интервю на Тодорка Николова

Иван Енчев има двадесет и няколко книги поезия, проза, публицистика и художествени есета зад гърба си, множество публикации в различни литературни издания, по негови стихотворения са създадени и музикални произведения.

На 25 март тази /2017/ година  писателят Иван Енчев, който живее Хасково, ще отпразнува своя 75-годишен юбилей. Той е като стихия - пише романи, повести, разкази, стихотворения, литературни отзиви и публицистика.

Отличаван е многократно за участието си в различни местни и национални литературни конкурси на Съюза на българските писатели. Сред тях са националните му награди „Александър Паскалев” /2008/ за цялостно творчество и наградата „Георги Караславов” /2010/ за книгата „Кървав пелин”, която от 1988 до 2008 г. е претърпяла четири издания. По неговия сюжет е написана драматична пиеса, а към романа има интерес и от кинодейците.

Иван Енчев е завършил българска и руска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Работил е като учител, журналист, драматург на театър, специалист в литературен музей. Повече от 25 години от живота си е посветил на журналистиката като специалист по въпросите на културата и образованието, бил е  завеждащ отдел „Култура” във вестниците „Хасковска трибуна” и „Шипка”, работил е  като кореспондент на БТА и на други централни печатни издания.

Оставил е следа в различни български литературни издания, превеждал е творби от руски и унгарски език. Негови стихотворения са превеждани в Унгария и Беларусия, а част от книгите му са депозирани в най-големите световни библиотеки като тези в Ню Йорк, Блумингтън, Бъркли, Москва, Варшава, Прага, Скопие и др.

По негови стихотворения има създадени музикални произведения от композиторите Александър Текелиев, Атанас Косев, Пенчо Стоянов и др. Две са основните характеристики на Иван Енчев, когото познавам отпреди 30 години - трудолюбие и скромност. Той не обича да се шуми около него, избягва да се самоизтъква. За него говори единствено огромното му литературно творчество, което ще остане за поколенията.

- Г-н Енчев, станахте популярен не само в България с поредицата „Чедата на Тракия”, в която са включени пет романа. Откъде дойде вдъхновението ви за такъв къртовски труд, който ви донесе и някои национални литературни награди?

-  Когато през 1986 г. написах повестта „Кървав пелин”, нямах  представа, че тъкмо това произведение ще изиграе най-публична роля в моето творчество.  Още докато излизаха откъси от сложената под печат книга във в. „Хасковска трибуна”, в. „Антени” и някои други печатни издания, изключително спонтанният интерес на читателите ме окуражи да реализирам следващите продължения.

Така съвсем естествено се появиха романите: „Бавен огън” /2006/, „Танго назаем” /2006/, „Кървав пелин” /2008/, „Студено кафе” /2009/, „Труден сезон” /2010/. Моето творческо вдъхновение идва по рождение. Не ми се налага да го търся като заровено митично имане в някоя тракийска могила.

Освен тази родова поредица аз работя и по трилогията „Балканско огнище”. Тя засега е представена с романите: „Край Бързица” /2007/ и „Злато и чакъл” /2012/. От няколко години се трудя върху третия роман от нея. Надявам се тази година да го завърша.

- Като че ли в съвсем различен ракурс е книгата ви „Не сме светци” /2014/. Какво е посланието ви към читателите?

- Сборникът с разкази и легенди е плод на многогодишен труд. Всяко произведение е създавано между другите мои дейности. Прякото ми послание към читателите е от морално-естетически характер.

Стремя се да зареждам живота им с добри чувства, въпреки заложените от природата недостатъци в характера на хората. Надявам се, че и с по-кратките си творби засягам общочовешкия стремеж към щастие и по-добро бъдеще.

- Не ви ли идва твърде много - пишете проза, поезия, есеистика, публицистика, а напоследък и литературни отзиви?

-  Още от дете съм закърмен с любов към записаното слово. Аз пиша за лично удовлетворение. И то точно това, което ме вълнува в конкретния момент. Жанрът сам се поканва в творческото съграждане на текста.

Понякога дори и стихотворенията си дописвам на етапи, с прекъсвания. За мене създаването на писмени художествени произведения е начин на живот. Отстрани изглежда, че творя твърде бързо, на един дъх, но това е илюзия. Пиша доста бавно, ала работя с постоянство. Творецът на художествени ценности е брат на житното зрънце.

Добрата идея е упорита като пшеничното зърно, което с корените си денонощно подхранва здраво стъбло, разклоняващо се на няколко стръка, докато те завършат със зрели класове, натежали от слънчев плод. Така от многото „братили” свежи творчески зрънца току-виж изкласила цяла нива за богата жътва в полето на духовността!

