Калоян Блажев

Във всички произведения на Хесе пътят е символ на живота на човека, на неговия начин на мислене и на вътрешния му свят. В “Демиан” пише, че животът на всеки човек е път към самия него, т.е. към самопознанието.

Подобно на Киркегор и Достоевски той смята, че истинското познание не може да се постигне по традиционния начин, чрез усвояване на готови знания, а единствено чрез извървяването на житейския път.

Затова Васудева казва на Сидхарта, че никой не може да спести този път на другите, дори на сина си. За да се постигне мъдростта на душата, е необходим целият живот. А в “Играта на стъклени перли” Хесе пише, че пътят на пътищата е да съединиш в себе си всички дарби и възможности и че това дава святост и смисъл на живота.

В началото на пътя стои бунтът, защото само чрез свободата човек стига до познание.

Както младият Хесе се противопоставя на авторитетите на бащата, на учителите и дори на Божия авторитет, така и героите му въстават срещу своето обкръжение.

Избрал свободата, в началото на своя творчески път писателят се отдалечава от Бога, но се чувства все по-изгубен и отчаян и се връща при Него подобно на блудния син. Това се случва и с повечето от героите му, някои от които са скитници, а други пътешественици.

Както отбелязва П. Б. Гонтрум, проблемът за скитничеството се корени в липсата на духовна родина и в търсенето на тази родина. В “Нарцис и Голдмунд” Хесе е отделил над една страница, за да охарактеризира пряко скитниците, които се срещат в произведенията му.

Те са синове на Адам, но имат майчински произход, затова са близо до земята. У тях доминира душата, а не духът, чувството, а не разумът. Те не са подчинени на дух и закон, зависими са само от слънцето и винаги са близо до смъртта.

Голдмунд тръгва по пътя на скитничеството, в който властват полът, любовта към жената и стремежът към независимост, защото природата му изисква да интегрира в себе си женското начало и да достигне до просветление чрез сетивния опит.

Подобно на Кнулп Голдмунд живее под открито небе, не познава честолюбието, презира собствеността и печалбата и няма приятели. Сърцето му принадлежи на жените и търсенето на любовната наслада е единствената причина да продължава да странства. От друга страна, животът сред природата му дава възможност да я опознае и да се радва на красотата й, но и го подлага на страданията на бездомността, студа, глада и изпълнения със заплахи мрак.

Повествованието на Хесе е за пътешественици, но преди всичко за пътищата на съзнанието. Формите и явленията на видимия свят стават символи и границите на видимия и невидимия свят се размиват. Така бурната смяна на сезоните по време на пътешествията на героите символизират изминаващото време и всички изпитания, които те преживяват.

Основната единица мярка за време е сезонът, представящ видимото единство между време и природа. Всяка сезонна промяна кара героите да чувстват минаването на времето и приближаването на смъртта.

Странникът Голдмунд осъзнава, че в света на природата, където драстично се сменят горещина и студ и където липсва утехата на вечността, смъртта се проявява като плашещ край на всичко.

Но още преди да се срещне със смъртта и страха от нея, героят има силно усещане за преходността на живота. Преди напускането на манастира той си мисли, че досегашният му живот ще бъде само спомен, защото с времето всичко губи своята реалност и се превръща в минало. Той бързо осъзнава, че и огънят на любовната наслада гори съвсем кратко и после бързо угасва.

Това съзнание ражда неговата тъга и “изтръпване пред тленността”, чувството, че и младото щастие от време на време е пронизвано “от странна болка, от лек страх, от жалба заради тленността, преходността.” И колкото повече сезоните се сменят и се натрупва времето в живота на Голдмунд, толкова повече у него се затвърждава убедеността, че щастието не съществува, защото това, което харесваме и обичаме, не остава дълго с нас.

Опустошителната сила на времето той открива и в лицата на старите монаси в манастира, после в лицето на измамника Виктор, който от миловиден странник се е превърнал в порочен, жесток и неприятен човек, и накрая в своето собствено остаряло лице, което вижда в огледалото при завръщането си в манастира.

Но тъгата и жалостта от преходността нарастват до ужас, когато героят среща смъртта. Нейната близост предизвиква у него няколко големи шока - те са след убийствата, които извършва, по време на чумата и след издаването на смъртната му присъда.

Благодарение на тези тежки изпитания му става ясна връзката между живота, любовта и смъртта в света на природата. В него той опознава страданието и самотата и изпада в тежки размисли, че “Всичко прецъфтява бързо, всяка наслада се изчерпва бързо и не остава нищо друго освен кости и прах.”

