Румяна Раднева

Кратката ваканция неусетно свърши. Стърчим в пътническия салон на знаменитото летище Хитроу и чакаме да ни чекират. Днес привършва петдневната ни екскурзия в столицата на Обединеното кралство. Вече сме преуморени, преситени от впечатления и чакаме с нетърпение да се натъпчем в корема на самолета и да полетим към Родината.

Опашката от отегчени пътници се гъне като гърмяща змия и се влачи едва-едва. Най-после идва нашият ред с Уили. Психически съм подготвена за премеждията, които ме очакват. Всеки път в подобна ситуация моят специален медицински корсет с вложена метална плочка взривява апарата за проверка за непозволени вещи. Мина ли през безпощадната му клетка той се задейства и оглася залата с кресливото си пищене.

Да! Стана точно така, както очаквах. Апаратът-охранител възмутено се разкрещя, щом ме откри. Две дами-служителки на Нейно Кралско величие любезно ме помолиха да ме отведат в специалната стая. Аз кимнах в съгласие и също много любезно ги последвах. Знаех процедурата открай докрай и без подканяне се разсъблякох, както се очакваше. Подадох върховното произведение на българското ортопедично майсторство на обезпокоените дами.

Кралските служителки, очевидно не виждали до момента такова съвършено творение, недоумяващо го въртяха в ръцете си, огъваха го, дърпаха го в една, после едновременно двете в противоположни посоки. Дивях се на втрещените им физиономии и спокойно ги наблюдавах. Забавна сценка!

Металната пластина ги затрудни най-много. Въртяха очи, чудеха се как да проникнат в кристалната й решетка, за да проверят дали няма нещо скрито в нея. Подозрението им растеше с всеки миг, но коланът не се предаваше.

Безпомощни да се справят с такава дълбоко закодирана загадка за цивилизования свят, съкрушени, решиха да ме освободят. Без да помисля, че правя паралел с поведението на нашите български служителки, натрапваше се разликата в обръщението, в сдържаността… По-добре да не правя сравнения и да си спестя неприятни констатации…

Отдъхнах си и се отправих към багажа и Професора. Още неуспяла да се адаптирам към ситуацията, забелязах, че погледът ми се раздвоява…

Куфарът ми послушно се плъзна по лентата напред. Нормално. Но… дамската ми чанта неочаквано подскочи и вместо да последва куфара, кривна наляво и се запъти в неизвестна за мен посока.

Докато се двоумях кое от двете неща да последвам, един внимателен служител ми предложи любезно да ме заведе на „съответното” място. Приех с радост. Радост, но прибързана… „Хм! - помислих си - колко е ведро - тук всички са много любезни”. После щях да разбера цената на тази любезност. Но… после!

Озовах се на някакво гише, на което освен усмихнатата служителка, ме очакваше и моята, сконфузена oт бягството си, чанта… След щателната проверка на ортопедичния ми корсет не изпитвах никаква тревога. Какво можеше по-неприятно нещо да ми се случи?… Пак прибързано заключение… Е, бях разбира се озадачена от самоволното отклонение на дамската ми чанта.

Служителката пристъпи към плота и помоли за разрешение да прегледа чантата ми. „Помоли за разрешение!” /Боже, - отново си помислих - какви обноски, каква учтивост!/ Дивях се на всяка крачка, т.е. на всяко гише на световно известното летище.

Разреших с лекота, учтиво и с усмивка. Нека дамата да разбере, че ние, нищо, че сме забутани ей там, в далечното източно кюше на Европа, и ние имаме безупречно възпитание… Нека да прегледа! Какво можеше да ме притеснява - вътре в безбройните джобчета се търкалят няколко непохарчени пенита, копринена кърпичка с ръчно изработена от мене дантела „Кете”, червило - средно скъпо за нашия „висок” стандарт, мъдреха се многобройните ми лекарств…

Изтръпнах! По гърба ми заплашително полазиха хладни вълни… По-често и все по-често налитаха и се сбримчваха около врата ми… Продължавах да се усмихвам, но… Isoket-ът! Шпрейчето за бързо понижаване на повишено кръвно налягане… Забравих да го сложа в куфара… Ужасяващо предчувствие затегна бримката около врата ми. Гледах уж спокойно служителката отсреща и… продължавах да се усмихвам… И ние сме възпитани! Но…

Служителката пъхна внимателно ръка в чантата и след миг червената капачка на Isoket-а украси скучноватия дизайн на гишето.

Сега ще трябва да обяснявам! Проблем! Голяяяям проблем! Шпрейовете са забранени в личния багаж в салона на самолета, пък било то и лекарство… Побързах да сглобя на добър английски поясняващата фраза за неволния ми пропуск да го сложа в куфара. И още нещо - бързах да изпреваря прииждащата вълна от повишаване на кръвното ми налягане:

- Lady, excuse mе. I forgot to put my medicine in the case. /Извинете ме, забравих да сложа моето лекарство в куфара./ - поясних аз на много чист, според мен, английски език, без да се усъмнявам в коректността на фразата. Служителката едва се усмихна. Не обърна никакво внимание на моята извинителна фраза. Като помислиш, колко ли често слуша подобни съкровени обяснения? Жената просто си гледаше работата. Погледна ме за миг от учтивост и ръката й отново потъна в чантата, снишила се виновато.

„Хм! Какво ощe рови там?” - помислих си с известно раздразнение.

Докато изреждах наум обичайните дамски дреболии по дъното на чантата, пред очите ми се озова жълто оцветения носител на невропаралитичен газ с цел самоотбрана. Не-е! Сега вече съвсем загазих! Направих усилие да преглътна и изненадата си, и слюнката. От пресъхналото ми гърло, почти на срички, но с убедителна интонация, изстрелях:

- It`s rabishe! You can to take off!, т.е. Това е боклук. Можете да го изхвърлите!

Служителката-желязната лейди не обърна внимание на фразата ми в самозащита, погледна ме загадъчно и полуусмихната понесе двете нелепи шпрейчета някъде навътре. Потъна зад една врата с лепнат знак „Внимание!”.

Не мина номерът с изхвърлянето. Ами сега?!

Гаф! При полета към Лондон бях съобразително сложила забранените шпрейове в куфара, предаден за багаж. В бързането при приготвяне на нещата за полета днес бях пропуснала да сторя тази взривоопасна задача. И ето, те се озоваха в личния багаж. А това е забранено. Не само забранено! Това е кощунство, заплаха за Обединеното кралство! Обезпокоих се порядъчно, но в момента още не съзнавах в каква каша съм се забъркала! Голям гаф!

Секунда! Две! Служителката не се връщаше, а аз стърчах като слънчасал щъркел на един крак до гишето.

Изведнъж пред лицето ми изникна мъж със силно матово лице, средно-висок на ръст и със строго изражение на лицето. Интересно защо не се усмихваше? До момента всички служители се усмихваха. Това май не е добър знак - блесна в замътеното ми съзнание. Въпреки това аз му се усмихнах. Никаква реакция! Огледа ме той отгоре до долу. Явно остана недоволен, та ме заразглежда внимателно и отдолу нагоре.

- Хм! - беше първата му фраза, казана с английско произношение.

- Please? - силно изтънено гласче излетя от устата ми и ми напомни времето, когато моето сопрано изпълняваше най-трудните сола в репертоара на известния хор в града.

- Хм! - прозвуча отново в отговор на моя интелигентен, учтив въпрос.

Служебната строга маска на арабо-англичанина /Ар-Ан/ се допълни с нюанси на учудване. Очевидно беше изненадан от миловидното ми лице, достатъчно хубаво, казват за възрастта ми, обагрените устни с пастелно розово английско червило, благородните букли на напълно посребрените ми коси, елегантния спортен костюм. Дългите години спорт като състезател-капитан по волейбол още от юношеските години, през следването, обещаващия играч на тенис на корт и най-вече школата по езда, поддържаха кавалерийската ми стойка още в добра форма.

Изпъната като стрък тръстика, аз на свой ред разглеждах черните, прави, лъскави коси на поредния кралски служител, черните, дълбоки очи, кожата на лицето и на ръцете, напомняща цвета на мляко с какао.

Арабинът /Абе, на какъв старателен англичанин ми се прави този и се надува!/ - арабо-англичанина /Ар-Ан/ поприсви устни, очевидно изненадан от достолепния ми вид. Това не му попречи обаче да изрази словесно с приповдигнат патос недоволството на Обединеното кралство, че нося в личната си чанта “illegle” things!, т.е. незаконни неща. Говореше ясно, с много добро произношение, така че успях да разбера цялото възмущение на кралството. Арабин, арабин, но говори за разлика от стъписаната европейка, сиреч аз, безупречен английски…

Отправени ми бяха явни упреци /по-точно обвинения!/ за противозаконни действия с безспорни черти на терористично поведение!

Ужас! В отговор изразих на моя източно-европейски английски дълбокото си съжаление, че съм се отнесла небрежно към упоменатите вещи.

Араб…- служителят ме изслуша внимателно, като очите му все повече изразяваха искрено съжаление.

„Вай! Вай!” - помислих си - дали се чуди на явния контраст между внушителната ми представителност и… недостатъчно добрия ми английски или… съм загазила сериозно?

Вярна на известната максима „Нападението е най-добрата отбрана”, реших да добавя в потвърждение на невинното си поведение, като разясня причините, поради които “ilIegle” things присъстват между червила и пудри в красивата ми /и явно скъпа!/ чанта от крокодилска кожа. Започнах трогателната си стратегическа атака   като посочих с треперещ пръст към първото от двете флакончета, сложени в императивния диагонал на плота на бюрото, зад което стоеше описаният арабо-служител.

- The first flakon is - внезапно прекъснах защитната си пледоария като неподготвен ученик пред дъската - питах се тревожно с нарастващо безпокойство има ли такава дума „флакон” във възвишения им… език…

Мозъкът ми заби като претоварен компютър и следващата дума, която трябваше да кажа - лекарство, потъна в неизследвано още измерение на човешкия компютър… - т.е. на мозъка ми.? Абе, хубава работа! Преди малко я казах на първата дама-служителка. Лекар да не може да се сети как е на английски лекарство! Как? Как бешеее?

В безизходицата си се обръщам за жокер - „помощ от приятел” - Професора.

- Как беше лекарство на английски?

- Drag! - без всякакво колебание, невъзмутимо, с пренебрежение и подчертано чувство за превъзходство подхвърли професорът-доайен на епидемиологичните среди в нашето отечество.

Окуражена, аз прекъснах моите езикови терзания и невъзмутимо, като многоезично-говорящ папагал бавно изрекох:

- The first flakon is Isoket - I have morbus hypertonicus. Isoket`s my drag for hight blood presser! /Първият флакон е „изокет” - страдам от хипертонична болест. Изокетът е моето лекарство за повишено кръвно налягане/- свърших речта си и си отдъхнах.

Дали от гладката ми английска фраза, казана на един дъх, или от убедителната искреност и „брилянтното” ми произношение, лицето на араб… и т.н. доби черти на изумление. Приех тази промяна в изражението му като потвърждение, че съм успяла да го впечатля.

Какъв абсурд! Истинската причина за изумлението на арабо-англичанина /Ар-Ан/, разбрах едва вечерта след кацането на родна земя, когато споделих инцидента на Хитроу със семейството си. Оказа се, че думичката „Drag!”, която Професорът и аз сме учили английски език през далечните 60-70 години на миналия век като адекватна на по-късната „medicine” - лекарство, в съвремието е обогатила значението си в смисъла на „наркотик”! /Така е като разчиташ на „приятел” и не ровиш достатъчно в паметта си. /

Каква ли по-изумена физиономия от тази на Ар-Ан съм направила от изненада, когато дъщеря ми и внукът, превивайки се от смях, ми обясниха този нов нюанс на „Drag!”? Едва в този момент разбрах трагикомичната страна на ситуацията - вместо да се защитя, аз съм се „накиснала” още повече… Кошмар!

Но на Хитроу още не знаех това.

С нарастващо самочувствие преминах в разясняване на Ар-Ан на причинно-следствената връзка за присъствието на флакона /Ух, пак тази проблемна дума…/ с газ с невропаралитично въздействие. Дори се опитах да внеса нотка на хумор с фразата, че на моята възраст /усърдно натъртих на последната дума!/ не мога да разчитам при нападение на хватки от бойните изкуства. Гледайки служителя право в разширените му /от недоумение ли?/ очи добавих, че не прилича на дама като мен да се развърти, разкрачена в боен танц!

Използвайки неговото мълчание, с подчертано любезен тон и вирната с достойнство българска глава, помолих да бъда извинена…

Служителят внимателно изчака края на гъгнещата ми „защитна” пледоария, но непоколебимо поклати глава, премери достойната ми осанка с подробно вглеждане отгоре до долу и отсече:

- Извикана е полицията, която трябва да реши какво трябва да се прави по-нататък.

Полиция?! Извикана е полицията?! - в занемялото ми съзнание гръмка канонада от многоцветни фойерверки. „Работата ставаше дебела”, както се казва в нашенски идиом!

Охо-о-о! Заподозряна съм очевидно като лице, представляващо сериозна заплаха на държавата на Нейно Кралско величие!