- Известно е, че сте работохолик, затова говорят и набъбналият брой на книгите ви, и публикациите ви в най-големия литературен сайт „Литературен свят”, в. „Словото днес”, в. „Литературен глас” и различни други печатни и електронни издания? Не се ли уморихте?

- Уважавам празниците, но благославям делниците. Умората е оправдание за мързеливите автори. Особено за набедените писатели, които са номенклатурни протежета или щатни храненици.

Освен авторските книги и споменатите издания, аз съм добре приет в интернет сайтовете „Разказвачите” и „Зарата”, във в. „Хасковска Марица”, в. „Перперикон”, сп. „Птици в нощта”, сп. „Жажда” и други литературни издания в страната.

- Появиха се някои критикари и срещу вас, не казвам критици, а критикари, защото, четейки техните писания, имам чувството, че тези хора се задъхват от злоба и завист, защо?

- Завистта и злобата са присъщи на много неудачници. След награждаването ми с авторитетните награди, за да угодят на един бивш номенклатурчик в Хасково, срещу мене се обърнаха и някои ветропоказателчета, които съм засегнал само с трудолюбието си.

Те не са в състояние да повлияят на трезвия читател вече повече от тридесет години. Ще им отговоря с народната мъдрост: „Кучетата си лаят, пък керванът си върви.”

- Чувствали ли сте се някога слаб и безпомощен? Имам предвид творческата ви работа.

- Понякога усещам временни спадове в творческия си устрем, но аз ги преодолявам сравнително бързо. Ако по една тема не ми спори, сменям я с друга. Или просто си давам почивка за известно време, докато „перото” само не ме повика като сладко изкушение.

Прочитането на някое интересно четиво ме освежава с нови хрумвания. Няма да споделя кое ме затормозява, за да не дам козове на мързела си. Всеки творец си има таралежова броня, зад която крие мъките на душата и сърцето си.

- Във вашите романи могат ли да се открият реално съществуващи съдби и хора?

- Разбира се. Но те никога не са дословно същите. От няколко познати личности обобщавам чертите на един литературен образ. Винаги се придържам към някоя добре позната обстановка за развитие на действието и въздействаща психология на героите ми.

- Поредицата „Чедата на Тракия” е оценена от читателите и литературната критика по достойнство. Какво ви свързва с Тракия?

- Това е дълга история. На първо място - семейна. На второ място - случайна. На генерално място - патриотична. Аз пиша като българин. Тракия ми е еднакво мила както Мизия, където съм роден, и както Добруджа и Македония, където не съм живял. За мене Тракия е събирателен образ на цяла България.

- С романа „Студено кафе” не създавате ли впечатление, че във втората му част „Обеци с рубин” главният герой умира, а читателите предпочитат по-различен край на книгата?

- Повествованието е с отворен завършек. Някои читатели имат право да си представят тъжен край, други - оптимистичен. И все пак аз се съобразих с разтревожените. Самостоятелното обновено издание на „Обеци с рубин” /2014/ завършва така: „Панчо Устрема бързаше. Без чадър, без часовник. Задъхан белобрад праведник… Беше се възродил. Понякога и един малък подарък може да стори чудеса. Стига да вярваш.” Аз вярвам в чудотворната сила на доброто! Не само защото съм православен християнин.

- От издаването на първата ви стихосбирка „Хубав ден се случи” /1977/ са изминали четиридесет години, а сега вече имате двайсет и няколко книги. Някъде прочетох, че сте „на гребена на вълната“, че местната власт и СБП непрекъснато ви поощряват и награждават, давате интервюта по вестниците. И неизменното приятелско предупреждение, че „…уви, всяка вълна, когато е цунами дори, неизбежно се разпада.” Как ще коментирате?

- Ето още една поговорка: „Който се бои от врабци - да не сее просо.” Фарисейската фантазия на цитирания „приятел”, който навремето харесваше моите книги, е изневерила на неговите творчески възможности, за да се подмаже на поредните си покровители заради някоя слугинска облага. А за спадането на моя творчески подем, нека подобни съдници да си припомнят алегорията за лисицата и чуждото грозде.

- Какво ще кажете за живота на българския писател в днешно време? Особено за съдбата на творците, които живеят извън София?

-  Поетът Никола Вапцаров го е рекъл най-добре: „Живот ли бе - да го опишеш? Живот ли бе - да го разровиш?” Провинцията е първо в мирогледа ни, пък после - в нашето временно местонаходище. Само най-добрите семена пробиват със стъблата си пръстта на забравата.

Другите се превръщат в закуска на слепите къртици. В ширинето на художественото творчество има безброй пътеки. Най-красив е пътят от читавото зрънце до плодния клас. Той се вижда само с душата.