Константин Еленков

Това ми внуши прочитането на пътеписа на д-р Румяна Раднева „До Лондон и…особено обратно” - сърцепис! Изглежда до такава степен вече обръгнахме на предвзети скудоумия и мъгляви ребуси, минаващи за модерна литература - проза или поезия, едно такова съчинение стряска със своята първичност и искреност.

В свое време и Вазов е отбелязал този факт (виж под линия! ) 1/ Сърцепис - може да прозвучи наивно и сантиментално, но не можах да се въздържа, докато се опитвах да надникна зад редовете-откровения на това съвсем обикновено четиво.

Още повече, че за нас, българите, още от времето на първите ни хаджии, та до Алеко, пътеписът, пътните бележки са повод, а и начин за саморазкриване. Та нали по това как гледаме (на)света, а и той (на) нас, читателят изгражда своето отношение към написаното и към пишещия?

Румяна Раднева ни спечелва с открито ироничното и самоиронично отошение към ставащото с нея и около нея. Впрочем срещите й с митничарите на Лондонското летище Хитроу са основната сюжетна линия.

Другата - не по-малко интересна и колоритна е срещата й с Четвероевангелието на цар Иван Александър в Бритиш мюзеум. Тук именно в пълна мяра ни се разкриват основанията за непоклатимото авторово самочувствие.

Раднева успява да ни преведе не само през перипетиите на собствените неудобства и критични сблъсъци из магазините на Лондон, но и през улеите на собствените вътрешни изживявания и самоанализи.

Голямата доза хумор, а и сатира са покрити с интелектуалната патина (рутина), на авторката по начин, който не й позволява да е милостива и към собствената си персона; е, не стига до резигнация, не и плод на засегнато достойнство са стрелите, които тя хвърля връз мъжагите-митничари непробиваеми в следването на новите правила, на оная неизбежна вече подозрителност, с която са облъчвани тъкмо невинните и наивни след серията взривове и атентати. Но когато дойде ред до националното достойнство, Румяна Раднева не остава никому длъжна…

Всъщност, каквото и да „рисува” Румяна Раднева, то е ясно, добре очертано и като образ, и като смисъл. В нейните разкази, пътни бележки, импресии и зарисовки има интересни метафори, нали е поет.

Дали ще ни представя една комична ситуация („Пътят на кедрите”) или напрегната история с очаквано трагичен финал („Благодаря, че Те има”) тя не си позволява никакви украшения, никакви поетични апликации, или лирични отклонения. Най-много да се изсмее над собственитe си страхове: „Моторите на самолета усърдно ръмжат. Проверка на двигателите! Сърцето ми се е свило, свило….Дърво без корен! Примижавам, мислено изричам древнобългарски заклинания за късмет.” Дано помогнат. На тях се осланям, Боже, докъде ме докара страхът от летене със самолет…”

Но с това не приключва странната самолетна „увертюра”. До авторката е още един страхливец - кученце в клетка, неволен неин спътник и „съмишленик”.

Пътуването с д-р Румяна Раднева е весело и забавно. Дали това ще е до „До Лондон и … особено назад”, или „Шепот над Шпрее…”, няма значение. При това тя не ни спестява никакви подробности: къде и как е настанена, какво преживява в хотелския апартамент, в метрото или в Новата Синагога, в Берлинер дом, в Пергамон (Pergamon Museum Berlin), или в концертната зала…

А приготовленията й за представянето в Българския културен център в Берлин?

Тя е способна от всичко да направи майтап, над всичко да се надсмее. Като че ли е роднина на Алеко или Захари Стоянов! А то не е далече от истината…

В една част от споделеното долавяме остротата на сатиричното: “хъркането в съседния апартамент в хотела…” става повод за поредица от смешни ситуации…

Не така смешни са обаче „забележките” по повод скулптурната фигура пред посолството ни в Берлин: „Прилична сграда, вписана успешно като стил всред останалите сгради. Около сградата - зелена площ. Приятно усещане. Изведнъж те пресреща масивна, нескопосана скулптура! Група хора в цял ръст, устремени нанякъде, но опасани с някакъв каиш. Метафората е ясна. Но концепцията е остаряла…” (с 17)

Кой знае защо се сещаме за знаменитата картина, която Алеко ни е оставил за изложението на панаира в Чикаго!

Но сатирата като умонастроение и прийом не са предвзети, но са природно дадени, естествено предразположение. И дарба! Да виждаш света по този начин наистина си е дарба. Румяна Раднева притежава този поглед, остротата на погледа, който се редуват с бодряшки подвиквания и задължителни автоподигравки: “взех под мишница писаниците си и затътрих единствения си стол из коридора-тупик, колкото може по-далеч от източника на нощното озвучаване…”.

Будното око на писателката не й дава покой дори когато ще трябва да опише най-банална сцена: “подскачах подир чевръстия мъж като пухкаво кутре с подгъващи се колене…”

…И ние сме й благодарни затова, че не ни оставя и миг да скучаем ли да се разсейваме в излишни размишления. Оставя ни обаче с едно основно внушение: разказаното така или иначе ни привлича винаги с нещо, което ни е любопитно, интересно, а много често - както това е във водещия разказ - необикновено, зад границите на всекидневно случващото се…

Румяна Раднева не разказва самоцелно нито от суетата да ни се покаже като по-интересна занимателна, а просто защото е изпитала вътрешната потребност за т о в а…

Януари, 2017

—————-

1. …”О, пророк Соломоне, ти, който разбираш говора на животните, би ли разумял тоя брътвеж на словесни създания?” изплаква ревнителят на българското слово; и още: „Поразява човека особено едно обстоятелство. Нашите нови писатели, с малки изключения, се мъчат да пишат тъмно, съзираш едно усилие у тях да бъдат дълбоки и мъчно разбираеми”.