След първото убийство, което извършва, Голдмунд изпада в умопомрачение, илюстриращо ужаса на средновековния човек от смъртта, както и ролята на нощта в неговия живот. Описанието на Хесе придобива диаболични елементи и в него той е далеко от идеализирането на Средновековието, както и от възгледа на Новалис за нощта като състояние на бленуване и на предвкусване на вечността.

За средновековния човек нощта е отсъствие на Божията светлина, срещу което той няма средства да се бори, затова с нея идват греховете, опасностите и смъртта. По време на психическата си криза Голдмунд вижда света като пълен със смърт - тя дебне навсякъде и се надсмива над човека, решена да остави от него само кости.

Безкрайно уплашен и самотен, чрез бягство той се впуска в надпревара с нея, воден от първичния инстинкт за живот. По-късно пак този инстинкт става причина за нощното му решение да убие монаха, който ще го изповяда преди обесването му.

Една от характерните черти на произведенията на Хесе е, че повечето герои умират. Но експресивните и наситени с трагизъм разгърнати картини на масовата смърт по време на чумната епидемия са нов елемент в творчеството му.

При първата си среща с опустошенията на болестта в една селска къща Голдмунд вижда по лицата на мъртвите израза на страх, гняв, болка и ужас и си дава сметка, че хората не могат да се преборят с нея. Така неговият път се превръща в път през ада.

Светът, обобщава Хесе, е станал тъмно и диво място, където смъртта реве своята песен. Голдмунд разбира колко крехък и преходен е всеки живот и “колко бедно и страхливо всичко живо пренася малкото си топла кръв през леда на вселената”. Мисли за “мимолетността на цялото битие, за линеенето на всичко живо, за неумолимата ледена смърт, която е навред около нас и изпълва всемира.”

Заслужава обаче да се отбележи, че след първоначалния си потрес по време на чумата Голдмунд преодолява страха от смъртта и започва да гледа на нея като на откровение.

В присъствието на смъртта, освен съчувствие към жертвите и желание на помага на живите той изпитва “чувство за истина, съдба и величие”, а също и любопитството на художник.

Интересът към смъртта го завладява като “тайна страст” и задълбочава знанието му за живота. Чувството за преходност го опиянява и в душата му се натрупват образи, които по-късно го тласкат към творчество.

Като познавач на епохата писателят включва в романа си мотива за Танца на смъртта - в един манастир Голдмунд вижда стенопис, изобразяващ как Смъртта измъква хората от живота, а музиканти-скелети в това време свирят на сухи кости.

Този танц е алегоричен сюжет в живописта и литературата на европейското късно Средновековие, който е повлиян от опустошителната чума през 14 век и представя универсалността на смъртта. Тя извлича от живота “царя, епископа, абата, графа, рицаря, лекаря, селянина, наемния войник”, т.е. в нея всички са равнопоставени, вижда Голдмунд.

Този сюжет е представен чрез фреска в парижка църква през 1424 г. и става един от вариантите в европейската иконография по темата за тленността на човешкото битие.

През 15-16 в., с усъвършенстването на изкуството на гравюрата и изобретяването на книгопечатането, в Германия се разпространяват огромни количества картини на “Танца на смъртта”, като изображенията са придружени от цитати от Библията и стихотворен текст.

Най-известното от тези издания е серията рисунки от германския художник Ханс Холбайн Млади, гравирани на дърво от Ханс Лютценбургер.

Внушението, което Хесе прави чрез картините на чумата, е в духа на традицията смъртта да бъде изобразявана като скелет или като призрачен жътвар в черно и с коса в ръцете. А косата се свързва със сравняването на хората с трева, която сутрин расте и цъфти, а вечер клюмва и увяхва, намиращо се в Псалом 89: 5,6.

Не случайно Голдмунд мисли, че преобразеният дявол хвърля пълните с трупове коли в голямата плитка яма. Това не е тихата и просветлена смърт, посрещана като Божи ангел от умиращите монаси в манастирите, а зловеща, демонична песен, изпълнена с “високо крещящата мъка на света”, която писателят нарича още Цигулката на смъртта.

Музиката и танцът са един от феномените в творчеството на Хесе. Според него те са в състояние да изразят почти всички духовни дейности и с тях той свързва разбирането си за хармонията в живота. Темата за музиката присъства в много от произведенията му като връзка на човека със земята и небето и като въплъщение на безсмъртната красота на духа. Така е в “Кнулп”,”Степният вълк”, “Демиан” и особено в “Играта на стъклени перли”.