Е, сега вече загазих! Погледнах с надежда към спътника си. Очаквах той да се намеси в моя защита, да изложи смекчаващи „вината” ми обстоятелства, т.е. да ме подкрепи…

Ъ-ка! Професора беше застинал в позата на статуетка от абаносово дърво. Гледаше някъде в свободното пространство зад прозореца. Лицето му беше масковидно и безизразно, като на древен мъдрец, надраснал житейските грижи. Ясно! Сама си забърках кашата, сама ще я сърбам!

Сърбаш, сърбаш, но ако трябва да я сърбаш в затвора на Нейно Величество… „Хайде сега не дърпай дявола за опашката!” - давам си сама кураж.

Реших да атакувам втори път. Погледнах тревожно часовника си. Не че виждах нещо с подскачащия си по предметите поглед, но за да съм по-убедителна.

Тъкмо да кажа, че има опасност да изтървем полета си, вътрешният ми глас обяви, че не си спомням как е на английски „самолет”! Боже, ама аз наистина съм загубила прословутото си самообладание и бистър разум, с които едва ли не се гордеех досега. Ами да, как беше аероплан на английски? Не, не си спомням…

- Как е на английски аероплан? - обръщам се за спасителна сламка към пребледнелия професор.

- Airplane! - е краткият отговор, казан с леко назидателен тон.

Уф! Ами, да - разбира се, че е аероплан! Преди да се обърна  и изразя тревогата си, досетливият арабо-англичанин /Ар-Ан!/ с полуофициален тон ми обясни, че летателната компания е уведомена за „случая” /”случаят” в случая съм аз!/ и ще проявят разбиране с необходимото изчакване на решението на… полицията.

Сега и аз замръзнах. Като елегантна статуетка на Бастет… Например от сандалово дърво! Нали бях се напръскана с последните капки от парфюма, който внукът ми натика в последния момент в куфара /слава Богу шишенцето е в куфара в багажното!/ - парфюма „Wood”! Всъщност парфюмът е за мъже, но като си припомня житейския си вдовишки живот, извървян по мъжки,… парфюмът става и за мен!

Нямах повече разумни доводи да заобиколя строгия ритуал със заподозрени за тероризъм. Стоях права до бюрото на поредното днес гише от охранителната верига за безопасността на островната държава и без да съзнавам барабанях леко с пръсти по плота под носа на служителя - полиглот. С края на зрението си забелязах, че мургавото му лице, издаващо далекоизточния му произход, беше се обагрило в тъмно-червено. Блюстителят на реда търпеливо ме е чакал да спра да го тероризирам с натрапчивия барабанен звук, но не… И тъй като съмнителният субект-терорист, сиреч аз, не спира да му тупка, той съвсем по човешки ме помоли да се успокоя с думите:

- Госпожо, правя всичко възможно да не Ви арестуваме. Успокойте се!

Да се успокоя! Ау! Да ме арестуват ли каза!? Всички студени тръпки се устремиха към върховната чакра на върха на главата ми. Чувствам първите пристъпи на паника! Много успокоително! В първия момент дори не успях да реагирам. И да му благодаря за усилията. Съдейки по вцепенения ми вид, служителят Ар-Ан!, мислейки че не съм разбрала смисъла, нагледно повтори фразата. Той бавно, разчленено повтори думите си и като на глухоняма ми тикна под носа изпружените си напред ръце в хватката, когато се слагат белезници. Гледах го втрещена. Ар-Ан! продължи пространно да ми обяснява, че за деянието си срещу Обединеното кралство подлежа на съд…

Почувствах, че се олюлявам като при земетресение с магнитут поне 7-ма степен по Рихтер. Белезници! Затвор! Съд!

Прас! Фрас! Свирки с нечувана мощ изпищяха в ушите ми. Чакрата ми явно се взриви. Погледнах безпомощно към летищния плац.

Устремени към далечни дестинации, една след друга самолетни машини се отправяха наперено към стартовите си площадки, други бръмчаха - проверяваха двигателите си - усърдно ролираха, а аз буксувах на едно място. По-точно прелитах от гише на гише. Къде ли ще е следващата ми дестинация? Шансът ми да полетя като волна птичка към милото ми родно гнезденце се стопяваше с всеки миг. Като бруталното съзнаване при разпадането на мираж в пустиня…

Край мен жужаха припряни хора, озъртаха се, придръпваха вече проверения си багаж и като подгонени зайци притичваха по пътечките към самолетите си.

Пристъпвам от крак на крак. Погледнах жалостиво към Професора. Той седеше на стол, замислен и гледаше не към мен, а някъде неопределено в пространството. Сякаш въобще не мислеше по нашия проблем, по-точно как да разрешим моя проблем. А и както изглежда нямаше никакво намерение да си отстъпи мястото на някого, т.е. на мен.

Отмалях, но нямах избор - стърчах си права. Чудех се дори как не съм припаднала още от напрежението, от стреса… Но какво да правя - няма предвидена пейка или стол за откритите терористи… А може да е нарочна тактика да изнервят и изтощят терориста, за да се издаде по-лесно. Терористът?… Боже, аз и тероризъм! Човек, дето внимава да не стъпче дори мравчица, боец за справедливост, непримирим враг на насилието, стриктният изпълнител на законодателните разпоредби, обявеният за образцов домоуправител на ЕС /Етажна собственост/ на вх. n, в блок n1, квартал n2…

Тъкмо малко се посъвзех от преживяния до момента стрес, към гишето се приближиха два колоса. Облечени в респектиращи черни униформи. Та те и без това ми бяха черни пред очите… Двама огромни мъже, добре сложени, леко охранени /обезитас 1 - 2- ра степен - ех, сега ли му е мястото да преговарям професионалните си знания/ се изпъчиха срещу ми.

Трябваше да вдигна глава, за да видя лицата им. Леле, нашите полицаи биха изглеждали като жалки лилипути-мижитурки /Не че не са си такива!/ пред техния ръст и респект. Целите бяха окичени - нямаше местенце от 2-3 см. свободно пространство по униформите им. От коленете до раменете /и по тях!/ бяха накачулени разни „джаджи”, казано на жаргон - телефони няколко размера, палки, пищови, фенери за нормални и подводни мисии вероятно, разни непонятни, непознати у нас устройства… Някъде от към гърба им заплашително блеснаха скобите на белезниците… Сърцето ми спря! Дъхът - също! Онемях! Кралството се охраняваше с най-висока степен на безопасност! Нямаше шега.

При нас сгафиш нещо, например с колата и полицаят махне с палката с кръгче. Спираш не особено притеснен. Знаеш какво ще последва. Полицаят приближава с танцова стъпка до тебе, тикне фуражката си с един пръст назад, подпре се на ръба на отворения вече прозорец. Лицето му светва в самодоволна усмивка, че те е сгащил. Бутне още веднъж фуражката с един пръст към тила и прехвърли демонстративно крак в небрежна поза. Прозвучава известното:

- К’во правим сега?

Какво правим? Ами, вадиш портфейла и плюнчиш пръсти. Една, две банкноти от 20 лв! Малко са. Още 1-2 и… готово!

Застанаха двамата чистокръвни англичани /тук нямаше никакво съмнение!/ изправени, с нахлупени известните каски на Scotland yard. Кимнаха леко вместо обичайното, написано във всички учебници по английски, “How do you do!”. Аз, вцепенена, отвърнах  “Hello!”. Стояха мъжете истукани, а не като нашите гавази, разкрачени в нахално предизвикателна стойка „Вижте ме! Аз съм властта!”.

Гледаха ме те със сериозни очи, т.е. проучваха ме визуално, доколкото можех да разчета от моята, снижена от възрастта и др. неуточнени причини, височина. Единият имаше външен вид, типичен за англичанин - не можеш да го сбъркаш - розово, кръгло лице, посипано с многобройни белезникави лунички по закръглените бузи. Светли коси падаха небрежно изпод каската по служебно набръчканото чело. Как няма да е набръчкано - пред него стои дама на почтена възраст /около 60 и… години!/, спортно-елегантно облечена, с благородни черти и благородно излъчване… А ги викат за заподозряно дръзко лице-терорист…

Ох, пак тази омразна дума!

Вторият полицай, същият размер - ХХХХL, като нееднояйчен близнак на първия, взе мълчаливо личната ми карта от сравнително приветливия Ар-Ан!, залепи ухо на един телефон и започна дълъг разговор с неизвестно лице от другата - непонятна за мен страна на безжичния си телефон. Телефон колкото малка ютия! Поглеждаше от време на време към мен, вторачваше се в правоъгълничето на личната ми карта /нали вече сме в границите на Европейския съюз и можем да се идентифицираме с личните си карти!/, после забождаше с набожна смиреност поглед в ребрата на таванската конструкция… Там ли някъде на невидим екран експонираха моите данни? И говореше ли, говореше…

Каската му беше нахлупена почти до дебелите черни вежди. Изпод нея се провираха черни прави коси. Очите му, и те черни, се виждаха за кратко при отривистите движения на главата му. Лицата и на двамата кралски служители бяха съсредоточени, сериозни, сякаш разрешаваха случай със световно значение.

Допусках, че прави справка със службите, които охраняват и строго съхраняват „черния списък” с вписаните в него вече установени лица „заплаха” за кралството. Да си проверява! Нищо съмнително не може да намери за мен. Аз съм почтен гражданин, блюстител за мир, ред и справедливост. Да, това аз го зная, но си невинен до доказване на обратното…

Очевидно не ме откриха там, защото полицай № 2 помоли да повторят отрицателния отговор 2-3 пъти. Отсрещната неизвестна страна изкрещя тайно секретния отговор съответно толкова пъти “No!”, “No!”, “No!”, така че не само аз, а и хората, англоговорящи, на около 10 - 15 метра около нас се убедиха в моята невинност…

Поокуражих се отчасти. Добре, че дотолкова се оправях с английския! Пол-№ 2 най-после затвори секретната линия. Обърна се към мен и с каменно изражение на лицето започна нещо като учтиво-сериозен разпит.

Първият въпрос уточняваше от колко дни съм в Лондон със скрития подвъпрос „колко дни съм се разхождала по булевардите и музеите, край високата ограда от железен филигран около Бъкингамския дворец, край изящния Парламент…, в залите на British museum … и съм можела /ако искам и ако имам пъклени намерения!/ да направя безброй зулуми… Но не! Не съм сторила нищо незаконно…

Изпитвах непреодолимо желание да им разкажа за първото си посещение в залите на Музея на Мадам Тусо. Виж, тогава можех да бръкна в джоба и…

*

Беше през 1974 година, не, през пролетта на 1975 година.Съпругът ми - първият - Бог да го прости! - беше изпратен на едногодишна специализация в Обединеното Кралство. Аз, в съответствие с разпоредбите за научен обмен между двете страни, имах право да съм с него през цялото време, получавайки също стипендия със скромния размер трикратно по-голям от заплатата ми в България. По понятни административни и разни други причини у нас можех да се възползвам от тази възможност само три месеца. Възползвах се без колебание.

В определен ден от престоя ми с Димитър решихме да посетим изложбените зали на световно известния музей с восъчни фигури на Мадам Тюсо. Наистина изключително оригинална експозиция. Заварихме дълга опашка от хора, които търпеливо стояха прави като ято пастелно-розово обагрени фламинги и очакваха реда си да бъдат поканени в залите. Да, но мен не ми се висеше права. А и във фоайето беше поставен дълъг диван. Имаше достатъчно свободно място. Само един господин седеше на нея и четеше вестник. Приближих. Учтиво смотолевих “Can I to seat down?”- мога ли да седна?. Вестникът не се помръдна. Не чух отговор, но реших, че съм спазила приетите норми и се цопнах на дивана.

Опашката се тътреше бавно… От време на време се чуваха дискретни въздишки или промърморено под нос някакво непонятно „заклинание” на разни езици. То и на мен вече ми беше дотегнало, но… Ами този човек не изчете ли страниците, че толкова време не ги сменя? Подозрително започнах да разглеждам възрастния господин… Добре сложен и добре облечен… Малко бледен. С очила. Не сваля поглед от вестникарските клюки. Дори не премигва… Да, не премиг…

Боже, ама той… Скочих сякаш беше минал електрически импулс през мен. Восъчен! Ами да, той е восъчен… А е като истински! Истински! Така изкусно е изработен, че… След секунда осъзнах, че нищо не ме застрашава и поприседнах отново на дивана. Е, по-близо до другия му край естествено.

Търпението ни беше възнаградено! Ходехме като омагьосани от зала в зала. Запознахме се с достолепните копия на видните английски експолитици, отдадохме нужната почит на невероятния Чърчил, сторихме кратка аудиенция при кралското семейство… Трафалгарската битка! Бойните оръдия бълваха непрекъснато огън. Залата се тресеше от тътена на оръдията. Промъкнахме се слепешката през гъстите облаци дим и оставихме смелчаците да се бият. Най-после оръдейните залпове затихнаха… Дойде ред на сцените на ужасите - гилотинирането на Мария Антоанета, смъртта на Дантон и разни други смразяващи кръвта исторически зверства… Аз, дето доста ужаси съм и без това преживяла, мъдро се отказах да сляза на долния етаж. Моите - си ми стигат!

