Христо Лалев

Ще минат много дни над този камък
и много ветрове ще се извеят…
Платихме своя тежък кръвен данък,
така че даже урвите немеят.
От колко дни се състои забравата?
Кога след нея ражда се надежда?
О, колко болка е стаила славата
и как сама главата тук се свежда.

Пищя куршум, а с него и вселена,
че праведните луди все наричат.
Душата на човека е смалена,
души на великани не обичат.
Къде си, воеводо харамия?
Да стрелнеш пак очите си пламтящи,
да кажеш думи, с тях да се напия,
а сухо да е гърлото, да дращи!

Катурнаха главата непокорна
и зина камък - тялото да скрие
дълбоко долу, че в земята горна
вълци кръвожадни още вият.
Безкрайно време тайната му пази,
но ехото немлъкнало все срича:
най-истински научен е да мрази,
който със сърцето си обича…

А вечер, щом и месецът изгрее
и щом в трева нагазят самодиви,
соколът-птица дълго ще се рее
над помисли пустинни и свадливи.
Юнашка птица търси тъй юнака.
И щом познае бялата му риза,
разказва с думи (слушах я как плака),
че още мъка имало да слиза.