Георги Майоров

Здравей, Любомире! Назовавам те по име, защото си по-млад от мене, но с уважение и далечна близост. Без да сме близки, намирам те за приятел. И себе си, за приятел на твоята поезия. Харесва ми!

Беше дошъл да се разтъжиш с България и си изказал своята безкрайна обич чрез стихове в ,,Словото днес”. Още те упойва ароматът на наши дюли. Сред тази споменна атмосфера сякаш онемяваш, че изричаш безглаголни редове за нашия въздух, за баща и майка. Понеже изреченото от тебе има най-голямата, вътрешната, сърдечната глаголна температура:

,,Огнището.
Герана.
Сплита лук.
Бурканчета сладко.
Бъчвата.
Лехите.
Гробът на татко.
Гробът на дядо.
Лехата праз.
Лехата зеле.”

Всичко това очертава твоя ,,Млечен път” на отминалото родно битие. Проходил с времето, днес вървиш уверено, хвърляш в огъня всяко ,,застудяване”, за да го възпееш, като ,,с кал и слама” правиш букви за думите и стиховете. И перото ти ,,само лети”, долетява чак от Америка. С метафоричен синтаксис на думите и сънувани природни картини наливаш своя ,,плод”, дори когато:

,,Круши за червея садих.
Лешници - за кълвача.”

Гризе те червея на съмнението, кълве те клюнът на критичността. А това е високосното време в отговорността на поета. Червеят трябва да излезе от своя орех, ,,че няма с кого / две думи / да си кажа(еш)”. Затова си идваш чак от Америка, че и гробовете на твоите близки да ,,се засмеят”.

Тези ,,озарения” взривиха мисълта ми за тебе, да те потърся и поздравя, но се оказа че вече си преплувал океана на въздишките. Сега се надявам, чрез мрежата, да те намеря в глобалния свят на непредвидимото щастие, но с България в сърцето. Затова пиша тези редове.

Още от първата си поетична книга ,,Повикани от прилива” (1981), Любомир Николов възнамерява да ,,отплава(м) някой ден”, но брегът го гледа ,,навъсен”, завързва го ,,с въжата си изкъсо”.

Нима някой роден бряг спокойно пуска чедото си, дори отсрещният да е позлатен от похвали. Но творческият дух вече е поетичен и под какъвто прочит да подведем идеята му за отплаване, това по-скоро е жадуване да се откъсне от баналното битие и да отплава към острова на своите възвишени въжделения, макар едва в началото на 90-те години на отминалия век да го осъществява реално, където сега се намира.

Обаче и днес ,,шепа ветрове / в платната незакърпени” му свирят. И за мигриралите и за себе си боязливо споделя, че ,,наслуки изпълзели от своите черупки, / повикани от привила - ще коленичим тук”, ще целунат своя автентичен бряг. А отплаването и завръщането в цялото му творчество е твърде актуален сюжет, с раздвоение по българското изначало:

,,За гърлото със примка ме държи,
в пустинята на отлива ме мачка
и всеки ден все повече тежи
на рамото ми корабната мачта!” - в неспирно променящият се исторически бяг на българското.

И още тогава извлича закономерности от жилото на деня, че като пчелите постоянно трупа ,,мед… през ниско окосените лета”. Самоизмерва се, като в деня ,,нагоре бяга с клон, надолу - с корен”, а нощта му ,,носи въглен жив”. С проглас - да се държим за българския традиционен морал, да не завиждаме, в борба да лягаме до своите, та ,,рода от род да не се губи”.

Опасява се, да не се стигне ( а се стигна) до днешното разградено време, че гробовете си да копаем където ни свари времето. Защото ,,белотата на света” носи ,,толкова несподелена лудост / и толкова любов, че ти се иска / с усойниците да се разцелуваш”.

Затова на всичко живо и неживо иска да даде ,,гласа си” влюбен. Терзания между два бряга - за подутите от плач очи на българските жени-икони; за намиращите се все още ,,момчета за бесило”; за непорочния ,,глад на вечността”, дори когато ,,червеите на смъртта / в плътта на статуите шушнат” - търсещ светло укритие ,,от свои и чужди по равно разсечен”, но ,,за болките - далечни са звездите”.

Възвеличава и женското проклятие на всички ежби и войни, което проклятие копия ,,кърши о слабото си старческо коляно”.

