ПОДВИЖНОТО НЕБЕ
Първата ми книга?… Забравят ли се трепетите, радостите и тревогите при излизането на първата ти книга? Първата книга - това е нещо като първата любов.
През военната 1915 година попаднах в нестроевата рота на един пехотен полк в Беласица. Спокоен фронт. Пред газено сандъче и димящо газениче в палатката аз се залових най-първо с кашаварите. После с обозните, телефонистите и т. н. Разказите ми излизаха във вестник “Военни известия” и в списание “Отечество”.
Следната година ме изтеглиха в Школата за запасни офицери. След завършването на школата ме оставиха известно време на работа в София. А разказите за нестроевите продължаваха да излизат и бяха се насъбрали доста. Нито съм мислил да ги издавам в отделна книга, нито и знаех как става това.
Един ден проф. Михаил Арнаудов, който е следил редовно работите ми, ме подсети. Дадох му разказите, подреди ги той, написа им и предговор. Но издаването им?
От книжната фабрика в Княжево докарах и стоварих една кола хартия в печатница “Радикал” и книгата ми “Под южното небе” излезе в пет хиляди бройки. Похарчи се за по-малко от два месеца. Главно във войсковите части на фронта. А една сутрин звъни в квартирата ми един фелдфебел. Носи ми и писмо от Видинския тежък артилерийски полк.
- Имали сте - казва - една книга “Подвижното небе”, полкът ни иска да я откупи всичката.
- Не “Подвижното небе” - поправям го аз, - а “Под южното небе”.
- Тъй де, “Подвижното небе” - повтори пак фелдфебелът, без да ме разбере, - имате ли я?
- Не - казах, - много съжалявам. Имам само няколко екземпляра, за мене си.
Като разправих после тая история на един мой събрат, той направо ме изруга:
- Глупаво! Съвсем глупаво! Кажи му, че можеш да им я доставиш за десет-петнайсет дни, препечатай я през това време и готово!
Без всякакви възражения признах пред колегата, че наистина съм постъпил не много умно. Но най-лошото е, дето години, много години след това аз въпреки желанието си не можах и не можах повече да поумнея. Невидял дотогава толкова много пари, колкото ми бе донесла първата книга, аз нямаше какво повече да чакам.
Веднага след войната се ожених. Наех мебелиран апартамент в аристократическия квартал, на улица “Априлов”. Спалня, обширен кабинет с писалищно бюро, светлината отляво. Бях завършил право още преди войната, изкарал си бях и стажа, готов адвокат или съдия. Но защо ми е друга работа, щом си имам пари и мога смело да се отдам изцяло на писателство?
Претъпкал бях мазето с две грамадни биволски коли дъбови дърва. Вън бръска сняг, фучи - в кабинета ми пролет, светлината отляво, пиша роман. Жена ми имаше само два-три последни изпита да довърши филология - не є позволих повече да си губи времето. Я! Та не съм ли аз достатъчен и предостатъчен да изхраня едно семейство?
Пиша роман. Полекичка, внимателно, цигарките, кафе след кафе. И когато един съвсем неочакван ден тоя мой роман като овен заби глава в някаква бетонна стена и повече не мръдна, с ужас видях, че и парите се свършили.
- Ами сега?! - изпискахме и двамата с жена ми.
Още същия ден се разтичах за работа. А то бе едно такова тичане от министерство на министерство, от учреждение на учреждение, цели месеци наред, че сега вече и на мене самия почна да ми се вижда небето подвижно.
То се знае, от мебелираните стаи ние много лесно минахме горе, в таванското помещение на хазаите. Там и на ум не ми мина отляво или отдясно трябва да ми идва осветлението. Спомням си добре: идваше ми направо отгоре. И бях доволен и предоволен.