Да, ама решението взех на средата на стълбата към кървавите сцени и ни напред, ни назад. Трябваше да изчакам Димитър на малката площадка на един от завоите на стълбата. Огледах се да избера най-закътаната част на площадката и заех изчаквателна поза… След миг…О, ужас! В непосредствена близост до мен беше застанал… Адолф Хитлер! Този гнусен античовек! Отказах да сляза сред ужасите преди ХIX век, а се натрeсох на тези от XX-ти век! От трън, та на глог! На една крачка от мен изпънат в нелепата си осанка… И с този зловещ поглед… Тръпки ме побиха… Като знаеш колко хора са загинали заради налудничавите му идеи да властва… Колко невинни мъже, жени, старци и деца-евреи са намерили смъртта си в газовите камери на Бухенвалд, Освиенцим по жесток, нечовешки начин?

Иде ти да го хванеш с две ръце за дългата шия като на щраус и да отмъстиш за всички… Боже, за миг забравяш, че това не е извергът, а е негово восъчно копие… Но е толкова правдоподобно. Е, затова са го сложили в стъклен кафез, защото повечето посетители биха излели гнева си върху него. А-а-а, тогава да имах шпрея! Сигурна съм, че щях да го невропарализирам… Уф, пак забравих, че е восъчен!

*

Мислено се усмихнах и одобрих порива си, но да го разкрия пред строгите полицаи, не вървеше. Не можех да разчитам на чувството им за хумор. А и веднага щяха да ме закопчаят като истински терорист. Закрих дверите на спомена и се съсредоточих на моментната ситуация. Всъщност какво ме попитаха… А, да! Сдържано отговорих:

- From five days! -  от пет дни.

Двамата исполини се втренчиха в мен! Сега пък русият мъж активира един от висящите по него телефони. Веднага светна червена точица и старателно засвятка на къси интервали. Той изстреля някаква неразбираема къса реплика, на която дълго му отговаряха… Какво ли му отговаряха? Предположих, че се е свързал с някакъв център за безопасност и иска справка за случаите на нападения с шпрейове - т.е. дали през времето на моя фатален престой в Лондон има регистриран инцидент с невропаралитичен газ.

В апаратчето се чуваше ясно: “No! There isn’t!”- няма.

Ъхъ! Няма уличаващи вината обстоятелства. Преглътнах най-сетне. Като съм на зъболекар, не могат да смогнат да изсмучат насъбралата се слюнка в устата ми, а сега стресираните ми слюнчени жлези бяха тотално затормозени. Спомням си дори веднъж личният ми зъболекар по здравната каса как се пошегува: “Ех, Добрева, ако беше змия, цена нямаше да имаш - толкова отрова можеш да произведеш!”

Змия, змия, ама тук съм си свила опашчицата на кълбо и като глухоняма змиичка, съдя повече по гримасите на служителите. Толкова бързо говорят, сякаш изричат закодирани фрази или някакви скоропоговорки. Я хванеш някоя позната думичка, чакаш да хванеш някоя успокоителна думичка, я не…

Двамата исполина си размениха няколко къси фрази като от време-навреме ме поглеждаше ту единия, ту другия. Едва сега, след като съм издала 25 книги, от които седем на военна тематика, почувствах какво е да си под „кръстосан” огън. Страшно било! Страшно!

В един момент двамата едновременно се обърнаха към мен, включиха лампичките на говорителите си и почти като в канон ме притиснаха с въпроса:

- How long time do you becom this device from?

Аха! От колко време я притежавам. Ами като не помня. Има-няма 1 - 2 години. Търкаля се тя в джобовете на зимното ми палто, после я прехвърлям във вътрешния джоб на пролетното манто… Миналото лято взех ли я, като се устремихме към красивия Созопол? Не мисля, че е попаднал в списъка на нужните вещи и през по-миналото лято. Не! После пак в коженото палто, пак в пролетното…

В стремежа си да бъда коректна в отговора си, очевидно с фатално значение за казуса, се позабавих. Респектиращите служители на Scotland yard търпеливо изчакаха да броя зимите, летата първо на пръстите на едната си ръка. После… на другата. Най-сетне като не ми стигнаха пръстите и на двете ръце, поднесох моя откровен и доста сбит отговор /не съвсем по правилата на „Александър” или „Екерсли”…/.

- From two year! - От две години.

- S -s -s… - засъска продължително русолявият, както отбелязваше нещо важно в тефтера си. - S -s -s…

Стреснах се не на шега от заплашителното съскане, трепнах подчертано зримо и отскочих инстинктивно назад. Черноокият левент учудено проследи неочакваното ми рязко движение и мигновено, строго професионално, метна ръка върху някаква черна джаджа на гърдите си.

Заковах се. Остана да извади и пищовите. Какво ли си рече: „Аха, минаваш в действие! Издаде ли се, терористке!”

Русият в това време, дочул шума от моите чевръсти токчета, вдигна глава, небрежно изгледа изпънатата ми снага, готова за скок, и отново изсъска:

- Lady, two years - s - s is your correct answer.- Госпожо, две години-и-и е вашия правилен отговор.

- I agree… - Съгласна съм - изстрелях мигновено.

Ококорих се. Уф, за това ли било съскането - поправял недопустимата ми граматическа грешка - пропуснатото „s” за множествено число.

Тежка въздишка изхвръкна от свитите ми пред колапс гърди. Боже! Не очаквах в задълженията на най-престижната полиция в света - Scotland yard да е включен и контролът по чистотата на английския език на влизащи-излизащите гости в Кралството. Набрах малко смелост /ще ме стресира той с множественото число… Ще ме цака той…/ А - а- а! И изсъсках и аз:

- Excuse me, Mr… My correct answer is: from tree years-s-s-s ago! And maybe - more years-s-s-s ago! - Извинете, мистър. Моят коректен отговор е от преди три години-и-и-и. А може и отпреди повече години-и-и-и.

Окуражена от втрещените погледи на притихналите за миг полицаи, не очаквали моята дързост, продължих:

- But I don’t use him до сих пор! - Но не съм го използвала досега.

Господи! Каква езикова салата надробих на англо-руски…

Двамата се спогледаха. Кимнаха си заговорнически и дадоха някакъв знак на Ар-Ан, замлъкнал на гишето. С крайчеца на окото си бях го наблюдавала как преди секунди втрещено поглеждаше ту към мен, ту към внушителните полицаи.. Какво ли си е мислел / Е, сега вече госпожата загази. Откъде намери смелост при своето положение да ги иронизира?/.

Ами то и аз така си помислих. Че загазих, загазих…

Ар-Ан им кимна също и натисна някакъв бутон - червен и голям, колкото зелена мухоморка…

Докато се мъчех да разгадая закодираните им команди, тримата кралски служители като по команда завъртяха глави назад.

Изведнъж зад гърбовете им безшумно се плъзна, от не знам откъде, малка елегантна отворена количка. Закова се точно срещу нас.

Изумих се! „Идват да ме вземат!” сърцето ми едва тупаше, хлад обви раменете ми, ръцете ми се вкопчиха в ръба на бюрото. „Арестуват ме! Идват да ме отведат! За какво ми беше тази екскурзия в Лондон? Не видях нищо ново от това през 1975 година, когато с Димитър свободно кръстосвахме булевардите, залите на Бритиш мюзеум…”

Бритиш мюзеум…

Голям музей наистина. Богат музей. Като никой друг от тези, които бях вече виждала тук-там из Европа. Но! Колко са техните английски експонати? Малко или много малко. Добре, че в една средно-голяма зала имаше изложба на Търнър. Чудесни платна! Истински! Наслаждавайки им се, сякаш наистина потъваш някъде из изкусно нарисуваната мъгла.

А останалото? Останалото - събрано от цял свят! Колко се бях ядосала, че англичаните очевидно бяха оплячкосали скъпоценни артефакти от къде ли не! Мумия от нам кой си век преди Христа - подарена от… лорд не знам кой си…  Колона от… - да кажем от Картаген - подарък от лорд еди кой си… Знаем ги ние такива подаръци.

Най-голям яд ме хвана, като видях цял един дърборезбован иконостас… От къде? “From Bulgaria”! Дори не беше удостоен с надпис „подарък от лорд…” направо са го свили от някоя наша черквица и ще го показват сега на света!

А „Четвероевангелието на цар Иван Александър” преписано през 1355-1356 г. от монаха Симеон за цар Иван Александър. Къде е? Скрито в трезорите. Не можахме да го видим въобще. Какво прави при тях? Трябвало им. Пред него са се кълнели техните крале във вярност в народа и Кралството. То си е наше! На нас принадлежи!И нашите политици трябва да се кълнат пред такава свята реликва, че както нямат страх нито от Бога, нито от народа!…

Ами военния им музей? Стените му показват нарисувани в цял ръст фигурите на лицата, участвали в подписването на безусловната капитулация на Германия през Втората световна война. Добре! Да, но… Къде са руските представители? Няма нито един руснак… Резил! Каква къса памет? Сложени само пана от подписването в Реймс на 7 май 1945 г., в която не са участвали руснаците. А от второто подписване в 11,30 ч. на 8 май в предградието Карлс хорст на Берлин във Военно-инженерното училище на Хитлер защо няма нито една снимка? Какво неуважение към победителя, върнал на толкова народи свободата от наглите немци!

Между впрочем тогава в далечната 1975 година в музея застинахме втрещени пред японски самолет-камикадзе! Каква смелост! Каква преданост към нацията! Да-а, тогава! Сега въобще не се впечатляваме. Сега - камикадзета „над път и под път”. Навсякъде - по въздух, по земята. Нахлузили самоубийствени колани /забележете - не спасителни, а самоубийствени!/ взривяват се, избиват невинни и неподозиращи хора пъклените им планове по всякакви дестинации в света - днес в Иран, вчера - в Египет, в Америка… В хотели! В музеи! В училища! Самоубийствени атентати по цял свят. Дори не спират да се надпреварват да отидат при Аллах, та да ги дари с харем… с колко бяха там девици… При това без да се съобразяват с мнението на убитите от тях невинни хора, които нямат такива мегаломански мечти. Дали наистина вярват, че Господ ще ги постави от дясната си страна и ще имат своя рай? Както се гърмят често, често, откъде ще се вземат толкова девици?

Горките им майки. Минали през ада на раждането, те до последния си дъх ще милеят за изгубеното си чедо и ще проклинат и рая и ада…

Е, имаше и приятни моменти - да видиш в Музея на техниката например първия велосипед. Ау-у-у! Колко е смешен. С едно мъндзърко колелце отпред и едно голя-я-я-мо, ама много голямо колело отзад! Как са се качвали на това нелогично на пръв поглед устройство? С повдигателен кран или със стълба?

Ами първата парна машина? Боже! То една като чудовище грамада от метал, колела… Огромна почти колкото три-четириетажна съвременна сграда, извисила се аха-аха до тавана на музея…

А колко се зарадвах човешки и професионално, когато застанах пред първата в света рентгенова снимка. Снимка на ръката на сестрата на откривателя на рентгеновите лъчи - немеца от Мюнхен - Рьонтген! Не можех да се откъсна от снимката - ръка с разперени пръсти. На безименния пръст се кипреше огромна сянка… от пръстен. И сега си спомнях осветения правоъгълник с очертанията на пръстите, камъка. Този експонат беше за мене много ценен.

За природо-научния музей нищо сякаш не се връща от лентата на спомените, освен как трепнах още с влизането през вратата към фоайето! Вдясно от пътеката, зад прекалено дълга стъклена витрина се гърчеше безкрайно дългият скелет на… боа! Скелет, скелет, но въображението ти като ти изрисува боата в цялата й ужасяваща прелест… Бяха ме побили тръпки и съзнанието ми е заличило всички останали прекрасни експонати в дългите зали на музея. Ей, Богу, наистина не си спомням абсолютно нищо!

Смятам, че съм храбра жена, със силен характер и проявявам в трудни моменти солидно хладнокръвие, но ето, че се повтори сцената от лондонския природно-научен музей в нашето музейче на бул. Руски. Решихме един ден с проф. Монев да разгледаме нашите ценни експонати. Влизаме наперено. Пред нас се открива голямо фоайе с интересна като мозайка под. Друго нищо. Вляво широка вита стълба с черен парапет води към първия етаж на експозицията.

Тръгваме с охота на любознателни интелигенти. Вляво по стената на стълбата се виждат големи стъклени пана, /както в метрото/ които сякаш вървят заедно с теб. О-о-о! Но това не са пана! Зад стъклата започват да се вият… змии, катерят се по зелени клонки огромни тарантули… Изведнъж почувствах как ми се зави свят, студена пот изби по лицето и тялото ми… Направо ми прилоша. Аха да припадна. Хм! А стълбата дълга… Нито да вървиш нагоре, нито да се върнеш. Нали искаш да разгледаш всичко.

Секунди колебание и… щурм напред! Не помня как съм изкачила високите стъпала с почти затворени очи и как съм се намерила на етажа. Слава Богу! Изведнъж пред погледа ми се запречиха красиво разперени клонести рога на елен. Благороден! Красиво животно! Достолепно вдигнатата корона над челото се допълваше от спокойните… стъклени очи! Е, това на нищо не прилича. Как ще застреляш това благородно и гордо творение на природата, за да го сложиш в някоя задушна зала. Да го гледат! Като искат да гледат, да отидат сред природата, да се разходят из горите и там да срещнат тези изразителни кафяви очи!