Танцът според Хесе показва усещането за равновесие, радостта на здравия човек от живота, благочестивото разбирателство със собствената природа /”Клайн и Вагнер”/. На този фон “Нарцис и Голдмунд” е единствената творба на автора, в която музиката и танцът изразяват хаоса на природата и инстинкта, мрачната страна на битието и на човешката душа, страданието поради тленността.

Музиката и Танцът на смъртта, освен като стихиен процес на откъсване на хората от света, присъстват в романа и като състояние на безумие и деградация на все още живите.

Невъзможността на хората да си обяснят причините за настъпилия апокалипсис и да се защитят ги довежда до омразата и унищожението на евреите и до самобичуването - това са социално - психологическите резултати от епидемията.

Появява се класическата стресова ответна реакция - агресия към всичко, разпознавано като чуждо и опасно, загуба на моралните задръжки, погроми и вакханалии, грабителство, мародерство, разврат.

У хората се събужда атавистичното желание да убиват, за да спасят живота си, което при Хесе се символизира от вълка. В “Степният вълк” той пише, че човекът не е здраво и трайно образувание, а по-скоро опит и преход, не е нищо друго освен тесен, опасен мост между природа и дух, и в най-добрия случай той е само на път, поел на дълго странстване към идеала на тази хармония.

Смъртната опасност кара човека да наруши баланса и да даде израз на животинския си егоизъм. Голдмунд отчита, че под тежестта на ужаса хората загубват очите си и душите си и светът изглежда разрушен и отровен.

Но потресът от смъртта има и друг отговор чрез пировете по време на чумата. Фройд стига до извода, че човекът е устроен просто - бяга от болката и се стреми към удоволствието, и по това не се различава от което и да е многоклетъчно същество.

По същия начин реагира на ужаса от чумата и Бокачо, който описва прилива на жизненост у хората при заплахата на смъртта и й противопоставя силата на любовта между мъжа и жената, без значение дали е духовна или е само страст и грях. Той е далеко от християнската метафизика на смъртта, въстава срещу средновековния идеализъм и аскетизъм и прославя древната езическа наслада от живота.

Но в “Нарцис и Голдмунд” тази жизнерадостност липсва. Пиршествата, в които Голдмунд участва, пие вино, свири на лютня, танцува и люби трескави жени, са мрачни. За него те не са тържество на победата на живота над смъртта, защото героят смята смъртта за път към Прамайката, при която мечтае да се завърне.

Той вече е разбрал, че “Майката на живота можеше да бъде наречена любов или наслада, тя можеше да бъде наречена още гроб и тление… тя беше изворът на щастието и изворът на смъртта. Тя вечно зачеваше и вечно убиваше, в нея бяха слети любов и гибел.”

Прамайката се явява на Голдмунд като видение в критични моменти от живота му. Когато мисли за двете извършени от него убийства, той вижда лицето й - тя е с широко отворени очи, пълни с жажда за убийство.

Великата майка гледа с усмивка към раждането и смъртта и се надсмива над изкуството и над изтляването. Тя е равнодушна към опустошенията и разрухата, причинени от чумата. Когато върви през царството на смъртта, Голдмунд отново я вижда - “бледо, огромно лице, с очи на медуза, с мъчителна усмивка, пълна със страдание и смърт”.

Вечно млада, но и прастара, “с великански ръст, със звезди в косите, мечтателно стои на края на света, с обиграна ръка къса цвят след цвят, живот след живот и бавно да ги пуска в бездната”.

За повечето герои на Хесе е характерна примиреност със смъртта и готовност да напуснат този свят. Както за писателя, така и за редица от тях в края на пътя стои Бог, когото те осъзнават като символ на единството и стигат до вътрешна хармония. За някои, като Клайн от новелата “Клайн и Вагнер”, смъртта е собствен избор.

Той решава да отиде “в лоното на майката, в ръката на Бога”, освободен от страха от смъртта и от тревогата на живота на земята. Според него осъзнатата смърт, до която човек достига след удари, болки и страдания, довеждащи до познание, е блаженство.

Клайн умира с видението на блестяща звезда, на светлината на Всевишния, чийто път води към мира, и пеейки химни за възхвала на Бога. Така, чрез отказ от земното съществуване, героят преодолява конфликта между дух и живот.

