ЗАБРАВЕНА МЪКА
Кой от къщните не го помъмрал, че не бива вечер да се закъснява на чардака.
Робията иска потайване и преклонена глава. Ако ти тежи нещо на душата - влез си вкъщи, чуждо око да те не вижда!
А Велко напук на всички: - облегнал рамо о дирека на торпозана, ще дочака месеца да изгрей… Че като гледал светлоликата месечинка - нещо му олеквало на гърди.
Облегнал рамо, голобрадият юноша изгледва небето от долния пролом, та чак до шеметна Чумерна; вслушва се в задавения мълвеж на Балювка река, придошла от току-що пресекнал майски дъжд, па току въздъхне, че чак вкъщи се чуе.
Не се стърпя Велкова майка - и тихичко се към свидна рожба приближи:
- Хайде, чедо! Хайде, сине! Не е време като време. Току-виж някое заптие минало - и кой знае!
Велко се изправи. Сне калпак от глава, заглади с длан сплъстената над чело коса - и очите му запламтяха в тъмата. Поокашли се да каже нещо, ала майка му го прекъсна:
- И плет уши има, сине, ела вкъщи. Там ми говори… Нали знаеш, че по баща ти, Бог да го прости, и ти си белязан!
При спомена за баща му Велковите гърди се задъхаха: спомни си как обесиха баща му, само за това, че казал: „ и българинът е човек”!
Майка му го хвана за ръка и той я последва.
В огнището огънят се бе разгорял; а на една страна къкреше гостба за вечеря.
Жълточервени пламъци се догонват към коминя; а по полицата блещят ганосани сахани и тави.
Велко подпря на длан глава, седна в горния кът и въздъхна.
- Недей въздиша, майко, толкози. Въздишката е отрова.
Велко погледна майка си през сълзи:
- Да не въздишам!… Да не въздишам!… Че как се живее между аги - властници, които не ти дават да се изсмееш от сърце! Как се понася тая чорбаджийщина, що не търпи човек като мене, който презира агата!…
- Ех, тъй е, мама, ама бедни сме. Трябва да се покоряваме.
- Че живот ли е то, дето ние живеем! Кога на душа ти е тежко от това, що става наоколо - да не смееш да го прокълнеш; да не бива с акрани дума да си кажеш за непоносимо тегло! И когато виждаш злото, да не възроптаеш, че за това в затвор откарват! Да не смееш да кажеш, че си българин!
- Ох, ох! Като те слушам, сякаш, че баща ти, Бог да го прости, приказва! А и на него съм приказвала: - Преклонена главичка турска сабя не сече!
- Не, мале, не! Нека я отсекат. Да я отсекат, но когато е вдигната. Няма да се примиря с робството на силния, с присмеха на самозабравилия се властник, с онзи, който посяга на чест и лична гордост. Ще се боря за заветите на Христа!…
- Хубаво приказваш, чедо!
- Приказвам го и то ще стане. Затуй ще ида в Балкана. Там е Чавдар войвода със свойта отбор дружина.
На Велковата майка причерня на очите, от това що чу от Велко. Тя знаеше, че той е бащичко и че думата му надве не става. И нищо не отвърна.
А Велко се загледа в огъня замислен: … Какво е живота, какво е човек без вяра в близки бъднини? Без свещени завети?… Тъй е - уверяваше се Велко, - когато отида в Балкана при Чавдар войвода - завет на цяло село оставям: за млади - надежда, за стари - утеха.
Мислите му го окриляха.
И когато нощ преви селото - Велко излезе, без да се обади някому и пое по моро-пътината към побащин стар Балкан…
Там при Чавдар славен войвода.
——————————
сп. „Завети”, г. 1, бр. 5, 1934 г.