Седнах на първия стол и категорично отказах да ходя от витрина на витрина и да се любувам на човешката жестокост. Правилно е да се създава място, където, да кажем, децата да се запознават с нашата фауна и флора, но някак си не е хуманно… Стоя аз, подпряла мъдро глава на ръката си и разсъждавам върху човешкото мироздание, а отсреща ми е вторачила поглед в мен една совичка. Много сладка. Мъничка. С големи бежови кръгове от перца около мънинките очета. А очичките й като точици. Аз я гледам, тя ме гледа. Само дето не си заговорихме на някакъв горски език. А щеше да е много приятно. У-у! У-у!

И така. Това видях от иначе богатата експозиция на нашия неголям музей.

Нито един от тези музеи не бяха попаднали в нашата програма сега. Добре, че поне беше предвидено посещение на Кралската обсерватория…

Кралската обсерватория…

Беше ми интересно да я видя след около 40 години, отново… Но… първо видях голям зор, за да достигна до нея. Предният път бяхме с колата на Вътьо /приятелско семейство на сестра ми/ и нямаше никакъв проблем. А сега?… Гидът ни за загрявка вероятно ни разведе из парка в подножието на обсерваторията. Хубав, огромен, с широки алеи парк… Показа ни и прилежащия дворец на… После, за мой ужас, бодро закрачи по виещия се път нагоре към гордата кралска, световноизвестна астрономическа институция и забележителност, кацнала на върха на доста висок баир. Ами сега?

Колоната на групата ни много скоро се разслои на няколко подразделения: авангард - състоящ се от 3-4 младички момичета и момчета; - основна критична маса - от размесени по възрастови декади лица, които равномерно се люшкаха на 3-4 метра разстояние от водачите. И на края на опашката - ариергардът отчаяно се стараеше да не загуби /сред огромния поток от туристи, тръгнали да покоряват баира с обсерваторията/, ориентира на водача ни - вирнатият чадър с червена панделка на върха. Няколко кекави пенсионери със зачервени от напрежение лица и изпъкнали от усилие очи, крачехме отчаяно по стръмнината. Броиш 40-50 пенсионерски крачици с кривите крака и спреш да поемеш въздух за следващия преход… А гидът въобще не се обръща да брои „пилците”… Ще ги брои очевидно на „Първия меридиан” или после ще ги търси на пейките по пътя…

Докато ние се накандилкаме по стръмнината, предните части вече бяха потънали из залите на обсерваторията за туристи. Още по-добре, защото аз тъй и тъй съм ги виждала, а и исках да се поогледам. Да, още преди да стъпиш на малкото площадче на обсерваторията, на стената вдясно виждам отново нагледно изобразена метричната система на англичаните. Върху равна повърхност си лежат необезпокоявани дебеличките метални цилиндърчета с различна дължина, изобразяващи фигуративно един инч, фут, ярд… Пристъпих към стената и с умиление прокарах пръсти по хладния метал. Удивително. Била съм тук. Как е минало времето. Всъщност времето беше спряло при тях. Аз също се върнах толкова години назад…

Невероятно нещо е човешкият живот. Повлечен от ежедневието, крачиш със съзнанието, че вършиш отговорни, важни задачи, изпълняваш някаква своя програма с разни приоритети. И така ден след ден, година след година, приоритет след приоритет, тук-там второстепенни /недооценени по важност…/ задачи с фатални последствия… Решен си да достигнеш възможното със своите познания, физически и умствени способности, да сториш най-доброто, на каквото си способен. Ден след ден! Година след година! Успех след успех! Грешка след грешка! Не усещаш как животът ти е прелетял… Димитър го няма. Още отпреди тридесет и пет години… Имаше такива големи планове. Постигнал бе много повече от другите за своите реални четиридесет и четири години живот - дисертации, патенти, изобретения… Оставил бе значително научно наследство на България. Но го няма…

Ето, това ми показват невъзмутимите метални пръчици от метричната система. Те ще стоят там вечно и ние ще се съизмерваме с тях. С неумолимото време…

- Хайде, да отидем до „Първия меридиан!” - изникна от някъде гласът на водещата на групата и прекъсва моите разсъждения и спомени- де хубави, повечето лоши….

Да! Наистина! „Първият меридиан!” Това е най-забавното изживяване тук. Заставаш с недоумение до бялата десетина-сантиметрова боядисана лента с надпис „Prime meridiam” и се взираш умно в нея. Как така дели света? После се разкрачваш внимателно и стъпваш предизвикателно от двете й страни… С удивление си представяш земната топка и констатираш, че единият ти крак е в източното /т.е. нашето/, а… другият - се е настанил /вятър ги вее там!/ в западното полукълбо. Чувстваш се нещо като властелин на света! За една секунда или по-кратко, докато диафрагмата на фотографския апарат се затвори. Щрак! Не може повече. Опашката от десетки хора, устремили се към специалната черта, могат да те изтърпят не повече от едно щракване на апарата. Нали и те искат да увековечат този миг.

Много забавно, но недокументирано! Снимките на Вътьо бяха осветени, а сега пък…

Заставам в най-изискана поза с достатъчно, но прилично отдалечени крака, така че да обхвана света с двете му полукълба, усмихвам се достатъчно /след командата „Зеле!”/, за да изглеждам щастлива от деянието си и чакам Уили да направи знак, че снимката е готова. Чакам! Чакам!

Професора неочаквано вдига лице от апарата, отдръпва се от позицията на снимащ и отстъпва на следващия мераклия да запечата на снимка този многозначителен миг. Прави ми знак да направя и аз същото. Аз в недоумение се оглеждам и с полуизкривена гримаса - нещо като усмивка, се отмествам, за да застават на снимачното поле двама влюбени.

Професора идва до мене със сконфузено и полувиновно изражение. Питам какво има. Отговорът ме втрещява. Е, нямам късмет да се видя като Властелин на света. И правилно. Аз не изпитвам такива мегаломански идеи и желания, а и те не са добри. Но все пак исках поне този път да имам снимка от Гринуич. Не! Никакъв шанс. Уили бил забравил вечерта да сложи да се заредят батериите. И така… аз останах само неловко разкрачена и глупаво ухилена като истинска зелка над разделната лента на Първия меридиан за втори път. А трети път да отида в Англия само и само да си направя снимка там… Дето няма да го бъде!

Продължаваме триумфалното си посещение на световноизвестната обсерватория с разглеждане на експонатите от първите астрономически уреди и записи в многобройните зали. И като помислиш, че доста от правените наблюдения датират по времето, когато турците са ни отнели възможността да се развиваме с темповете на останалите народи. А сме били третата по величина държава в Европа! Хваща те не само яд, а и чувството, че сме били ограбени и морално. И то народ, изживял Златния век на Симеон, народ, дал старобългарската писменост на стотици милиони славяни… В яда си дори забравям за несполуката с фотоапарата. Къде ти! Несравними загуби!

Накрая на обиколката изведнъж попадаме в китно подредено магазинче със сувенири. Находчиви астрономи! Какво ли нямаше тук! И на всяка интересна вещ и дреболийка - надпис - Гринуич обсерватория, Англия. За компенсация на преживяното разочарование със снимките, се сдобивам с елегантна черна торбичка с всички отличителни белези на Кралската обсерватория и… с чифт три-четвърти черни чорапи с посоките на света, в съответствие с „Първия меридиан!” Нямам право да недоволствам. Месеци и години наред с удоволствие ще ги обувам и ще се ориентирам изток-запад в световните проблеми. Пъшкането по дългия и стръмен баир към специалната обсерватория си заслужаваше!

Не се сдобих със снимки от хълма Гринуич, но пък имам снимка пред Старинната пиратска кръчма на брега на Темза. В три-четвърти позиция и със загадъчна усмивка. Сама! Като кралица! Защо ли? Ако се взрете в надписа на правоъгълната плоча над входа над главата ми, ще прочетете имената на всички кралски особи и кога през вековете са посетили знаменитото кръчме. Включително и Елизабет II. Та и аз… 1975 г.!

А кръчмето си го бива. Влизаш посред бял ден, а вътре - тайнствен полумрак. Вляво те грабват отблясъците от разноцветни бутилки, наредени наперени по етажерки на стената зад бара. Обърнати с отвърстието си надолу, стъклени чаши висят безпомощно над плота и чакат да посегнат към тях ръцете на бармана. Ако се съди право, заради нас няма да ги обезпокоят. Ние сме само туристи. Естествено! И то от много-източна Европа. - т.е. ние само можем да зяпаме и да се дивим. Тогава у нас нямаше такива лъскави барове. Нито кралски особи. Всеки си пиеше ракията със салатката в домашни условия… И се чувстваше крал в своята собственост. Хубаво усещане! И мило! Най си е хубаво все пак у дома! Колкото и невероятни неща да видиш по света!

Та, влизаш вътре в кралската кръчма-бар със самочувствието на специална личност /хайде да не е чак като кралска особа!/. Докато се адаптираш, аха да се блъснеш в голяяма бъчва - метър-метър и двадесет висока и три-четвърти от метъра - широка. Бъчвата не е всъщност бъчва, а маса. Около нея - високи столчета като в бар. Минеш три стъпки - хоп… Пак бъчва. Пак бъчва! Бързо, като котка, край тебе, по-точно като призрак, се прокрадне и изчезне мигновено мъж в пиратски дрехи. С превързано с черна лента едното око! И с червена кърпа около врата… Същински пират!

Тъй като обяснихме на един „призрак”, че „нямаме време” /той естествено разбра, че нямаме достатъчно пари за това специално заведение/ ни предложи поне да се насладим на гледката към реката. Наистина си заслужаваше. Минахме триумфално на зиг-заг между бъчвите и излязохме зад заведението. Попаднахме на мъничката тераска. Гледката действително ни удиви. Темза, има-няма колкото наш Дунав, широко разляла вълни, спокойно и тържествено влачеше английските си води пред възхитените ни очи. Аз бях особено щастлива, защото една черна котка-пиратка пъргаво скочи на бъчвата до мен и завря муцунка в ръкава ми. От кое разузнаване беше научила, че обожател на котки е посетител в кръчмата не знам, но беше много мило от нейна страна? Галихме се дълго. Естествено при нашата обиколка на Лондон не беше включено посещение на бар за кралски особи…

*

Както и още една забележителност. Интересно, особено интересно тогава /„Аудиенция 1975 г.”/ беше и посещението ни в друг бар, където Вътьо непременно искаше да отидем. Питахме какво му е различното, но той само се подсмихваше и нищо не подсказваше. Започнах да се опасявам да не е свързано със стриптийз, но той ме увери, че е прилично заведение.

Оказа се прав. Съвсем прилично място, но съвършено различно от всичко, което сме виждали.

Място, където можеш да се разхождаш по света, без дори да се помръднеш от мястото си. Учудващо, нали? Ами, ако в момента гледаш по облепените и надлепени една върху друга, поради липса на свободно място,… пощенски марки по стените, по колоните на кръчмата и си например в Мексико, след един милиметър най-много си в Азия - Йемен… Или… се наслаждаваш на падащите с трясък води на Ниагара в конкретната марка, а после притихваш в тишината на Кораловия рид край Австралия… в друга марка. Пощенските марки с изписаните природни или урбанистични чудатости те омагьосват… Можеш с часове да обхождаш света по всички меридиани и паралели.

Само една подробност. В този свят България я няма. То си е вярно, че не е особено значима, но пък хич да не присъства? Да уточним с горчивина - по-точно няма пощенска марка от нашата Родина. Тъй ли пък един англичанин не е кореспондирал с наш човек? Факт! Абе, няма начин! С времето ще се появи и наша марка, ще ни забележат тези важни англичани. Има с какво да ни запомнят! Да спомена ли имената на някои българки и българи: Елена Николай, Люба Велич, Борис Христов, Николай Гяуров… Да продължавам ли? Николай Гюзелев! А са слушали изпълненията на Антон Дяков за разлика от нас. Ние дори и не сме знаели за великолепния му бас, световноизвестен! А така също трябва да споменем за българския корен на компютъра. Малко ли е? А да не забравяме Св. Св. Кирил и Методий - съпокровители на Европа!

Така със закана напуснахме този специален бар. Е, добре че тогава сме посетили тези места. При второто ми посещение в Обединеното кралство те не влизаха в програмата.

За по-направо, вместо да пресичаме по земя половината Лондон и да достигнем до Българското посолство, Вътьо запраши в неопределена за нас посока. Изведнъж се намерихме… под Темза… Оказа се, че ние, докато сме пъшкали под турско робство и нашите предци са тъкали гайтани и шили бойни знамена, англичаните са си наумили да минат под голямата река. И го направили. Тунелът на 400 и кусур години си е сух и достъпен, сякаш вчера е строен. Въртяхме глави, оглеждахме стените… Всичкото му си е наред. Брей, колко години, стотици години сме загубили, си мислех, от това „съжителство”, както някои особи сега искат да ни внушат. Щом и Баташкото клане било „преувеличено”, за каква историческа мисъл и памет говорим? А най-важното е защо се опитват да ни промият мозъците

Като размишляваме за тунела, мислено искам да пропътувам три-четири станции с т.нар. “Tube”. Е, преди 1975 година вече бях пътувала с метрото в Будапеща, та не ми беше първо пътуването с лондонското “Tube”. Метро, като метро ще каже човек в съвременния свят. Само, че е правено, когато ние… Я, по-добре да не правя сравнителни паралели. Да се радва човек на човешките постижения и толкова.