Дори самото заглавие говори, че Любомир Николов дава категорична заявка - това поколение поети е повикано от прилива на тогава разкрепостения до някъде творчески дух и той се влива в Третата ширнала се Априлска вълна писатели през осемдесетте години на ХХ век.

Но все е недоволен от свършеното, от сътвореното и се обвинява че е ,,сеяч на бурени, бъдещ бурен. / Нива.”, а от ,,лехите” и гнездото на неговото творчество непрестанно излитат птици. И го доказва до днес.

Словото на Любомир Николов в първата му книга е своеволен художествен вернисаж, който в следващите книги защитава истинската му вътрешност. Или, въпреки физическото отплаване и географското му отдалечаване от родното битие, духът на поета остава в България. Защото няма чиста интровертност, без лоно на твореца.

Картината на българското изначало продължава да откънтява в следващите му книги. Той се вижда като ,,Пътник” (1987). През асфалта на годините търси спомените за дядо му, за угарите и воловете, които ,,изтеглят всичко: плуг, война, държава”. Дори ,,затънала идея ще изтеглят!”.

Минава още през пашата на добитъка с ,,вълнения от жили и копита”, та ,,слово във ведрата” му звъни. Настъпателно, упорито ,,гони рошавата памет на пастира”, на лиричния герой, преминал през трънаците на живота, през преспите на спомена.

Душевни метафори, които пробождат сърцето на обичта към България, разтварят обятия за обиновените трудолюбиви хора.

И философия на неизвестното, което ражда страха, че се налага главата на змията под камъка да смаже. Отпраща ни към повелята навреме да пречукваме омразата. Да търсим ,,едроглавото слънце”, докато челата ни ,,ударят във горния праг на небесната къща”.

Затова от джобовете си, за сина, не вади скъпи подаръци, а му подава само ,,ръцете си”. Завещава му най-голямото богатство - ум и ръце, за да пребъде денят му щастливо.

Каква категорична критика за днешното време, подаряващо само леснота и лукс. И за да проходи, взема устои от живота и делото на гении и, като Ван Гог, завещава на света ,,своите обуща”. Пътник в духовността.

Отива и се връща през годините на своето скиталчество из дебрите на творчеството ,,от камък по-ням”, с което изказва голямото свое. Защото само в камъка е стаена паметта на високото изкуство, което, свряно ,,в своя си огън”, не на всеки проговаря. Но и камъкът трябва да бъде голям, защото в мрежата на паметта има ,,големи празни дупки”.

В ,,Гарван” (1995) се опиянява от предутрото в младостта, на бавно падащия ,,изсъхнал лист”, на волната крачка в неясна посока, на променливите навеи у поета, на продавача във Вашингтон, който ,,превръща цветята в пари”, а поетът - ,,парите в цветя”, че иска ,,вдън земя да зърна(е) роза” и не иска ,,да гледа през прозореца, а гледа(м)”. (Накъде? Ясно е!).

Отвращава се от общество, което като стара крепост, не отваря ,,портите” си да влезем. Затова ,,копривата събира своята армия” и ще я превземе. Защото всичко спи, ,,само тревата е будна”.

И над него капят крила на пеперуди, очаква наточените ,,секири” да променят света, че изоставеното битие ръждясва и за модерен живот, последно косим ,,мотиките и брадвите”, което нищо добро не ни носи.

Само ,,старци в тъмното берат / отсечени череши”, че прегазил души, ,,Великият прелом…къщите превърна в прах”. Прелом, който насъсква син срещу баща, откъсва ,,майка от дете” и ,,сега копривата расте / там, дето никнеха села”. И тези руини не са превърнати от ,,чужди врагове”, а ,,от свои този път”.

Всички превиваме ,,вратове” и живеем със заключена църква в сърцето. При тази социалност, поетът смята, че е по-добре да бъде мъртъв, отколкото жив. Поне в смъртта няма ,,нищо повече от туй: / Някой друг да ни сънува мъртви”.

И за да е жив, постоянно от лозето ,,топи се в устата ми (му) едро зърно”, което, притиснато в обръчи, става вино. Така творецът се освобождава ,,от робството на сетивата”.

Тук емблечматична е баладата ,,Гарван”, сложила и името на книгата. Черният гарван. Той кръжи над нас със ,,синкав блясък” в очите. Обаче поетът го идентифицира. Не е като навсякъде познатият. Той е ,,Балкански гарван - малък лешояд”. Дребен на вид, но у нас са много, които във всичко българско забиват клюн ,,безмилостен и огнен”.