Други, като Кнулп и Голдмунд, приемат болестта си като закономерен край на всичко и очакват смъртта с облекчение. Преди да умре, омиротворен, Кнулп вижда Бога и получава потвърждение за Неговата голяма милост и любов.

В “Играта на стъклени перли” смъртта е представена като път към блаженството и като символичен израз на единството : “Бог ни праща отчаянието не да ни убие, праща ни го, за да събуди у нас нов живот. Когато обаче ни праща смъртта, Йозеф, когато ни откъсва от земята и тялото и ни призовава във висините, това е голяма радост…това е приятно, чудно дело.

Представянето на преминаването в отвъдното във ведри тонове кореспондира с описанията на душата от мистичния писател- теолог Цезариус Хайстербахски, чието творчество Хесе добре познава. Според Цезариус след смъртта душата, получила божествена благодат, представлява духовна субстанция във форма на окръжност с очи отпред и отзад, за чието зрение е достъпен целият Космос.

Една от основните идеи на Хесе за смъртта е, че тя не е край на пътя към себе си, че този път продължава и във вечността, където героите ще постигнат истинското единство с другите и с Бога. Както пише в “Клайн и Вагнер”, всеки живот е дихание, изтръгнало се от Бога, а всяко умиране е дихание, вдъхнато от Бога. В “Демиан” също става въпрос за смъртта като страшна промяна, която е квалифицирана като раждане. Според Хесе агонията е само жизнен процес, дори в не по-малка степен от раждането, и често двете неща могат да бъдат объркани.

Християнската теза, че човек трябва да се подчини на Божията воля и по отношение на смъртта, е изразена и в “Сидхарта”: “Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост, всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие.”

По-късно в един разговор със своя приятел, дипломата Мигел Серано, Хесе отново изразява необходимостта човек да приеме Божията воля: “Ти трябва да се оставиш да бъдеш отнесен от Бога, както облаците в небето. Не трябва да се съпротивляваш. Бог съществува в твоята съдба така, както съществува в тези планини или в онова езеро. Много е трудно да се разбере всичко това, защото човекът все повече и повече се отдалечава от Природата и така все повече се отдалечава от самия себе си.”

А в есето си “За старостта” Хесе казва: “…да се учиш да умираш и да умираш е също такава почтена функция, както и всяка друга - при условие, че тя се изпълнява с благоговение пред смисъла и свещеността на всякакъв живот.”

Според Хесе, както и според големите християнски философи Августин Блажени и Тома Аквински, душата на човека е безсмъртна и е извън зависимостта на материята, времето и пространството. В най-голяма степен носител на тази идея като съзнание и като начин на живот в творчеството му е монахът Нарцис.

Според средновековната култура това дали душата на човека след отделянето й от тялото ще пребивава в Рая или в Ада, зависи от земния път на човека. Затова главната цел на средновековните хора, и най-вече на духовниците, чийто представител е Нарцис, е да избегнат греха и да намерят място сред праведниците.

В интерпретацията на Хесе на проблема за смъртта обаче на преден план излиза голямата милост на Бога, който от любов опрощава греховете ни, защото никой човек не е безгрешен, както и идеята, че развитието на човека продължава и след смъртта.

Всичко казано дотук обаче не се отнася за Голдмунд, затова той е един от най-трагичните герои на Хесе. При него се появява характерният за романтиците конфликт между идеал и реалност.

Нарцис също познава този конфликт, но той се примирява с реалността, въпреки че не я приема и се изолира от нея, както постъпва и Хесе. При Голдмунд тежкият конфликт приема формата на бунт срещу Създателя.

Това е характерно и за късното Средновековие, когато се появяват съмнение в Бога и ереси, и за Просвещението, и за целия последвал период до днес - хората престават да уповават на Твореца и вземат съдбата си в свои ръце. В него е драмата на човека, лутащ се между плътското и духовното, която продължава до края на живота му.

Младият Голмунд знае, че първородният грях е съотносим с реалността, а Божественото опрощение - с идеала, но като човек на инстинктите поема по пътя на майка си. В началото той вижда света с идеалистични очи, но колкото повече опознава несправедливостите и жестокостта му, толкова повече се разочарова от него. А когато осъзнава преходността и се сблъсква със смъртта, започва да се изпълва с бунт срещу Бога и църквата.