Добре, че вече има възможност да надникнеш в повече кътчета на света. Ако имаш финансова възможност? А и това е парлива тема! Нали пенсионерите в нашата страна са неравнопоставени с тези в… - май от никоя европейска страна. Ей, едни гърци се вдигнаха да негодуват, че им намаляват пенсиите от 1300 евро на месец на 700 евро ли беше… Не съм сигурна, но не беше по-малко.

А какво да кажем „ние с гайдите”, които с една пенсия не бихме могли да купим и една гайда? Можеш ли с пенсия от 150 евро на месец да се впишеш в списъка на екскурзии с далечни дестинации, както правят западните пенсионери?

И това е сега. А първата ми определена пенсия - беше само 36 евро. Пазя злополучния документ за доказателство, защото и аз в първия момент не повярвах на тази подигравка. Не, няма грешка! Точно 36 евро пенсия за 35 години честен труд, нощни дежурства, бдене над леглото на болния, отговорност за живота на страдащите и т.н. - забравени морални ценности. Трудно е за вярване, нали? Кой би допуснал, че е възможна такава гавра с честните граждани на Отечеството ни?

Огорчението ми и обидата нямаха граници. Още ме боли. А се оказа, че по същото историческо време /около 1997 г./ у нас са преразгледани и пенсиите на тези, които са били вече пенсионирани преди нас и са прекроявани възнаграждението им. Конкретно, ако са получавали 180 ЛВ, отрязвали им 100-те ЛВ и оставали на 80 ЛВ, т.е. от 90 евро пенсията ставала 40 евро.

Отклоних се от темата - опознаване на забележителностите на английската столица. Гледай и се радвай на благоденствието на его брата! Така изповядва източно-православната религия. Аз не познавам завистта и не страдам за неща, които не притежавам. Но е обидно! Като старателен държавен служител, не по-лош от тези в другите страни, и съседни такива, защо да не мога да отида поне веднъж месечно на опера, или на концерт, да отида на море и т.н. Дори на фризьор… Ще се оправи ли тази наша хубава Родина някой ден?

Тогава! 1975 г. А при „Мисия 2013″- екскурзия не стана и дума за кръчмето с марките. Малко чужденци са попадали там.

Ето ти една интересна идея. Трябва да бъде подсказана на някой бизнесмен-кръчмар…

Като заговорихме за бизнес, та мислите ми се заразхождаха из многоетажните пищни магазини в световния град. Няма да говорим за тези от порядъка на “Candlls” и пр. Там видяхме и „от пиле мляко”. Пък изобилие от стоки, пък шарени, пък изкушаващо подредени… /Върнах се отново на „Аудиенция 1975″/

Спомням си как в един магазин, да кажем от порядъка на „Марк енд Спенсър”, видях изложен в сектора с храни между другите експонати проснат красив фазан. Инстинктивно посегнах да го докосна. Съпругът ми мигновено ме спря:

- Не! Не пипай! Ако те забележат, ще трябва да го платим!

Ръката ми увисна във въздуха. В нашите магазини служителките така са заети със себе си, та въобще няма да разберат посегателството. Влизаш в някой магазин /тогава те бяха държавни/. Често продавач-консултантките /обикновено са жени/ или изобщо не са в салона, или са облегнати на плота с гръб. Оправят си извивките на косите или на веждите, червят си устните и се правят, че не те забелязват. Ако решиш да се информираш за дадена стока, неприветливият отговор е хвърлен през рамо. Почти с ръмжене. Без дори служителката да се обърне. Усмивка? Боже! Държи се така сякаш нарушаваш спокойствието й, а не си купувач.

Тук? Тук е цивилизация. Влизаш в даден магазин. Още не си направил и две крачки и пред теб буквално изниква усмихната служителка. Вежливо те залива с любезности и предложения как да ти бъде полезна. Ако спреш поглед на дадена стока, например официална дантелена обувка, още преди да си отвориш устата, не виждаш как изложеният красив експонат буквално литва към тебе.

Докато се осъзнаеш, вече си настанен в удобен стол, служителката елегантно е приклекнала и като истински консултант навира внимателно подутия ти от ходене по забележителностите крак край форта на обувката.

С края на очите си вече си успял да мернеш ужасяващата цена и си почти пред припадък. Ами ако вземе да ти стане обувката, какво ще правиш? Скупчваш и огъваш пръстите… Какъв парадокс? Вместо да се радваш, че можеш да притежаваш чудесната обувка, мислено се молиш как да провалиш избора. Извиваш изкусно стъпалото си, гърчиш пръсти само и само да покажеш, че не ти е комфортно великолепното изделие… След два-три неуспешни опити с леко насилие да ти наврат крака в обувката съкрушената продавачка настойчиво ти предлага друг модел, втори, трети. Още не си успял да скалъпиш свястна фраза за съжаление и тя вече носи един-два чифта още по-красиви обувки. Никакъв риск! Ще вземе някоя обувка да ти стане. Не! Ако не реагираш бързо, тя ще свали половината от моделите, та само и само да купиш нещо. Но ти, предугадил, че нямат друг номер от първата пробвана обувка, ловко се измъкваш под предлог, че искаш само тази и никоя друга обувка.

Скокваш чевръсто за учудване на услужливата служителка и с дребни провлечени стъпки и любезни извинения гледаш бързо да достигнеш до вратата. Само гледаш как да се изскубнеш от настоятелната служителка. Изпотил си се десетократно. Говориш артистично колко съжаляваш, че не се е получило и с танцуваща стъпка гледаш да достигнеш по-бързо до изходната врата. Едва на улицата поемаш дълбоко въздух и се кълнеш, че вече няма да направиш тази грешка - да влезеш в магазин. Я си влязъл, не можеш лесно да се отскубнеш да излезеш лесно. А стоки хубави, привлекателни, изкушаващи… - докато погледът ти се плъзне по мъничкото картонче с три- и повече цифрени числа. И обикновено с дискретно разширение от две девятки, например: 49,99 паунда. И у нас вече /„Мисия 2011″/ така се мъчат да ни оплетат в търговските си хитрини - картофи - 2,99 лв., чорапогащник 17,99 лв…. Триумф на девятките!

Веднъж излязъл на тротоара се заклеваш повече не само да не стъпваш в магазин, а дори да не се заглеждаш във витрините. Я си зяпнал, докато разбереш, ще те поканят настоятелно в магазина. Абе, няма отърване. Пък и смисъл няма. „Очи пълни, ръце празни” - отдавна нашият народ е обобщил сиромашията си. Гледай по фасадите, по оформлението на градинките, по красивите цветя по прозорците - тях няма как да ти ги продадат.

Но! Някои непорядки съществуват и при тях. При второто посещение вече /„Мисия 2013″/ имах опит, но през 1975 г. си спомних как при внезапно изсипал се дъжд купихме чадър. Влязохме с Димитър в един доста лъскав голям магазин. Спираме пред щанда за чадъри. Заразглеждахме безбройните екземпляри от хубави по-хубави. Реших нещо да уточня и вдигнах поглед към продавач-консултантката. Казвам си добре премислената реплика и очаквам коректен отговор. Да, но момичето младо и хубаво, изкриви устни в подигравателна гримаса, гледаше ме с още по-подигравателни очи, с чувство за превъзходство…и не помня какво точно каза.

Разбира се аз бях много огорчена. Английският ми беше доста сносен, а аз - елегантна, с най-хубавите си и представителни одежди, с прическа и все пак млада жена /изчислих, била съм на 35 години!/. Преглътнах невъзпитаното й поведение. Купихме чадъра. Излизаме.

Първо впечатление - дъждът спрял. Една скоба - бях вече забелязала, че дъждът в Лондон не си позволява да додява на англичаните и другите покрай тях /всички помощни и неприятни професии се изпълняват от араби, индуси, негри и други такива!/. Повали 5 - 10 минути и се спре. И току блесне слънце. След около 45 минути пак мине облак и ръсне, колкото да измие улиците и къщите, и пак - слънце. Къде у нас такъв порядък? Като се скупчат облаци, като се разтрещи, загърми. Пък като притъмнее, сякаш е дошъл краят на света. Трещи, вали, та се забрави. Хеле след около час, час и нещо - да спре. Ама не е сигурно да заблести слънце. Обикновено отиде целият ден в сумрак. А може кавалкадата да продължи и няколко дни. Разлики! Метеорологични!

Та, излизаме на улицата. Първо - дъждът беше си изпълнил програмата и се отдръпнал някъде към Ламанша. Блеснало едно слънце. Да ти е драго! Второ - гледам, че Димитър държи на отворената си длан върнатите пари - т.е. вторачил се е в някакви дребни монети, които блестят на слънчевите лъчи. Гледа ги озадачено няколко секунди и току се врътна назад към магазина. Дори ме забрави. Притичвам аз на елегантните си високи токчета след него. Димитър вече беше извикал полицая /!/ на магазина и му обясняваше по просто тройно правило колко липсва от върнатата сума.

А полицаят един снажен, строен, черноок, с лице и черти като на киноартист. За първи път да ми хареса мъж англичанин. Все едни с розови бузки и стотици лунички. Поведе ни хубавецът към мястото, където бяхме купили злополучния чадър. Застанахме до плота. Надменната продавачка-консултантка като ни видя в компанията на полицая, застина, пребледня. Следваше кратък диалог, по-точно - монолог на полицая. След секунди три банкноти прошумяха в ръката на Димитър и си тръгнахме. Той намери за нужно да ми обясни, че у нас може да минават такива номера, но у тях /в Англия/ хитрушата вече е уволнена. И ще ме гледа тя присмехулно…

Излиза, че и при тях има алчни и недостатъчно възпитани хора. Затова вероятно са устроили следната система за връщане на рестото. Плащаш на мястото, където е касовата машина. А рестото си получаваш на два метра назад от машината по един специален улей, където рестото изкача, недосегаемо от продавачката. Въпросната ексслужителка е разбрала, че сме чужденци, незапознати с тяхната разплащателна система и е тикнала на съпруга ми някакви пенсове. Да, ама, лакомията води до провали. Винаги!

Излязохме от магазина с хубавия полицай и… каква приятна изненада. Следващата порция дъжд изпълняваше съвестно лондонските си задължения… Не беше напразно купуването на чадъра.

Като обсъждаме търговските им услуги, си спомням какво учудване предизвикваше у мен поведението на пазаруващите жени. Сложат в кошничката два домата, резенче краставица дълго около 5 сантиметра, едно яйце… Тогава у нас не бяха познати фризерите и нямах понятие, че те вземат само нещо свежо за момента. Свежо, свежо, но с толкова сантиметра краставица какво ще приготвиш - таратор за пет души /по 1 см на човек?/ или една хубава салата с домати и краставица… Пък като надробиш червен лук, чушка /какъвто цвят искаш/ и накрая като настържеш дебеличък слой бяло саламурено сирене отгоре… Боже, една цяла целиничка краставица ти трябва. Ами това единствено яйце? Едно? Ако ще подбъркваш супа - може!

Да, ама хазяйката като готвеше един ден, на моя въпрос дали ще подбърка супата накрая с яйце, тя ми отговори:

- А, много скъпо ще ми излезе!

Не мога да си представя наша българка да поднесе на семейството си една бистра водичка, в която плуват тук-там някакви зеленчуци… И това англичаните наричат супа. Да не говорим, че по това време, пак от хазяйката научих, че кренвиршите им, т. нар. „сосиджис” не са от месо, а от… соя.

Хвърлих няколко ядосани фрази по адреса на цъфтящия капиталистически строй и се успокоих, че като си дойда в Родината ще си ям и готвя по нашенски. Да, ама сега и ние ядем кремвирши от соя!

Е, затова толкова ми се радваха продавачите в магазините. Аз напълня кошничката с поне кило домати, 1-2 краставици, хляб - цял самун, а не 3 прозрачни филийки хляб. То не стига, че резенът представлява мрежа от дупки и дупчици от различен калибър, ами няма въобще вкус на хляб. Въпреки че бях донесла един куфар с почти всичко за ядене: кутии с овчо сирене в саламура, луканка 3 - 4 пръчки, кашкавал /разбира се балкански, зрял, а не като днешния като гума!/, лютеници, както си му е редът. Мъж ще храня! Че покрай него - и аз. Ядях нормално, но с нетърпение мислех за времето след завръщането си - как ще си купя кило сирене, кило домати и един вкусен нашенски хляб и ще се натъпча, както ми е мерак!

Кренвирши от соя! Минаха години и у нас /2014/ се заспори какъв процент в тях има месо и колко - други добавени работи - копита, рога и нам какви си още чудатости. Да ти се отще да купиш. Ами сиренето - а то вече не било направено от естествено мляко, а от палмово масло… Моляяяя!

И зеленчуците претърпяха някаква метаморфоза. Къде са старите вкусни, с тънка ципа домати? Няма ги! Не ми се говори.

„Аудиенция 75″. Влизам в зеленчуков магазин. Обърквам се от изобилието от стока… То, че са подредени красиво, излъскани, привличат те неудържимо, ами не можеш да избереш - три вида домати, пет цвята чушки, моркови - - в три разцветки - френски - тъмнооранжеви, испански - млечно розовооранжево и още едни не знам откъде си - искрящо оранжеви…

За моя изненада от щандовете ми се усмихват тъмнозелени, лъскави дини, топчести, ухаещи пъпеши, грозде с кехлибарени зърна като… Мислех си: „Не е ли рано за тези плодове. Още сме април и до есента има няколко месеца”. Да, но в Англия вече са узрели. Сезоните не влияят на пазара! Трябваше да се сетя, че са внос.

