаш като мен.

- Е, да! Но само механично. Защото аз независимо от възрастта, все пак съм мъж. И друго, едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш.

- Ех, така е - усмихна му се младокът.

- Всичко с времето. А мен ме е страх от туй време. От неговата скорост и летеж. Което не можем да озаптим в съзнанието си или поне да го забавим. Та-а страх ме е от моето собствено време. Затова съм седнал тука, а не както ти си мислиш да заглеждам мацките според твоето жаргонно обръщение.

- Ама ти май се обиди?

- Не! Страх ме е, но въпреки това живея в радост и радостни очаквания. Защото не ревнувам младостта. Особено чуждата. Като те гледам, това което живееш, аз отдавна съм го преживял.

- Няма спор за това.

- Не, и да искаш, аз няма да споря. На колко години си?

- Аз ли? На 25. Що?

- Що ли. Щото към твоите ще прибавя още 50. Та-а …преминал съм през тези години и то много отдавна. И като тебе мислех, че всичко което лети, се яде. Но-о това се разбира много по-късно.

- Ама ти-и лекции ли ще ми изнасяш? Като те слушам, да не си поп или учител? - Нито едното, нито другото. Ей, това е лошото на вас, младите - мислите , че всичко знаете и всичко можете.

- Извинявай, чичка! - стана младокът от пейката. - Вижте какво. Аз… такова… - демонстративно хвърли цигарата на земята, като я размаза с крак… - Не обичам нравоучението. Благодаря за огънчето и … чао!

- Ами щом така си решил… Добре, но поне си хвърли цигарата в кошчето, младежо.

- Абе що си не гледаш… болното здраве. Айде де. Той ще ми казва къде да си хвърлям цигарата - облещи очи срещу него младежът и се отдалечи.

Възрастният трепна вътрешно при тези думи и леко се надигна от пейката, но само се усмихна в посоката на отдалечаващия се и промърмори на себе си:

- Ясно-о! Младеж… Той не виновен, защото всичко започва от семейството, от дома, където живее, а обществото още не го е шлифовало. А като гледам е почти на възрастта на внуците ми. А те дали така отговарят на хора като мен? Не вярвам да са паднали толкова ниско - успокои се той и се отпусна на пейката.

Така е, всеки има свой път и свое разбиране - различно, и неповторимо, винаги изтощаващо и опустошаващо със своята студенина.