ПЕНДАРАТА
(песен за любов и смърт)
Лято беше, помня като сега. Житото се ронеше на полето и гаргите го кълвяха на ята, на ята. Слънчогледът и царевиците бяха полегнали от суховея на една страна и нямаше кой да ги прибере. Попът на три пъти прави молебен за дъжд, ама не щя да го чуе Господ. Жените плачеха на скрито да ги не видят дечурлигата и си бършеха очите с черните шамии.
Миналата есен мъжете грабнаха пушките света да оправят, отидоха, та се не върнаха. Седем дена кървава тече реката, седем дена пиха жандарите и играха около къщите, дето ги подпалиха. Много вдовици останахме в селото и двама-трима мъже само.
Като се запролети и дойде време за оран и сеитба, по три жени сме се впрягали в ралото вместо воловете, дето ги продадохме през зимата да нахраним децата. Колко сме плакали и кълнали, само ние си знаем. Ама и орахме, и сяхме и се тръшкахме капнали на тая проклета земя - там замръквахме, там осъмвахме.
И сега нашето сиромашко жито жътва чакаше, потта ни кървава плод беше дала, а по пустите ниви само гарвани грачеха и гинеха зърната върху черната земя.
По едно време се чу дума, че мъжете не били всички убити, ами някои минали гръцката граница, пък други се събрали в чета и се криели в Родопите. Що радост беше - всяка си мислеше „дано е моят там”.
То сиромашката радост е от ден до пладне, ама нали се надява човек. Спряхме и панихиди да правим - зер, грехота е за жив човек панихида. Вечер като духнеше жежкият вятър и чукнеше по прозореца, все скачахме и поглеждахме - ха дано…
Таман приготвихме сърповете и паламарките - ето ти тебе блокада. Които жетварки бяха най-подранили, върнаха се още по изгрев слънце - не дават.
Полиция, войска - всичко са завардили и от селото навън не пускат. Защо, никой не казва, ама сетихме се ние - четата ще да е наблизо, от глад са решили да ги морят.
И тогава рече нашата комшийка на сватба да ходи. Нея щяха да пуснат, мъжът й беше приятел с кмета, с жандарите наедно пиеше. Нареди се тя, натъкми, цяла каруца дарове приготвила, че кума щяла да става.
Гледам я аз от прозорчето, а сълзите ми капят. По едно време излезе - гердан си сложила от бели махмудии и една златна пендара в средата. Излязох и аз на плета, се пендарата ми в очите - тя е.
Аз тази пендара от себе си даже я кътах, на никого не давах до нея да припари, тя ми беше всичкото имане. Ти знаеш ли, тая пендара откъде я имах… Мама, на моя Кольо майката, като умираше ме викна и изпъди другите навънка: „Ела, чедо, ела, булка, и вземи, та скрий това. На тебе го давам, ти си ми надеждата.”
Пет братя и сестри по-малки имаше моят Кольо. Майка ми викаше: „Не го вземай, нищо нямат вече.” Ама обичах си го аз него и досега го обичам - ето шейсет години ще станат веке, откакто е в черната.
Един ден тръгна Кольо за ат-пазар в Чирпан, коне да купува, джамбазин искаше да става. Дадох му аз пендарата. Ех, сглупих, нали исках и аз по-хубаво да видя, бял ден нямаше вкъщи, откак умря майка му, Бог да я прости!
Върна се Кольо още вечерта черен-почернял, крие си очите. „Ограбиха ме - вика. - Нападнаха ме и ме ограбиха. Трима мъже с кърпи на лицата. Не ги познах, верицата им, ама нашенци трябва да са били. Отде ще знаят други къде отивам и че злато нося.”
Повярвах му аз тогава, размирно време беше, Първата световна току беше свършила, избягали войници колкото щеш, властта ги търси, а те грабят по пътищата. Радвах се, че него жив са оставили, а за пендарата - не било писано!
И тая същата пендара сега комшийката на врата си носи. Че като дигнах кобилицата, прескочих плета и викнах: „Да си ми я дадеш, че за срам на цялото село ще те направя.”
А тя ме гледа и не мърда, и не мига, и като че на нея не приказвам. Изскочиха по дворищата женоря, коя както си е била вкъщи - гологлави, разчорлени. А тя се кипра изправила, вчесана, натъкмена с бяла риза с трендафили нашарена, гаче на своята сватба отива.
Побесняха жените, хубава беше кучката, хубава и охранена. И мъжът й жив, а ние плачем нощем в постелите. И с нашите сиромашки парици се кичи по сватбите.
Като скочиха, щяха да я разкъсат, пак добре, че скъса наниза и го хвърли към нас, та всички за него се сборичкахме. Взех си аз пендарата и плачешката - право вкъщи.
Деверчето я гледа и вика: „Како, отде имаш това нещо?” Така и така, разправям му. А той: „Тая пендара бати Кольо я подари преди пет години още на Злата - комшийката.” Както си плачех, гаче замръзнах и го гледам, гледам…
„Не щях да ти разправям - вика, - ама като съм почнал, да карам. Имаха се те, двамата, любеха се още мама като беше жива. Взе те тебе бати къщата да въртиш, обичаше те, ама първа обич не се забравя. И ето срещнала го Злата по пътя, в Чирпан като беше тръгнал, и му се присмяла. Със съдраните гащи търговец ще ми става. Кипнал той па й рекъл: „Аз може да съм сиромах, ама всичко, що имам, на тебе щях да дам.” А тя го закачала: „Че дай го и сега, кой ти пречи.” Дошла при него, хванала го за ръка, целунала го и го повела към царевиците… Той само на мене каза и рече дума да не ти обелвам, ама сега, като видах какво чудо направи на двора, рекох да ти обадя. То и бате на оня свят сигур няма да се сърди.”
Как ми идеше да викна до небето, та чак Кольо да ме чуе, да викна и да го прокълна, дето живота ми почерни. Ама пусто гърло сви се, ни хък, ни гък.
Цял ден лежах ни жива, ни умряла. Пък вечерта удари барабанът на мегдана и се юрна цялата село натам. Хукнах и аз и какво да видя:пет души мъртъвци непознати на площада, стражар ги пази и до тях Злата и мъжът й лежат.
От четата, казват, били избитите, Златини храна им носили, ятаци били, затова другарувал Димитър с кмета - всички да заблуди.
Похвалил се после поручикът в кръчмата - за пускане ги пуснали през блокадата, но ги проследили и обградили. Четниците взели да стрелят, почнал бой и, като им свършили куршумите, един друг се избили.
През нощта пламна къщата на Злата и над цялото село стана видело. Гледах огъня и си мислех: „При мой Кольо е отивала тя, не при четата, затова беше толкова хубава, при него е отивала и смъртта е чакала. На своята сватба е отивала, а оная с косата й е била кума”.