Ами да! Вече и у нас след настъпването на Милениума си имаме всичко по всяко време - банани, портокали, дори домати от Македония, круши от Сърбия, картофи от Франция, ябълки от Гърция… А български? Няма!? Защо ли? Защото са изкоренени златните ябълкови градини в Кюстендилско, Бог знае защо? Това за ябълките. А за другите „екзотични” зеленчуци като домати, картофи и пр. - нямам информация. Така било при „пазарната икономика”…

Та, да се върнем на морковите в магазинчето в Лондон. Посочвам с ръка към тях и изказвам желание да закупя три килограма. Любезната /!/ продавачка се чувства задължена да уточня кой вид точно предпочитам. Аз посочвам напосоки към „испанските”. Служителката взе три средно-големи испански моркова, сложи ги на кантара и започна някакво дълго изречение, завършващо на “Sorry!”. Аха, извинява се, че не знае нито една испанска дума… Аз с усмивка нагласям почти същата фраза и изведнъж разбирам, че тя смята, че съм испанка - черни очи, миловидно лице, черни буйни коси, стройна и гъвкава фигура…

- А, не! Аз не съм испанка. Аз съм българка.

Жената държи трите моркова в ръка и ме гледа вторачено. Продавачката с голямо учудване слуша съсредоточено, докато обяснявам за Европа, за Балканите и там… в кюшето в източния й край е…

- Аха, Белград?- самодоволно възкликва тя, решила най-после от къде съм се пръкнала.

- Не-е-е! - отричам аз и започвам пояснението отново…

- А-а, Букурещ!

Боже, за n-ти път срещам хора, които въобще не знаят и не са чували, че има държава България. Изредихме всички наши съседи, докато България най-сетне се настани в съзнанието на англичанката /а дали беше англичанка - черноока, с къдрави черни коси…/. Гледаше ме жената с удивление, сякаш бях някакъв екзотичен екземпляр от тази далечна и непозната земя… Както и да е…

Като ме огледа добре и повтаряше тихичко „България! България!” тя ми подаде трите испански представители на морковеното царство. Но аз отказах:

- No! no! I want tree kilograms! - /Не! Не! Аз искам три килограма/ - и повторих с твърдото си българско произношение: „tree kilograms”. Очите на островянката се разшириха от учудване колко много моркови консумираме в тази… България. После в тях се появи щастлива искрица - ами от кога не е продавала три „кг.” Натрупа набързо една камара в съда. Май бяха повече от исканата стока… Разплатихме се. Усмихнахме се взаимно. Накрая жената ми подаде тържествено един голям морков.

- This`s a gift for you! Only for you! - /Това е подарък за Вас. Само за Вас!/

От къде извади този елитен екземпляр. Нямаше как. Благодарих й и си тръгнах, удовлетворена, че съм внедрила България поне в един англичанин. Да не знаят за тази китна страна…

Така ставаше и в други магазини. Приятно изненадани от подчертания апетит на хората от непознатата страна, продавачите се разтопяваха да ме ухажват при посещението ми. Често ми правеха подаръци. Ама и аз млада, свежа, горда българка…

Случваха се и недоразумения.

Един ден вървим с Димитър по една голяма улица. Откъм завоя пред нас се появи двуетажен автобус. Нормално. Нормално, нормално, но не е нормално автобусът да се движи сам… На мястото на шофьора се вижда само голямо черно пано. Човек - няма! А колата излиза от завоя и се насочва… Ужас! Колелетата се въртят усърдно. Метрите намаляват безумно бързо… четири метра…, три метра… Изтръпвам… Огромното тяло на автобуса се насочва към нас, лети точно към нас… Цялото ми самообладание и смелост слезе в петите. Очите ми сигурно са станали кръгли с възможно най-големия си диаметър…

Остават 3 метра… Оле-ле! Тъкмо да отскоча паникьосана встрани, гледам от шофьорското място блеснаха два реда бели зъби… Вгледах се по-продължително - Боже! Усмивка! Едно черно лице ми се усмихваше с най-прелестната си усмивка. Дявол! Шофьорът-негър, облечен с черни дрехи, очевидно се забавляваше с ужасените граждани, които в първия момент не са могли да го различат от черното пано, разпънато старателно зад него. Отговорихме на усмивката с кривнати устни - нещо като усмивчица, махнахме му с ръка и автобусът се понесе по пътя си по лондонските улици.

Второто недоразумение беше още по-забавно и… конфузно.

Докато чакам Димитър да се върне от Университета, обикновено поемах една дълга разходка пеша и отивах в университетската библиотека. Там, където бяхме на квартира, на долния етаж живееха две япончета или китайчета. Често ползвахме стереоуредбата им и бях се нагледала на облепените стени с афиши със сцени от бойни изкуства. Този ден реших в библиотеката да помоля за ръководства по бойни изкуства. Речено - сторено!

Застанала на рецепцията в библиотеката, огледах подробно изложените на рафтовете зад щанда книги. А, ето! На корицата на една дебела книга гледам изображение като на хватка от бойно изкуство. Посочих на служителката (очевидно по-възрастна дама от мен!) книгата, която желаех да чета.

Жената сне книгата, вписа нещо в един картон и ми я подаде. Усмихваше се! Не! Направи ми впечатление ироничното й изражение, но в момента не отдадох значение. Свикнах англичаните да не ме приемат. „Много важно” - си рекох. Врътнах й гръб и се отправих към читалните.

Скоро пред мен се очерта голямата врата на читалнята с надпис отгоре “LEFT HANDS”. Най-после да съм призната левичарка. У нас, когато съм хукнала на 6 години на училище, беше забранено да се пише с лява ръка. Да се чудиш на нелепостта да забраниш една природна даденост при 5% от популацията! Помня, че ми беше много трудно да подчиня неоторизираната от природата ми дясна ръка да изписва завъртяните ченгелчета и лулички. Що рев изревах, докато съумея да се справя с двете изтумбени дъги на числото 3. След години, заради поставена лонгета на дясната ръка, неочаквано разочаровах студентите си като хванах тебешира и без всякаква предварителна подготовка и упражнения започнах да пиша на черната дъска с лявата ръка. И т.н.

Та, сядам важна, важна на един комфортен стол до огромна овална маса в залата.. Имаше поне още 10 - 15 насядали вече левичари. Всеки се задълбочил в книгата си, взема си бележки. Слагам аз книгата гордо на масата, отварям тетрадката за записки и отварям страниците на посоки.

Гледам, гледам страницата… Някаква много сложна хватка! Много заплетена хватка. Въртя глава наляво почти на 450…, после - в другата посока… почти до 900… Ама това… ама това бойно изкуство ли е? Започвам чинно да чета текста под фиг. 1. Едно изречение…, второ изречение…

Изведнъж почервенявам. Поглеждам корицата на книгата и с ужас установявам, че това не е ръководство по бойни изкуства, а някаква разновидност на „Камасутра”. По това време у нас не бяхме чували, камо виждали самата „Камасутра”

Крадешком се озърнах дали някой гледа какво се просвещавам. Слава Богу! Всеки си забол главата в книгата пред себе си и не обръща внимание на дебелата книга пред мен.. Чак сега разгадах ироничната усмивка на дамата от регистратурата.

Изхлузих се безшумно от стола, стигнах на пръсти до вратата и право на плота. Служителката ме гледаше с любопитни очи. Сигурно съм била интересна гледка със зачервени бузи и уши. Изпелтечих сконфузено, че съм взела погрешна книга и криво-ляво обясних какво точно искам. Само след секунди в ръцете ми лежеше Ръководството по карате.

Напълно спокойна, че няма никаква вероятност за ново недоразумение, зачатках токчета към “Left hands room”.

За децата.

Като „Добра практика” може да се оцени как англичаните създават безопасни условия за децата. Но първо да споделя какво приятно впечатление прави по улицата, когато срещнеш групички с деца-ученици. Вървят без да създават особен шум, прилежно, спретнати - облечени в красиви униформи - плисирани полички от шотландско каре, едноцветни сака, с бродиран монограм на джобчето вляво.

От т.нар. демокрация у нас настъпи драстична промяна във външния вид на нашите възпитаници. По времето на моите ученически години момичетата носехме скромни черни престилки. Целият разкош беше в белите якички и маншети. Аз рязко се различавах от другите, защото якичката и маншетите от индийски опал бяха обточени от три сантиметра дантела „Кете”, извезана от милата ми майка.

А сега, след 2000-та година, към училищните сгради се изсипват тумби от раздърпани момичета и момчета с нарязани и разръфани панталони. Блузите размъкнати, доста често смъкнати на едното рамо. В контраст на това полузатворническо облекло на изпаднали каменари от средновековна кариера са наклепаните мигли, сини, зелени нацапани горни клепачи, висналите огромни кръгове на обеци, по-големи от тези на Кармен… Посмешище! Що за непонятно виждане за изисканост и красота? Къде са родителите, възпитателите?

За системата за сигурност на учениците! По път за университета минавах по едно и също време покрай едно училище. Направи ми впечатление, че през известни интервали от време, навярно в съответствие с учебната програма, възрастен мъж от училището заставаше на средата на улицата в ръка с дълъг прът с кацнал на върха му знак „Стоп!”. В същия момент движещите се коли от двете улични платна послушно изскърцваха със спирачките и чинно стояха на място, докато мъжът със знака не се качи на тротоара.

Стъпеше ли мъжът на средната линия на платното с подвижния знак „Стоп!”, учениците от двете страни на улицата се устремяваха да пресичат без да бъдат застрашени от страхотно натоварения транспортен трафик.

Не знаех името на този достолепен служител, нито той - моето, но всеки път се поздравявахме и усмихвахме един на друг. Представям си у нас кой би се съгласил да бъде такъв каскадьор - да застане насред улицата със знак „Стоп!”. Та нали още на втората минута някой ще го забърше. Колко често съобщават за убити граждани на пешеходна пътека? Деца, ударени на пешеходните просеки. Кога ще спре това безобразие?

Тук е мястото да отбележа още една особеност на организацията на движението при англичаните. Проблемът с обратната посока на движение на транспортните средства е разрешен много практично. Измислен е простичко. Нужно е, когато искаш да пресечеш улица и стигнеш до края на тротоара, само да погледнеш надолу и да прочетеш написаното с едри букви на платното - “look right” -погледни вдясно, “look left”- погледни вляво. Предполага се, че щом си решил да посетиш Кралството, знаеш тези фрази. Четеш и крачиш спокойно. Дисциплината на шофьорите при тях е невероятна. Само да докоснеш с върха на обувката си пешеходната пътека, колите спират и замръзват. Хм!

Много ми беше любопитно след дългата върволица от години след „Аудиенция 75″ да видя спасителните надписи. Ами да! Има си ги, сякаш току-що са прясно боядисани. Предвидливите англичани сериозно се грижат да поддържат нисък травматизъм по техните улици и булеварди.

Лесно, удобно и евтино в сравнение с ново боядисване. Практични, пък и естети!

Улици! Манчестерски! Лондонски! Първо - без дупки. Второ - чисти. От двете страни сгради, подредени като гердан с еднакви пулчета. Не! Не съвсем еднакви. Фасадите се повтарят през една. С еднаква височина като спретнати войничета. Стените - от тухли с бриков цвят. Току видиш някой стопанин хванал маркуч и си мие къщата.

Пред къщата - 3 - 4 квадратни метра - градинка с разноцветни цветя, обградени със зелена, еднакво окосена на височина трева. Кога успяват да я изгризат не зная. Посетих Кралството през пролетта и имах възможност да се насладя на цъфнали магнолии. Почти във всяко дворче. Бих казала, че се влюбих в тях - нежни, красиви цветчета на букетчета върху клонките надничаха към улиците и ухаеха. Чисто, красиво!

Една от тайните на така добре поддържания градски вид се дължеше на това, че всяка къща има задно дворче, не по-голямо от това пред къщата. Тук се кипреха насадени разни зеленчуци в строги редички, плодни дръвчета. А между задните дворчета на две успоредни улици се провират второстепенни улички, по които се движат колите за събиране на битовите отпадъци - чинно подредени съдове стоят послушно и чакат да бъдат изпразнени. Подредено, чисто, умно измислено!

Следва разходка в Хайд парк! Огромен, подреден, с огромни дървета. Пътеки разсичат тревните площи. Има и специални просеки за жокеи. Колко ми беше приятно да гледам как някой спортно облечен мъж или жена яздят спокойно в Парка. Де да имах и аз едно гиздаво конче и да се поразходя като тях!

Всъщност и аз имам просека в Южния парк, по която с Нерон правим кръгчета в съботните дни. При една разходка в парка попаднах на страхотна находка. До едно мостче на сянка кротко си седяха две понита и… един кон! Истински кон! Ха!

За човек, завършил школа по конна езда това е невероятно събитие. Било предназначено за развлечение на деца! Сложат някое хлапе върху седлото и един младеж повежда кончето по определения маршрут, според платената такса. Като минаха два пъти край мен с отегчения кон Нерон, аз не издържах. Клошираната ми лятна рокля позволяваше да се метна на коня. И го направих.

