Антон Страшимиров

Хаджи Димитър, падналият в Балкана буревестник на българските надежди, е безсмъртен не само за своето време: той е национален герой. И Ботев го възпява като такъв. Но окото на поета надхвърля моментните настроения - и дава творение за векове; в баладата имаше толкова апотеоз на самопожертвуването, колкото и скрития във всяка човешка гибел трагизъм.
Такава обхватност, обаче, е опасна за обикновен поет (сложна е, може да убие възторга т. е. поетическия наивитет). При това тя не посреща късотата на погледа у екзалтираните съвременници, които в трагедията на Хаджи Димитра виждат само велик пример (така е това даже за Любена Каравелов: „Свободата не ще екзарх - иска Караджата”.)
И строфата във втория куплет „Уста проклинат цяла вселена” наистина може да породи конфликт между тогавашния гениален поет и тогавашния художествен критик.
Но критикът ще е запленен от дивния замах, с който почва творението - „Жив е той, жив е!”. И ще се увлече от четенето на баладата, макар да се чувствува огорчен от неоправданата, нечиста строфа „Уста проклинат цяла вселена”.
Кога и как обхватността на гения ще победи недоумението (огорчението) на критика?
Това не може да стане умозрително. В творчеството и на художествения критик има подсъзнателен процес, т. е. има интуитивно прояснение.
Поетът е пластично бавен, търси завършен образ и колкото възторгът му превъзмогва непълнотата и тъмнините, толкова по-обаятелно се редят куплетите в баладата.
И критикът постепенно - с хода на четеното - се подчинява на опияняващата поетска завършеност и яснота: прониква се от творението не само като читател, не и само като крити, а като поет, т. е. лека полека, досущ подсъзнателно, критикът почва да чувства баладата като своя.
Ето, в това се крие, както великото тържество на поета, тъй и достойната за него творческа сила на критика: те се сливат.
Разбира се, това става постепенно. То е процес на душевно единение между два различни творчески натюрели. И като такова единение, той има своите етапи.
Но последен етап е: критикът се вижда, макар само за момент, като обикновен читател! В душата му е заличено одраскването, тя е пречистена, чувственият пулс е повишен, той забравя изкуството, въобще, - цял е във вихър на поетската стихия.
Едвам след това художественият критик се опомня и се вижда прояснен: той „знае” вече какво е постигнал и какво ще даде като свое откривание край откровението на поета, т. е. чувствува, че е узрял да твори, (и „знае”, че ще сътвори, макар в съзнанието му да не е още всичко построено.)

*
В низа на поколенията героите са изключителни натури; те се раждат.
Но геройството не е привилегия т.е. то не е изключително достояние на избраници. На геройство е способен и последният смъртен. Историята на човешките общества ни дава страници, когато герой е цял народ - герои са малък и голям. А също тъй има исторически моменти, когато в цял народ не личи нито един герой.
Прочие, има една същност, която стои зад всеки герой и зад всяко геройство. Тя е човекът, простосмъртният.
Най-божественият от познатите човешки образи - Исус - също крие зад себе си тази същност. Пред чашата на смъртта простенва и той: „Защо ме оставяш, Господи!”
И ето тази неизменна човешка същност открива онова трогателно, което се крие във всеки подвиг и във всяко самопожертвуване; открива възвишеното, поетичното и, ако обичате, безсмъртното във всеки значителен живот.
Съществуването е тъй прекрасно - даже и при най-черното робско небе!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен,
гора зашуми - вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен!

Не, при такава феерия, един „юнак във младост и сила мъжка”, но с „дълбока рана в гърди” може да извика като Христа: „Господи, защо ме оставяш!”
А не е само горната картина на физическата феерия, която би довела и най-екзалтирания герой да се отврати от смъртта. Идат още:
„И самодиви в бяла премяна…”
Иде безплътният мир, с който човешкият дух изпълва, украсява и одухотворява съществуването. Как?! Да се мре при такова неизчерпаемо богатство… Да се мре - при възможността, една, две - и безчет - мечти и образи да ти вържат „дълбоката рана”, да те пръскат с вода студена и да те в уста целунат…
А трябва да се умре, уви! Трябва! Защото:

Кажи ми, сестро, де е Караджата?
Де е мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!

Гибелта е нужна! Тя не е желание, а воля: героят иска да загине - тук, в Балкана, сред феерията на съществуването. И затова кълне цялата вселена: кълне я, че при наличността на такава безкрайна красота, нему не е позволено да живее (не че не може, а не е позволено; това е императив на неговата воля). Защото е, уви, син на поробен народ…
- Проклета да е цяла вселена!

Ето защо е съкровеното в обхвата на гения. Художественият критик трябва да се проникне от него и да го даде като свое откровение, т. е. да го доведе до съзнанието на всички, като строг логически извод (да го доведе като такъв извод до съзнанието и на самия поет може би!)
Разбира се, може да се случи така, че наличният художествен критик да се окаже не по ръста на поета (в случая - гений).
Тогава той, вместо да даде откровение, ще изпадне до положението на кълвач.
Ще чука с дълъг идеен клюн - по онова, което не е почувствувал и не е обхванал. И ще упътва, ще назидава, ще коригира, а може да обяви война - война на гения… т. е. ще сипе от пусто в празно.

——————————

в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 978, 22.11.1931 г.