Елисавета Багряна

И до тази пролет ние все се срещахме от време на време - било в кафенето, било в книгоиздателство „Хемус”, било по булеварда.
Беше на обед. Хубав слънчев ден. Аз вървях по левия тротоар на „Цар-Освободител”, към градината, а Йовков излезе от сладкарницата и си отиваше вкъщи. Вървяхме заедно до моста.
Говорехме за „Собствен дом” и за нашите заеми там. Аз имах малък номер, а той имаше номер с няколко хиляди след мене.
- Ако и вашият заем още не е излязъл, тя, моята, е съвсем безнадеждна - каза Йовков. - Ами ще взема да си изтегля поне това, което съм внесъл…
После заговорихме за децата. Аз му разказах за сина си, който ми беше писал, че в пансиона им се говорело за една възможна екскурзия до изложението в Париж, на която той, разбира се, мечтаеше да отиде, а Йовков отговори тихо и нежно:
- Тя и моята Елка ми иска да отиде на екскурзията в Полша, но ми трябват 3 000 лева…
И като продължаваше за това, каква радост и какви незабравими спомени стават у децата тези първи ученически екскурзии, той пак добави:
- Всичко това е много хубаво, но дали ще мога да й намеря тези пари!
Това беше един от последните ни разговори.
И макар тези разговори да носеха доверчивия тон на старото, двайсет и повече годишно приятелство, все пак те бяха много далече от оня възторг, задушевност и неизчерпаемост, каквито бяха разговорите ни някога.
За това някога сега ние никога не говорехме.
А нашата истинска дружба, моите скъпи спомени за Йовков, самият образ за него, който ще остане у мене, са свързани с онова време - моята ранна младост - промеждутъка между двете войни, петте незабравими години от 1913 до 1918.

*
Бях студентка. Пишех скришно, но и мисъл не ми минаваше да печатам или да мечтая да ставам някога писателка. Посредством един свой братовчед се бях запознала и бях влязла в компанията на най-младите тогава писатели: Николай Лилиев, Георги Райчев, К. Константинов, покойните Никола Янев, Христо Ясенов и др. Никому не бях посмяла да кажа и никой от тези хора, с които се виждахме почти всеки ден, не подозираше, че и аз пиша стихове.
Срещахме се привечер по Цар Освободител, разхождахме се чак до върха на Борисовата градина и бяхме нещо като живи, ходещи и говорещи антологии - толкова много знаехме наизуст от поезията по цялото земно кълбо.
Вървяхме една вечер - приятелката ми, Георги Райчев и аз. Точно на ръба, дето почва кестеновата алея към Борисовата градина, срещнахме един непознат човек, който идеше насреща ни сам. Георги Райчев се спря с него, размени няколко думи и ни запозна:
- Йордан Йовков.
Поканихме го да дойде с нас и тръгнахме заедно.
Обикновените въпроси и отговори при първо опознаване.
Вие студентка ли сте, кой семестър, какво следвате и пр.
Аз му казах, че съм чела вече някои негови разкази, казах си какво ми е харесало, заразпитвах го за войните.
Той се заинтересува и пооживи. Стана по-разговорлив:
- Ако всички тези неща ви интересуват, мога много да ви разказвам - ми каза Йовков, усмихнат при сбогуването.
Спомен от първата ни среща ми остана тази особена, блага усмивка, тихият, топъл глас и лекият, малко пеещ, приличен на нашия - сливенски - говор.

*
След това вече се срещахме често, разхождахме се, било сами, било с другарите от компанията.
Йовков обичаше да разказва, случки от войната или от учителстването си на село. Разказваше много хубаво - просто, естествено, равно, но така картинно; с подробности, но така увлекателно - като че го четеше написаното пред себе си. С унесен поглед, полуусмихнат. Когато разказваше нещо смешно, разсмиваше се и сам с глас.
Спомням си как се смяхме веднъж като разказваше за първото си отиване от село във Варна и как там, в морската градина, за първи път ял сладолед с вафла.
Толкова живо и комично ни представи недоумението си пред това невиждано дотогава нещо - вафлата: - не знам какво е - тесто ли е, хартия ли е, яде ли се или не се яде и т.н., че ние, които го слушахме, се смяхме със сълзи.
като се върнах вкъщи, исках да го повторя на нашите, но не излезе нищо. Само неговият чуден дар на разказвач превръщаше и най-дребното нещо, до което се докоснеше, в прекрасно.