Първа обиколка! Конят мести механично копита, младежът стъпва с отмерена крачка по определения маршрут… Аз съм кацнала на седлото като истинска амазонка и гледам снизходително учудените граждани от моята кавалерийска стойка. Седях, седях, пък подвикнах на водача да ми даде поводите. Обясних му, че съм правоспособен ездач, че няма да препусна галоп или кариер през алеите в парка, но поне сама да направлявам коня.

След известно колебание младежът ми подаде поводите и аз гордо заплатих още една обиколка… Не е като на истинска езда, но все пак си на кон. И така всяка събота или неделя слагаш панталонче и подходяща ризка и… при Нерон. Вълнуваща среща! Разбира се торбичката с бучки захар е задължителна! Да, но при едно ходене се оказа, че съм забравила лакомството за Нерон! Проблем!

При достатъчна находчивост и това се преодолява. Продавачът на ядки получи тлъста поръчка за… бадеми. Хрупа Нерон от шепата ми бадемите и като намалеят, погледне ме с красивото си око и побутне ръката ми с муцунка да подам следващата порция. Е, как няма да поглезиш любимото същество!

Така, че и ние си имаме своеобразен Хайд парк. Вместо известния „Корнър” ние си имаме една направена платформа и всяка събота или при някакъв празник различни състави представят своите програми.

Е, при „Мисия 13″ ми оставаше да повървя по тревния килим. Но тук тревата специална, пригодена за тъпчене. Разрешено е да се върви по нея, да се сяда, ляга. Впрочем и у нас е така, само че уж е забранено, защото нашата трева си е най-обикновена. Къде ти? Има даже граждани, които не им пука и си паркират колите по тревните площи. Какво им пречи? Съзнание? Възпитание? Властта да взема строги мерки? О, тя има по-важни задачи!

А кварталните градинки? Приятни, озеленени достатъчно. Между впрочем градинките са оградени с немного високи огради и нощем се заключват.

И все чисти. Как успяват да ги поддържат. Всъщност основното е съзнанието на гражданите да пазят чистота. Кога у нас ще се достигне до момента, когато всеки човек ще изпитва необходимост от красота и чистота? Пък и нашите притежатели да домашни любимци да свикнат да събират екскрементите им в предварително приготвени найлонови торбички, вързани на каишките? Както правят гражданите там - няма да видиш стопанин да води любимец - куче или котка /Не, не грешите! Вярно сте изчели - разхождат на каишка котката си. Грижат се за добрата й физическа форма!/и да не е вързана найлонова торбичка на каишката на любимеца. Като потрябва, развързват я, достолепно обхващат изхвърленото излишеството от организма, тържествено завързват торбичката с ценното съдържание и я хвърлят в най-близкия контейнер. Ред и чистота цари навсякъде!

Трябва да се възпитават потребност от ред, изисканост, подреденост, чистота, включително и чрез телевизионните предавания, а не да се надпреварват телевизионните програми да дават филми с насилие и непрекъснати боеве и по такъв начин да се превръщат в школа за насилие. Учудващо е защо управителните /художествените съвети /или както и да се казват Ръководствата на телевизионните канали!/ са поели този курс? Преди години имаше толкова стойностни, възпитателни филми, филмирани цели опери. Много има да се прави за културата на поведение, културата на отношенията и т.н… Не! Точно обратното се наблюдава. Защо? Защо?… Няма отговор!

*

На четвъртия ден от знаменателното ни посещение на Лондон през 2013 г., по късна доба бяхме заведени на Трафалгар скуеър.

А-а-а! Трафалгар скуеър? Когато най-после с Димитър, уморени от дългите обиколки по знаменитостите на Лондон, се озовахме на северния край на известния площад, бях възкликнала:

- Най-после да видя нещо импозантно?!

Добре, че близкостоящите англичани не са разбрали какво съм избъбрала на чист български език. Колко ли щяха да бъдат възмутени?

Може, но аз… Преди да стъпя на английска земя, бяхме посетили Италия. Пред очите ми се извисяваха и оживяваха невероятните римски базилики, форуми, Колизеума… Като помислиш какво е била Англия по времето, когато е строен легендарният Колизеум… , когато Ромул и Рем…

Не! Без тези разсъждения. Гидът на групата не ни каза нищо по този въпрос. Сега групата ни стоеше на площада и разглеждахме Колоната със статуята на Хорацио Нелсън на върха и фонтаните около нея, проектирани през 1939. Огромни четири бронзови лъва се зъбеха в полумрака да плашат евентуалните посегатели на английската слава.

А нещо ново за мен. Зад недостижимата фигура на Нелсън и неповяхващата му слава вдясно, зад гърба му на един от плинтовете стои голям… петел - син…Навярно посинял целият от обида. На това място периодично поставяли различни експонати. Е, да, но ние случихме точно момента, когато герестият Петел се изживяваше като пренебрегнат и още по-лошо - като победен…

А сега погледни наляво! Огромните стени на Тауъра се извисяват над главите ни и заграждат значително пространство. При „Аудиенция 75″ бяхме само обиколили около стените му и увековечили този момент с моя снимка пред входа на Тауъра под носа на часовия с мечата шапка. Разбира се, той веднага разбра намеренията ни, изпъна снажната си снага и си позволи дискретна усмивка на лицето.

Този път се наредихме на огромната опашка от любопитни туристи и търпеливо тътрехме и без това уморените си крака към входа… Има-няма 30-40 минути и най-после се провираме под свода на входа.

Няколко униформени лица с черни, парадни одежди, окичени с разни висящи разноцветни пандели, се открояваха от шарената тълпа от посетители. Те внимателно следяха за правилното движение на непрекъсващата лента от хора и вежливо насочваха разсеяните туристи по указателните стрелки.

Стрелки към? Към трезора, естествено, където се намират несметните богатства на Кралството: скъпи одежди, порцелани, сребърни и златни кралски сервизи, бижута и… короните на кралските особи…

Тишина! Червени, меки пътеки поглъщат стъпките и шепота на удивените стотици, хиляди посетители. Гледаш, възхищаваш се… Застоиш ли няколко секунди пред някой експонат и току тълпата те изтика по-нататък по пътеката. Не може да стоиш повече от определената скорост на човеко-потока. Нали стотици хиляди / не съм следила статистиката точно!/ потропват нетърпеливо пред входа.

- Move! Move! /Движи се!/ - току те подсетят униформените служители със златни обшивки.

Разделяш се с въздишка от вълшебната омая на изящната корона на кралицата /много сполучливо копие навярно!/. В съзнанието ти още дълго искрят скъпоценните камъни и перли, щедро обсипали тъмно лилавото кадифе…

Вече си в следващата зала, например със замръзнали в строен ред всяващи ужас пики, яки щитове и разни там старовремски оръжия. Всичко има тук!

И ето ни отново на двора между строгите, високи на не знам какви сгради. Тауър е все пак!

Изведнъж вниманието ни беше привлечено от струпани вдясно на двора жени и мъже в празнични, официални одежди. Проследихме посоката, в която се насочиха и открихме украсена с цветя малка църквица. Ставаше нещо! Решихме да зарежем повече всякакви обиколки и да наблюдаваме шествието. Тоалетите на жените и различните от обикновено костюми жени и мъже в празнични, официални одежди. Проследихме посоката, в която се насочиха и открихме украсена с цветя малка църквица. Ставаше нещо! Решихме да зарежем повече всякакви обиколки и да наблюдаваме шествието. Тоалетите на жените и различните от обикновено костюми на мъжете издаваха тържественост и ето!

Неизвестно за нас откъде се появи двойка младоженци. Красиви, млади хора! Мъжът висок, строен с цвете на бутониерата. Момичето с воал, в искряща от белота булчина рокля, последвана от дълъг 2 - 3 метра шлейф, придържан от деца-шаферчета. Като кукли!

Наслаждавахме се на приятното шествие, докато младите и близките им потънаха в дверите на църквицата.

Не оставаше нищо друго освен да поседнем на предвидливо разпръснатите пейки в двора, за да отдъхнат преситените ни от впечатления сетива. И в този момент открихме в съседство емблематичните за Тауъра птици. Гарваните! Седемте гарвана, които са неотменно присъствие тук!

Черни, почти 4 - 5 пъти по-едри от нашите, почти като охранени фазани. Та, пременени с безупречните си черни фракове, те най-спокойно се разхождаха по зелените площи на двора, без да обръщат никакво внимание на потоците от зяпачи.

Пристъпваха важно, важно с грациозната стъпка на царствени пауни, пардон на кралски птици и удостояваха с внимание наблюдаващите ги посетители на Тауъра. От време на време клъвваха хвърлените в тревата лакомства - парче бисквита, кифличка. Няма съмнение, че добре са хранени, защото никоя птица не се забързваше, а с бавни и тържествени гарванови крачки се отправяше към плячката. Не само са добре хранени, но явно са запознати и със строгите правила на протокола - галантно изчакваха по-близко стоящият от тях да клъвне късчето.

Като помисля какви свадливи са нашите божии птици - гарвани, гълъби - кълват се, избутват се с криле, направо се бият! Естествено, те се са привилегировани птици, не получават порциона си под час, ако получат нещо въобще! Малко са хората, които ще се спрат и ще хвърлят късчета хляб. Нали все сме забързани!

Известно е, че ние сме приветлив и щедър народ. Смесената славянска и прабългарска доброта и съпричастност проличава в много от нашите постъпки, било то призив за помощ за болни деца и хора, при многобройните акции при природни бедствия, дори и след предаванията „Предай нататък!”. А да те посрещнат в български дом! Дори и непознат човек! Благородството, гостоприемството, сърдечността ни са едни от чертите ни за уважение.

Но все пак по-добре е да си птица у нас - малко по-гладен, но свободен! Какво имам предвид ли? Животът на придворните гарвани в Тауъра е осакатен. Като се наведат да кълват, много добре се виждат отсечените им пера на крилете…

Какво не правим хората за наше удобство? Е, нашите стопани също подрязват крилата на кокошките си по необходимост, за да не снасят яйцата си в съседите. И кралете са намерили начин да не се изпълни злокобното поверие, че Кралството ще рухне, ако гарваните от Тауъра отлетят. Как ще отлетят, като нямат истински криле?!

Все пак, както седяхме на една пейка, един гарван подхвръкна, колкото да кацне до мен на облегалката на пейката. Изненадана бях от това височайшо кралско внимание! Оцених го!… Двамата с кралския гарван щяхме да се радваме на уникална снимка за Албум - „Мисия 13″, ако Професора беше по-чевръст! Но не е!

*

Гледам двамата полицаи, гледам смутената си лична карта и продължавам да се питам какво в повече видях от първото ми посещение на Обединеното кралство, та да си заслужават тези неприятности.

Дори не ни заведоха в Уестминстърското абатство. Това знаменателно място, построено през 960 година като бенедиктински манастир, днес е „един от важните пазители на британската история”. Тук са коронясвани кралете на Кралството, извършвани са пищните им сватби, погребения от 1066 година досега. С изключение на сватбата на принц Чарлз и Даяна, които са се клели във вярност в „Сан Пауло”…

Спомням си как при влизането в Абатството („Ауденция 1975″) ме порази тайнственият полумрак, тъмно-червените чашки на свещниците, богатият иконостас… Първо в полумрака изненадващо се запречих на фигурата на Чърчил… Още не запозната с особеностите на Абатството, тъкмо понечих да мина напред и Димитър прошепна:

- Виж къде си стъпила!

Наведох се и за мой ужас прочетох, че леко съм стъпила върху надгробната плоча на Нютон! Моят любимец! Сконфузена се отдръпнах и тогава съпругът ми ми поясни (1975 година не сме имали достъп до такава информация!), че тук са погребвани освен кралски особи, видни учени, поети, писатели и т.н. Една подробност - плочите са поставени на равнището на пода и трябва да внимаваш къде стъпваш! Заведе ме при надгробната плоча на учения, създал теорията за еволюцията на видовете, който знаех от следването ми по медицина - Чарлз Дарвин. Не можахме да видим местата на вечен покой на Дикенс, Харди, Ръдиард Киплинг, Чосър… Тъй като попаднахме по време на литургия, беше изключено с прибежки между смирените граждани, да търсим мемориалните плочи на Шекспир, Джейн Остин, Емили Бронте и много други английски величия.

Нашият гид при „Мисия 2013″ се задоволи само да ни покаже пищната фасада на Уестминстър и да ни измънка някакво пояснение защо не можем да влезем… Затова пък влязохме в световноизвестната катедрала „Сан Пауло”. Великолепната снежно бяла сграда веднага се открояваше на фона на останалите по своята архитектура, обем. Място, което аз не бях посетила преди.

Огромна тълпа от туристи попречи да обходим залата му, но седнали в странична ниша имахме възможност да се насладим на невероятното звучене на органа. Ето този орган е станал причина принц Чарлз да измени на традицията и сватбата му да не е в Уестминстър, а да бъде в „Сан Пауло”.

Идва ред да се насладим на прелестната сграда на Парламента. Вече е късно следобед и слънцето огрява различни части на монументалната постройка. Биг Бенд се е извисил гордо и старателно отмерва времето на величие на Кралството.

В подножието му Кромуел е изпъчил гърди и се е вторачил в необозримото бъдеще, когато Англия, вероятно по някакво недоразумение, ще бъде пак република… Споделихме с Кромуел републиканските си схващания и се увековечихме с него на снимка!

