90 години от рождението на Иван Радоев

Лалка Павлова

Колко оптимизъм, драматизъм и изстрадани собствени Голготи са събрани в мисълта на този забележителен български творец - поета, драматурга, публициста, литературния критик и преводач Иван Радоев.

Дълбокият й философски смисъл побира в себе си мъдростта и прозренията на човек, чийто наблюдателен поглед е уловил и съпреживял метаморфозите в психологията и световъзприятията на българина, изминал пътя на три исторически фази от своето национално битие.

Роден по време на монархизма - през 1927 година в село Пордим, Плевенски окръг, завършил право в СУ „Св. Климент Охридски”, той преминава през школата на живота, белязала го и с ентусиазма на бригадирското движение като строител на прохода на републиката „Хаинбоаз”, и през лутанията и търсенията на интелектуалеца, отразени в неговите творби като журналист, и през внезапните прозрения на поета и драматурга в театър „Сълза и смях” и театър „София”, за да получи европейско признание за сътвореното от него чрез Специалната награда за цялостно творчество от Международната академия на изкуствата в Париж през 1992 година.

Поетът Иван Радоев насища своите текстове с болезнена чувствителност към онова, което го заобикаля - красивото и грозното, възвишеното и низкото, временното и вечното, сивия делник и неочакваната пъстрота на празниците на Духа.

Като човек и творец той живее със съзнанието, че е длъжен да опита всичко в живота, да усети вкуса на всичко, да потърси във всичко смисъла на съществуването, защото усеща, че в него по някакъв начин живее частица от онази светлина, която е избликнала „от милиарди години” страдания, за да целуне семето и да го благослови: „Да бъде любов! Да бъде човешкият разум! Да бъде път!”

Още от най-ранните си съзнателни години той е приел присъдата над своя живот да бъде „посегателство срещу тъмата”, защото, изминавайки мъчително пътя на себепознанието, той е открил най-важното за себе си: „Аз съм светлината - / тъмно петно в биографията на мрака” („Балада за светлината”).

В неговата поезия личи едно особено, чисто Радоевско отношение към живота като философска категория и към човека на изкуството като негов творец.

Защото ако в сивите си делници той живее в овеществената реалност на материалния тленен свят, в който ежеминутно нещо умира, то поетът-певец е недосегаем за смъртта: „Глухарът лежи под дървото. / Мъртъв е. / Песента му е още на клона.”

Неслучайно в литературната анкета - интервю на Росица Димчева „Скокове през времето” ( УИ „Св. Климент Охридски”, 1993 г.) Иван Радоев споделя:

„Ако ние сме част от вселената, то и вселената е част от нас. Никой още не я е измерил, но и никой още не е измерил човека: макро и микро е едно и също”. Може би точно поради това в цялото творчество на Иван Радоев е откроена темата за себепознанието.

През призмата на философските размисли, съчетани с естествените науки, той се опитва да разгадае творящото начало у човека. Според него нищото предхожда небитието. Нищото е нещото, от което се ражда всичкото. Т. е. небитието е последица от нищото.

И макар че не вярва в пълното разгадаване на света, защото човекът не е надарен със сетивата да го обясни, в своите поетични текстове той се опитва дори под повърхността на най-обикновените неща да открие някакъв друг, философски смисъл.

За него кокичето не е просто цвете или символ на настъпваща пролет, а въплъщение на онова изначално „нищо”, от което е произлязло небитието, преди да стане битие:

Когато другите зъзнат успешно,
то се топли от своето нищо.
Нищото никой не ще ни отнеме.
То е по-голямо от всичкото време.
То започва преди да има начало
и след края остава цяло.

Може би затова някакъв изначален борбен оптимизъм звучи в голяма част от неговите стихотворения, чрез тях поетът се обръща призивно към човека да се бори „до последния ден, до последния час, до последния миг”, а когато обстоятелствата го притиснат със своите тежки въпроси към стената на страданието, отговорът му трябва да бъде само един - „с кървави стенописи”.

Само тогава бедният, „опърпан” човешки дух, създаден от мълнии, загърнат в облаци, ще заслужи своята голяма награда да се върне към своето изначалие: „Ще те наградя посмъртно / със звездния орден на нищото.”