*
Незабравим спомен пазя, свързан с излизането на разказа „Балкан”.
Йовков ми беше дал „Съвременна мисъл”, дето беше поместен. Четох го вкъщи и плаках. Това беше първото ми най-силно впечатление от Йовкова. Картината на нивите, като веер в дланта на пътищата, Люляково, Балкан… Тази малка, но неизчерпаемо дълбока думица „братко” в израза „яж, Балкан, яж, братко…”
После четох разказа на домашните си (Йовков идваше у дома, те го познаваха), както бяхме всички събрани след вечеря, и всички плакаха. От него ден, и дълго след това, изразът „яж, Балкан, яж, братко” стана нещо като парола в нашето семейство. Когато мама слагаше ястието на масата, казваше: „яж, Балкан, яж, братко”, и когато ние, децата, си подавахме нещо един другиму - също.
Кучето си, което дотогава наричахме Нептун, прекръстихме Балкан (но то не можа май да свикне с новото си име.)
Отивах на другия ден на вечерна лекция (на д-р Кръстев сигурно) и на Раковска ул., там дето сега е кино „Роял”, по средата на улицата, срещнах Йовков. Отдалече още забелязах, че беше усмихнат, весел, лицето му светеше. Както бях изпълнена с възторг от „Балкан”, исках да го поздравя, да му стисна и двете ръце, но дали от възторг бях забравила, че имам нещо в ръцете си, или случайно, не знам, чантата ми пухна на земята и тетрадките и моливите ми се разпиляха в нозете ни. Хората наоколо се обърнаха, ние и двамата смутени, събрахме нещата и бърже тръгнахме.
Тогава Йовков ми каза, че иде от проф. Шишманов, който го повикал да го поздрави за „Балкан”, бил извънредно ласкав с него, наговорил му какви не хвалби: „бе гениално, бе психология, бе Достоевски”… смееше се весело Йовков.
На лекция не отидох. Разхождахме се дълго. Йовков ми разправи, че е двойно по-доволен от успеха на „Балкан”, защото преди това имал неприятности около него. Давал го в друга редакция, но му го върнали, че не го харесали…

*
През 1915 г. нашата дружба беше станала вече истинско, дълбоко приятелство. Йовков беше към мене извънредно добър, извънредно сърдечен. Виждахме се всеки ден. А ако не се видехме, получавах писмо. Особено, когато биваше нещо мрачен, тъжен, наскърбен, пишеше много дълги писма. Веднъж не се бяхме видели десет дена. На единайсетия получих мрачно писмо, 24 страници - цяла повест! Особено ме порази в това писмо пасажът” „Тези дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито една дума никому”.
Как беше разбрал Йовков най-напред, че пиша - не знам. Но той почна все по-често да настоява да му дам нещо да прочете. Аз се страшно стеснявах, обещавах и все отлагах…
Най-после един ден той дойде вкъщи, беше май месец и каза, че този път няма да си отиде, докато не му дам да прочете нещо…
Отидох в другата стая, дадох папката на сестра си да му я занесе, а сама не посмях да се явя, докато не ме извика.
Тогава той ми каза първите одобрителни думи, каза ми, че трябва да почна да печатам и ми взе първите две стихотворения, които помести в майската и юнска книжка на „Съвременна мисъл”.
Така, ако днес трябва да благодаря някому (или да проклинам?!), че ме е тласнал в пътя на писателството, това е той, Йовков.

*
Йовков беше доволен от успеха, който имах с тези първи две стихотворения, аз се престраших и правехме планове как през есента ще почна вече редовно да печатам.
Но през есента се обяви европейската война. За да помагам на семейството си, аз трябваше да почна да учителствам, преди да съм завършила университета. В София беше невъзможно да получа място. Исках да бъда поне някъде наблизо. Но нямаше кой да ми изходатайства и това. И ето, Йовков беше и първият човек, приятел, който изобщо се загрижи за моята съдба. Той отиде в министерството да говори за мене на Ив. Дорев, с когото се познаваше, и благодарение на него аз получих място във Врачанската гимназия и след това в Кюстендилската.

*
Помня разходката ни вечерта преди заминаването, изпращането, трогателните Йовкови братски, почти бащински съвети и напътствия.
От фронта Йовков ми пращаше ту само няколко думи, за да се обади, ту дълги, подробни, поетични писма. От тези писма у мене е останал първият образ на южното небе. И не знам защо един израз, между всички други особено се наложи на въображението и паметта ми.
„Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безбройни, ярко алени цветя, аз обричам на вас.”
Аз не бях виждала никога цъфтящи нарови дървета, но този образ ме порази и остана завинаги свързан с Йовкова - като символ на нашата тогавашна дружба - на младостта!

сп. „Златорог”, г. 18, кн. 9, 1937 г.