След ъгъла на сградата Ричард III е възседнал дорестия си кон. Разкошно изработена статуя. Той нямаше нищо против да направим обща снимка. Направихме. На следващия ъгъл съгледахме двама полицаи - добре сложени, с безупречни униформи. Попитахме може ли да си направим съвместна снимка. Отговорът беше “Yes!”. Откъде да знам, че предстои нова среща с полицаи… на летището…

Но най-знаменателно беше посещението на градинката в подножието на Big Bend. Най-близо до Парламента, вляво масивна попрегърбена статуя на Чърчил /навярно от тежестта на държавните обязаности…/ е стъпала на огромен черен постамент. Струва си да прегледам в „достъпната ни литература” за произхода на особената му осанка. Погледът му, тежък и невъзмутим, е насочен право към дантелите на Парламента. Какви ли сериозни държавни проблеми вижда там?

Зад гърба на Чърчил бяха строени статуите на Сесил Роудс, Ян Смит….

С лице към Парламента в дъното на градинката извисяваше ръст не кой да е - недолюбваният от българите и недолюбващ същите …. Дизраели! Гледахме го дълго с цялото си презрение. Както си припомняхме какви злини беше сторил на България, Уили се заозърта и тревожно затропа с крака… На въпроса ми какво от старата ни история свързва с Дизраели, той съвсем простичко ми отговори „I search WC!” - търся тоалетна.

Хм! Голям проблем и изобщо не е свързан с политическата мисия на английския държавник. Озърнахме се. Никъде не видяхме търсения обект. Имаше червени телефонни кабини, червени пощенски кубчета-кутии, колкото домашна старинна ракла от времето на Българското Възраждане. Очите на Уили ставаха все по-тревожни, стъпалата му минаха рязко в степ-стъпка танц…

- Зад Дизраели! - изкомандвах категорично аз и побутнах професора, за да му предам начална скорост.

Уили притича зад поне 1000 килограмовия исполин, а аз се обърнах с гръб и се вгледах в ококорения Big Bend и невъзмутимо запечатах мига, в който целокупният български народ изля гнева си от пагубната намеса на Дизраели за съдбата на нова България!

*

Бобслеят в яркочервен цвят блестеше срещу мен. Водачът повдигна внимателно очи към полицаите. Те мълчаливо кривнаха глави към мен. Замръзнах! Сърцето ми спря! Ъъъъъ! Зъбите ми затракаха…

Единият полицай протегна ръка към бобслея и ми посочи с поглед, че трябва да се кача в него.

Край! Зъбите спряха да тракат. Всичко в мене бе вцепенено. Краката ми отказваха да помръднат. Пълна тишина се беше възцарила в съзнанието ми… Дори не намерих за нужно да помоля за пояснение на ставащото. Мозъчният ми център за симултантен превод се беше самоизключил.

Ами това досущ прилича на истинско арестуване… Поне така става по филмите. Пък нали ми е за пръв път… И къде ще ме отведат? В пандиза? В техния затвор? Вчера разглеждахме Tower’а, а днес…

Недоумяващо погледнах към мълчаливата фигура на Уили. Той имаше по-нещастен вид вероятно и от мен. Пъстрите му очи ме гледаха втренчено. Пък как и една дума не каза да ме защити? Въобще не направи никакъв опит да се намеси, да обясни, че съм кротък човек, че съм против насилието. Не! Стои като мумия. Какво си мисли изобщо?

Е, щом нямам друга възможност, трябва да тръгвам. Внезапен студен душ се изсипа върху ми. Пристъпих първата крачка, но изведнъж се осмелих да попитам

- And… my husband? - И моя съпруг?

- Yes! - Да!

Махнах като в просъница на Уили да ме последва. Той нерешително се приближи. Последна възможност да си отвори „голямата уста”, да ме защити и да стане чудо - да не ме арестуват. Не! Той благоразумно мълчи и гледа в краката си. Ясно, страх го е и той да не влезе в „черния списък!”.

Безропотно се отправих към „бобчето”. Уили се затътри след мене. Как съм стигнала до количката не зная - краката ми вървяха като на автопилот. Напълно неконтролируеми… Седнах. До мен се настани, като зряла круша, Уили, по-жълт отвсякога. Погледнах съкрушено към тълпата свободно движещи се пасажери. Ех, нямах си късмет, като тях…

Не усещах нищо. Сърцето ми беше спряло като пред пристъп от пароксизмална тахикардия. Сега, след няколко милисекунди, (ако оживея!) ще следва експрозивното перпелене с честота например около 120-130 удара в минута… Ако оживея! Паузата стана ужасяваща… А и кръвното ми дали би се побрало в скалата на апарата? Като ми консфискуваха Isoket’а какво ще правя сега, като нямам лекарство? Как ще оживея…

Дано сърцето ми продължи някак… в някакъв ритъм - горно-нодален, нодален… Абе дано все пак превключи в някакъв - какъвто и да е ритъм, но само да превключи…

За какво ми беше тази пуста екскурзия? Откога не бях получавала тахикардия, като си живееш спокойничко в Родината. И кръвното ми не ми е правило мизерии. Гълтам си лекарствата, то - си кротува. Никакъв особен здравословен проблем. Тъкмо беше намерена правилната доза на илачите.

А сега, да му се не види човешката любознателност. Да види човек нови неща. О-о, да, имаше наистина, но ги видяхме отдалеко: яйцето, виенското голяяяяямо колело на английска земя, Шекспировия театър - от параходчето по път за Гринуичката обсерватория, Shard… Видяхме ги, но отдалеко. Толкоз! За толкова пари за екскурзията - толкова. А парите хич не бяха малко - особено за нас, нещастните български пенсионери!…

*

Седнах ни жива, ни умряла до водача. Изведнъж заплашително към мен се протегна огрооомна мъжка ръка… Този път нямах сили да мръдна, камо ли да се отдръпна. Да става каквото ще! Съд - съд! Невинна съм. Трябва да ги убедя! Само, че ще трябва преводач за по-сигурно. Знанията ми от изучаването на английски език по системата „901″, „Екерсли”, „Александър” няма да са достатъчни.

О, не-е-е! Ами трябва и знаещ законите в Кралството. То аз българските закони не знам /кой ли пък българин ги знае или спазва!/, камо ли с техните да се оправя! Пък като помислиш, че моят английски не е достатъчно издържан „граматически”, могат да ми лепнат няколко “S”‘а за множествено число на годинките затвор.

Ама какъв е този кошмар? Какъв терорист съм аз? Аз дори на професора, като направи велика дивотия, не мога да го скастря както подобава, та…

Не съм допускала, че нещо такова може да ми се случи.

Да, ама ми се случи!

Нещо се бялна пред замъглените ми, невиждащи очи. Не реагирах. Всичко ми е все едно.

Отново нещо белезникаво мина пред погледа ми. Явно явлението не е случайно.

Но… това?

Но… това е самолетният ми билет…

Черноокият полицай, явно отчитайки моето неадекватно поведение, тикна почти в носа ми дългия къс хартия с написани… цифрички на часа на полета, мястото до пътечката, с червенички цифри час на кацане… в милата София…

Това е билетът ми за самолета.

Билети за Тауъра не се издават! Направо те прибират…

Най-сетне нагласих с пределни усилия разногледите си от стреса очи и…

Почти в несвяст забелязах, че под квадратния палец на полицая ми се усмихва… Какво? Усмихва ми се… снимката на личната ми карта. И още… Под нея страхливо надничаше белезникавата снимка на професора…

Сърцето ми подскочи! Подскочи и внезапно превключи на нормален, ама на съвсем нормален, физиологичен ритъм! Боже! Това истина ли е или нелепа халюцинация?

Нещо блесна като разклонена лятна светкавица в мозъка ми. Без да се колебая дали е правилна фразата, която напираше на устните ми, се вторачих в лицето на Полицай № 2 (я, той бил много хубав мъж!) и с учудваща бързина трескаво попитах:

- Am I free? - Свободна ли съм?

Секунда тишина! Сърцето ми пак замря…

- Yes! Yes! - Да! Да! - бегъл намек на усмивка се промъкна по устните на Пол 2. Ръката му запречи зрителното ми поле още по-близо до трепкащите ми в хоризонтален нистагъм очи.

Като видя, че продължавам да стоя като поочукана статуя от римската епоха, мъжът натика билетите и личните ни карти в безчувствената ми ръка и сякаш махна за довиждане. Кимнах в отговор. Устните ми получуто промълвиха:

- Thank you very much indeed! - Много Ви благодаря, наистина!

Чувствах се като буре, налято с олово… Бях толкова смутена и объркана. И… свободна! Свободна!…

Ай каква бърза смяна на състоянието настъпи. Неудържимо усещане за лекота се разля по цялото ми тяло - от върха на премазаните ми от модните каишки на обувките пръсти на краката до чакрата на върха на главата ми, заедно с клюмналите ми букли на фризурата.

За първи път усещах, че винаги стегнатите ми под ежесекунден самоконтрол мисли и действия, сега са се разлетяли на воля. Ами защо пък не! Колко било хубаво усещането за свобода?! Още малко и щях да издекламирам на глас емблематичното стихотворение на великия революционер Шандор Петьофи:

„Какво ми е нужно на света…

Любов и свобода…”

Сърцето ми повторно превключи на естествен ход и пърхаше като пеперуда, измъкнала се от лапите на кръвожадна пума.

*

Това чувство не ме напусна и при влизане в салона на самолета. Не можаха да го смачкат и студените, гневни погледи на благородните пасажери. Не ги винях. Изтърпели са тревожното принудително изчакване, докато се реши моята съдба. Не че са се притеснили за мен. Не! Объркала съм вероятно куп бизнес срещи с изгодни оферти, други са отложили срещи с любими хора, с любовници и пр. За моята съдба да мислят?! Боже!

Моята съдба въобще не ги интересува. Седнах като лунатик. Затворих очи и за първи път в живота си привиках най-надеждната мантра за медитация. Скоро потънах във вибрациите на формулата: Ом-м-м-м! Ом-м-м-м-м-м!

Искрено се надявах тази процедура да подейства. Нали нямах никакво надеждно смъкващо кръвното налягане средство нито от обикновената медицина, нито от алтернативната.

Ом-м-м-м! Ом-м-м-м-м-м!

*

Когато някъде към края на полета се свестих, обърнах се към Уили и полушеговито го попитах:

- А, ти, какво мислеше през цялото време на инцидента? Без да подозираш жена ти излезе терористка. Без малко да ме вкарат в затвора. Виждаше ли вече във вестниците снимката ми със сензационния надпис - „Българка в Тауър-а!” На косъм бях да ме осъдят в „Името на народа!” - по-точно в името на обиденото Кралство!

- А, какво да мисля? Отначало мислех, че ти, както винаги, ще успееш да оправиш нещата - оправна си, скопосна си, както казват „Жената овен е шотландски воин, макар и с дантелено бельо!” Но като развоят стана много сериозен, рекох си: нея ще я арестуват, ще я откарат в затвора. Тя ще се уреди - ще има къде да спи, ще я хранят. А аз? Аз какво ще правя - къде ще спя, какво ще ям?

Слушах внимателно.

- Притесних се. Да не говорим за харчовете за адвокат и други разни процедури. Е, имах един солиден резерв от пари, нали се ограничавахме до минимум. Щеше да ни излезе през носа тази екскурзия. Абе, нали се отърва. Въпреки всичко успя да излезеш свободна!

Да! Удовлетворена бях. Отговорът беше толкова искрен и толкова истински, познат до болка, изстрадан, че се почувствах съвсем „нормално”. Дори се ядосах на престъпното си отношение към себе си. Трябваше, като ми се отлепиха подметките на обувките и ги хвърлихме в едно кошче за боклук, …трябваше да настоя да купим някои достъпни маратонки ли, гуменки ли, а не да мръзна с откритите чехли. Дявол такъв?! Имал пари, а подсмърчаше. За характера на българския съпруг ще разсъждаваме друг път.

Животът ми беше си дошъл на място. Нищо не беше се променило. Лондон беше останал зад хоризонта. Преживяванията - също. А и прогнозата за времето, изписана на таблата в салона за пристигащи и пътуващи граждани, обещаваше стабилно слънчево време…

Какво повече можех да искам. Само едно помрачаваше настроението ми. Вече ще съм „Персона нон грата” в Обединеното кралство. Не че има вероятност да го посетя отново, но… Неприятно все пак!

Всъщност… ме развесели. Призракът на дамата с бомбичка с невропаралитичен газ в ръка дълго ще броди по чистичките и спокойни лондонски булеварди. Дамата-терористка със сребристо-бели коси под прикритие ще стряска служителите на престижните лондонски музеи, пазещи великолепните артефакти, принадлежащи на цялото човечество…

Да се стряскат!

Животът е много кратък, но и достатъчно дълъг, за да ти се случи изживееш такова необикновено, човешко преживяване. Да се видиш включително и в светлината/сянката на друго същество. Сякаш си попаднал неочаквано в т.нар. паралелни светове, в други непознати измерения…

Бум-м-м-м-м!

Бум-м-м-м-м-м!

Животът наистина е много кратък, но и достатъчно дълъг, за да успееш да посетиш близки и далечни страни, да научиш повече за хората в тях; да се поучиш от добрите им практики; да видиш грешките, които ние допускаме и да помогнеш да ги избягваме. Дори с риск да преживееш и напрегнати минути.

Заслужава си!