БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ
Преди години - беше в началото на май - разхождайки се край безмълвните, заспали в слънчева нега води на Нил, аз срещнах на прашния мост вън от Александрия сакат човек, който седеше в малка дървена количка и тикаше с ръце колелетата.
Щом ме съзря, той задвижи по-бавно ръцете си и спря на няколко крачки от мене. Неговите печални очи втренчено ме гледаха; върху тях лежеше тъмната сянка на отчаянието, която хвърля бедността. Аз оставих в протегнатата ръка на сакатия един пиастър.
Той ми благодари с механично кимване на глава и кротките му силни очи ме озариха с благодарност. Но колкото повече се взирах в суровите черти на неговото лице, под тънката, блага усмивка аз откривах застиналия блясък на неговата зеница и погледът, който излизаше от там, ми се струваше пропит с влагата на солени морски води.
- Що за човек е този просяк? - обърнах се аз към един минувач.
- Ловец на бисери - отговори ми той лаконично.
Отначало аз не разбрах смисъла на тия думи и в недоумение свих рамене. Тогава непознатият господин ми разказа на някакъв необикновен френски език, размесен с арабски, гръцки и дори турски думи, че нещастникът е негов съотечественик, парализиран в краката.
Цели двайсет години той се прехранвал с ловене на бисери в морското дъно. Почти всички жители на острова, откъдето бил родом, вършели същият лов и голяма част от тях без време осакатявали.
Веднъж остарели и пострадали, с парализирани членове, те не можели да се спускат в морето и за да не умрат от глад - там всеки се грижел само за себе си, защото хората били еднакво бедни, - те отивали да просят по чуждите земи.
Богати търговци купували бисерите за нищожни суми и нещастните ловци едвам преживявали. През тежките години на старостта те скитали като жалки дрипльовци из улиците на големите непознати градове, простирайки ръка за милостиня.
Често пъти аз си спомням за сакатия ловец на бисери и в моето въображение се рисуват тъмните, зеленясали скали на пустинен остров в далечното море, където в денонощна борба с водната стихия живеят бедните ловци.
Безстрашно се спускат те към студеното, дълбоко морско дъно и търсят между тайнствените подводни растения и камъни скъпоценни бисери.
С риск на живота си те отиват в незнайната, тъмна глъбина смелите ловци, за да събират малките ония миди, в сърцевината на които лежат бисерите…
И питам се аз:
- Не напомня ли нашата малка Българийка този скалист, пустинен остров в далечното море, дето някога е живял сакатият ловец на бисери?
О стръмните скалисти брегове се разбиват бурните вълни и дълги години оня, който е понесъл тежкия кръст на изкуството, се спуща в тъмната, незнайна глъбина на живота и търси там бисери, скъпите украшения на духа, но уви!
Твърде рядко злощастният ловец излиза с пълни ръце, и неведнъж, останал без въздух и слънце, едва успява да изплува на повърхнината. А там горе, под безкрайното, високо небе, върлува бурята, налитат от вси страни като бесни коне белогривестите вълни; лодката, която трябваше да прибере умореното, безсилно тяло, страхливите плувци са извлекли на безопасния песъчлив бряг и до смелия ловец глухо се носят техните престорено съчувствени, гузни гласове:
- Спасявай се!
Тогава у него, избраника на съдбата, в чийто гърди блещука божата искра на безсмъртието, заговорва върховният инстинкт, който го превързва към живота като дебела ръждясала верига и той с последни сили среща ударите на вълните, безнадеждно маха ръце, за да изплува до брега и пуща във водата скъпите бисери, които в събрал в морското дъно - с риск на живота си…
Ония, които държат златните ключове за богатата трапеза на живота, обръщат гръб на злополучния ловец, когато го виждат, че се връща с празни ръце и го оставят гласен и безприютен да скита по пустинята на живота - страхливите, гадни човечета, които равнодушно гледат как неустрашимият ловец се дави в неравната борба с вълните…
И късно - късно, когато той се запре в кръстопътя на своя живот, и извърне поглед надире, то с насълзени очи и изранено сърце вижда, че нищо, почти нищо не е останало от редките бисери и елмази, изчезнали завинаги в ония тежки минути, когато над него е размахвала черни криле смъртта…
Дали нашият ловец ще има сили и време да намери отново загубените си бисери - кой знае! Като чужденец стои той самотен на скалистия, пустинен остров и чака мил слънчев ден, за да се спусне отново към незнайното дъно. Но много рядко утихва бурята, много рядко на куршуменото, ниско надвиснало небе се усмихва слънцето и не е чудно, ако осмеяният от всички избраник не повтори никога вече своя опасен лов.
И може би в залязването на неговия живот, когато стане недъгав инвалид, да го срещне случаен познайник и да каже на ония, които го запитат:
- Този човек беше някога ловец на бисери. Безстрашно се спускаше в морското дъно, но скоро осакатя и сега полугладен скита от град в град, спи по улиците, забравен и изоставен от всички. Като последен сиромах той проси милостиня от същите ония, които му завиждаха, когато се спущаше в морето, за да търси бисери.
сп. „Листопад”, г. 1, кн. 7, 1913 г.