Гарван, който в държавната бразда крачи и мълчи. Но ние също гледаме ,,със същите очи, които ти / би изкълвал за миг, ако ти паднат”. Общество, в което дори поговорката ,,гарван гарвану око не вади” днес е отмряла. Никой на никого не прощава. В безогледния свят взаимно си вадим очите. Страшна присъда! Вечното противоборство между съзиждането и рушенето!

Затова в напечения въздух над него жужи и звъни ,,Оса” (2005), че вятърът да отвее ,,глухарчето” върху копата български традиции и да ги погребе в Питсбърг, да потънат в мътните води на Потомак, че до пламтящата камина ,,светкавица среднощна” го пронизва с лъча на бащиното слънце, като господар на празен дом, закован ,,за звездите”.

Защото, за да се върне всичко на мястото си, и на ,,капката роса” в облака, ,,трябва време”, че родната му къща ,,със фенера” още го търси. Всеки спомен в него с пламък гори и ,,от самота най-бавно се умира”.

Търси ,,другия воденичен камък” на родния дом, че в ухото му пее друг поет, идващ от цветущото поле на България. Затъжен оптимизъм, който здраво го държи на мостика на кораба, с който се носи и прекосява океана на творчеството.

През последните десетилетия в българската литература наистина наедря темата за невъзвращенците, но Любомир Николов не е от тях. Той е отпътувал от България, но само видимо. Иначе винаги си е в България.

Толкова силно знакова е неговата поезия. Гледа ,,сенките под боровете тъмни” и плаче. Изплакана поезия, с нечленоразделна ритмика обрамчена, едва притихнала в своя си ,,Везувий”, че на поета е тясно в неговата си прегръдка, в ,,гърди с прехапани зърна”. Майчините, на майка България.

Дори в Америка, за него ,,независимостта” все още не е ,,свобода”. И за стихията в него, която ,,свенливо” целува. Всичко трябва винаги да има граници и предел, като песента. Че както размишлява над живота и света, в даден момент си казва: ,,Време е това стихотворение да свърши, / за да започне нещо друго. Слагам точка!”

Цялата философия на неговото творчество е - всичко свършва и започва ново начало:

Пръска се огледалото.
Оцеляват парчета.
Нетрайно е цялото.
Фрагментът е вечен.

Или всичко градим от парчета. Съзиждаме цялото. Идва пределът. И цялото се пръсва. Могъщо прозрение за творчеството.

Любомир Николов реди стиха си с метричната стъпка на приливи и отливи, с окраската на бащината керемида, с преплетените нишки от стана на майка си, с подскока на щуреца в сърцето, с извивките на дима от комина на душата, с преспите на спомена, с изровеното имане от родовата пръст, с жилото на осата в питата на деня. Свил се в самотата на глобална Америка, той живее в прекрасния микрокосмос на България.

Любомир Николов сътвори и обаятелен свят за децата. В приказката ,,Кестенче”, от смях кестенчето се пуква. По свои сюжети, в поредицата ,,приказки любими в рими”, той възкресява познати любими приказки за деца като ,,Косе Босе”, ,,Тримата братя и златната ябълка”, ,,Работна мецана”, ,,Маша и мечока”, ,,Зайовата къщичка” и ,,Зайченцето бяло”, в които побеждава доброто и на доброто се отговаря с добро.

И те са изпълнени с българската атмосфера. Едно любвеобилно сърце, което иска да се раздаде на целия свят. На такова великодушие е способен българският поет! Следва да кажем ясно: нито една негова песен не звучи с акорди от страната на сбъднатите мечти. Мечтата му си остава закотвена в тихия залив на България. Но тогава някой ще попита, защо не се върне?

Отговорът е пределно ясен. Той просто няма откъде да се връща. Нито за миг не е напускал България. Той си е тук. Постоянно, неотлъчно! А неговото отплаване е една красива метафора.

Поетичният му шелф от българския бряг стига до Питсбърг, вероятно покрива и цяла Америка, а той постоянно си е в София, в прекрасния квартал Младост.

Виждам го как развежда вълшебното си куче. Доблестно, следва го навсякъде, гледа го право в очите. Защото му вярва. Това е неговата поезия. А немирникът в своята луда младост е тръгнал от село Киряево, Видинско.

И младостта в поезията му ще пребъде! Ще се превежда не само на английски и немски език! А и той сам превежда. И ще отива далече - в глобалната поезия на глобалния свят. За гордост на България!