Всяка дума, преди да бъде изречена от поета, е била част от Всемира, станала е свидетел на сливането на онези облаци, които с помощта на светкавиците ще родят плодоносния дъжд.

Всяка дума, преди да бъде написана от твореца, е излязла от „една бяла пещера”, преминала е, без да се отчайва, през още много други бели пещери, докато открие онази, най-важната бяла пещера, водеща към Изхода.

Да бъдеш поет е отговорност, тежка и мъчителна, защото поетът няма право на грешки. Защото, независимо от всичките си самолишения, самонаказания и мазохистични страдания, на които се подлага всяка творческа личност, тя е дарена със способността „да види нещо, което друг не е видял”.

Може кракът му да не стъпи в друга галактика, но мисълта му вече е била там. С други думи - творецът в вървял, летял, плувал с усилията на собствената си воля и това никой никога не може да му отнеме. Това важи не само за поета, а и за всяка творческа личност, без значение на жанра или на вида изкуство.

Защото, според Радоев, „всяко стихотворение е една малка драма”, чрез която творецът влиза в конфликт със света. Така, както във въображението на драматурга живеят всички действащи лица , така и в едно стихотворение живее целият свят:

Аз съм мъртъв
но се лутам, описвайки криви
ведно с наивните птици,
експлодирам сред твоите диви
елементарни частици,
блъскам се като махало
между края и твоето начало
и затлачено в тиня, сърцето
пие през сламка небето. („Диагноза”)

Новаторската същност на мисленето на Иван Радоев се проявява и в неговите драми - обогатява диалозите и монолозите на героите си с лирически фрагменти, които открояват философията на времето и стремежа да обсъди проблемите му със своите зрители, да ги накара да се замислят, да се опитат и те да се докоснат до сърцевината на сложната човешка личност, за да може през нейната призма да разчетат историческата истина (драмите му „Червено и кафяво” и „Пожарът”, интерпретиращи образа на Г. Димитров).

Чрез собствената си аналитична мисъл той иска да види онова, което стои зад документите, за да го вложи в изграждането на образа.

В голяма част от драмите му се наблюдава едно особено преплитане между реално и фантастично, между лирика и драма, защото за Радоев човекът е „един бял лист” и в зависимост от написаното върху него „ставаме гении или предатели”.

Мъчителното пътуване на човека през пространството на белия лист можем да открием във всичките негови „драматургични комедии” - „Човекоядката”, „Биволът”, „Чудо”, „Кълбовидна мълния”, в миниатюрите му „Автостоп”, „Петрол”, „Ромео и Жулиета”.

И ако зрителят вижда в тях и елементи на чудото, то използването му никога не е самоцелно, само за визуален ефект - неговата задача е да направи понятна и разбираема сложността на света, в който битуват неговите герои.

Съчетаването на сложност и простота в структурирането на драматичните конфликти е един от най-стойностните белези на неговата драматургия.

Затова и режисьори на негови постановки стават такива забележителни майстори в тази област като Вили Цанков, Асен Шопов, Младен Киселов, Тодор Колев, Леон Даниел.

Уникалността на творческия поглед в драмите на Иван Радоев се потвърждава и от изключителния интерес, с който се посрещат в чужбина постановките на неговите пиеси.

Достатъчно е да се припомни, че през 1992 г. в Германия, само в рамките на 11 дни, пиесата „Чудо” е играна 32 пъти и представленията й са посетени от десет хиляди зрители. Може би защото неговите герои не са пространствено ограничени, а са жители на света.

Като някакво шокиращо откритие, което неизменно сме носили в себе си, без да осъзнаваме това, възприемаме финалната реплика на Костадин от пиесата „Чудо”: „Сбогом, човечество! Ние отлитаме… в космоса. И ще ви кажа, че щом човек не може да бъде вечно жив, той не може да бъде и вечно мъртъв.”

Изминаха 90 години от рождението му и 23 години откакто поетът, драматургът и мислителят Иван Радоев не е между нас. Но не е и „вечно мъртъв”, защото върху клона на дървото на живота, като песента на онзи негов глухар, продължава да свети сътвореното от душата му.