Неговите мислени диалози с Нарцис изразяват убеждението му, че няма полза от вяра в Бога, след като тя не предотвратява смъртта :” Пейте си своите псалми и палете хубави свещи пред олтара, четете вечерните си и утринни молитви, събирайте билки в лабораторията, събирайте и книги в библиотеката! Постиш ли, приятелю? Тя ще ти помогне, приятелката смърт. С нея ще загубиш всичко - освен костите си…”

От момента, в който Голдмунд започва да се бунтува срещу Бога, изразител на идеята за единството на църквата остава Нарцис. Конфликтът между идеал и реалност води странника до раздвояване, след което той стига до убедеността, че идеалите на църквата са утопия.

По време на молитвата си в един изоставен храм той обвинява Бог, че е устроил света зле и изразява съмнение в добротата Му. Освен това си дава сметка, че несправедливият свят е превърнал самия него в убиец, в лош и ненужен човек. В най-тежките моменти от живота си той дори мисли, че Бог не съществува. Въпреки че не се превръща в пълен неверник, Голдмунд не може да отговори на проблема за теодицеята, който се състои в противоречието между две твърдения: че от една страна Бог е безкрайно добър, всезнаещ и всемогъщ, а от друга, че в света съществува Зло.

Той не успява да реши това противоречие до края на живота си и умира смирен, но не и примирен. Житейските трудности довеждат до съзряването на героя като творец, но не го правят по-вярващ.

Съприкосновението със сетивното и еротичното е част от търсенето на щастие, но в края на романа се оказва, че то е преходно - Голдмунд остарява, губи красотата си и вече не е привлекателен за жените.Той се опитва да намери хармония с природата, но не успява, защото се разболява по време на странстванията си.

В един момент се оказва, че и прасветът в лицето на Великата майка не го удовлетворява и той се връща към духовното - Бог, изразен в църквата и в манастира. Той не е удовлетворен никъде и от нищо и не е истински щастлив. Раздвоеността му се проявява до края - той умира в манастира под грижите на Нарцис, но с мечтата да отиде при Прамайката.

Голдмунд възприема красотата на физическия свят като нейно, а не като Божие творение. В съзнанието му Вечната майка все повече заема мястото на Бога, затова в края на пътя го чака тя. По тази причина за Голдмунд смъртта е майка и любима, нейният повик е любовен зов, докосването й - любовен трепет.

Причината Голдмунд да приема смъртта с желание е, че поради болестта си вече не е в състояние да се радва на земните наслади. Освен това той е създал своите произведения, които са неговият единствен начин да реши конфликта между духа и живота и да постигне хармония.

Доколкото има основание да се смята, че прототип на Голдмунд е Франсоа Вийон / и двамата извършват убийства, и двамата получават присъда за смърт чрез обесване, което по чудо се отменя, и двамата са творци и умират млади/, трябва да се отбележи, че в отношението към смъртта между тях има известно различие.

Например ужасът в “Балада за обесените” от превръщането на човешкото тяло в леш е надживян от Голдмунд поради познанието му за Прамайката. Но общото между тях е, че и двамата не виждат в смъртта начало на безсмъртието.

Оказва се, че мъдростта, придобита в света на плътта, не може да се сравнява с мъдростта, която Нарцис постига чрез „умъртвяването” на плътта, характерно за Средновековието. Плътското води към смъртта на тялото в неизвестната езическа вечност, а духовното - към единение с Бога.

Толстой казва, че не вярва в безсмъртието на душата само този, който никога не е мислил сериозно за смъртта. Хесе е от писателите, които непрекъснато са мислили за смъртта и за безсмъртието и са превърнали тази тема в една от основните в творчеството си. Ето как обобщава той този проблем:

” Разумният човек вярва, че Земята му е дадена, за да я експлоатира. Неговият най-страшен враг е смъртта, мисълта за преходността на неговия живот и неговото дело. Той избягва да мисли за нея и там, където не може да се отърси от тази мисъл, търси бягство в активността и противопоставя на смъртта двойнствения процес на умиране - според благата, според знанията, според законите, според рационалното овладяване на света. Неговата надежда за безсмъртие е всъщност вярата му в прогреса - като дейна частица във вечната верига на този прогрес той вярва, че е защитен от пълно изчезване.”

Доколкото в героите на Хесе има автобиографично начало, то с тази своя вяра, че в края на пътя на човека стои Бог, който дарява безсмъртие, негов изразител се явява духовникът Нарцис. В този аспект Хесе твърде малко прилича на другите писатели от 20 век и точно това го прави толкова значим.