Димитър Аджеларов

„Победи лошото с добро…”
Св. Аврелий Августин

Вечерният звън от камбаната на манастира „Св. Троица” се разля като въздишка над уморената планина, стигна до хайдушкото свърталище при Белия кайнак…

Примижал срещу последния лъч на залеза Вълчан войвода лежеше на сухата папрат, облегнал се на лакът, килнал гугла на тила, ядно задъвкал стрък зайча сянка…

Склоновете на планината преливаха цветовете си от златисто-жълтото и аленото до кафявото и черното. Беше минал Димитровден, войводата беше останал сам, защото по това време вече хайдути и гурбетчии се бяха върнали по домовете, а той все още, като неотбрулен лист, не слизаше…

Недоволен беше, че дадената дума да бастиса конака на Исмаил бей в Чиксалън касаба и да вземе главата му, заради онова отвлечено момиче от Чатъма остана, както никога, неизпълнена… Не стигаше това, но той не проумяваше как тази непозната девойка премина като орлова сянка между него и Исмаил бей, като остави и двамата стъписани, озадачени?

А от стара коза яре беше Вълчан, та знаеше с кого си има работа. Защото Исмаил бей Хаванозоглар, чиито род, дошъл от Анадола, владееше Чиксалънската кааза, проснала се от Сърнена гора до Доспат даг още от времето на Мехмед IV Ловеца, живееше в каменен конак с дванадесет кафезлии прозорци, с кръгъл кьошк над арката на кованите порти, пред които крачеха две заптиета с пушки на рамо…

Едва прехвърлил петдесетте години, със сухо жълтеникаво лице и руси мустачки, Чиксалънският властелин не вярваше на никого, презираше християните и бедните, еднакво суров към свои и чужди, с което ги караше да му служат заради изгода или от страх…

Самолюбието не му даваше миг покой - над себе си поставяше само Падишаха и Пророка. Та затова, както бе разказвал на войводата йеромонах Петър от близкия манастир “Св. Троица”, господарят на каазата не прости на чутовния хаджи Рашко, оня родопчанин с българска кръв и мюсюлманска вяра, роден сякаш от самодива, че висок беше три аршина, с гръб като диканя и с мечи глас, с който разлайваше кучетата…

Трогнат от сълзите на своите съселяни жепинци, често пъти ограбвани от хайти и кърджалии, хаджи Рашко ги научи да си построят каменна трикатна кула с кремъчни камъни и хоросан, забъркан с животинска кръв, с тесни бойници и оловен покрив за приютяване на хората и храната…

Научил бе за това Исмаил бей, но когато му донесоха, че хаджията прекършил гръбнака на кърджалийската дружина на Али Сатъра с умела засада, след която призовал самия бюлюкбашия на честен двубой с ятагани, не издържа и отсече: „Само тази няма да я бъде - да греят две слънца в моята кааза!”

Още повече, нямаше защо да се крие - баджанаци бяха със Сатъра… И нареди на Джем ага, известен с неизменната си готовност в огъня да стъпи за господаря си, като държеше на съвестта само като оправдание на страхливците, да намери братята Хърлеви, далечни братовчеди на Жепинския първенец, преселили се в Чиксалън отдавна, и да им заръча да го поканят за наближаващия Байрам…

Заранта, след празника, бабаитинът хаджи Рашко, все още упоен с омайни билки в подправения шербет, бе закаран окован във вериги в каменния конак, откъдето на другия ден го изведоха, за да го обесят отсреща пред часовниковата кула на пазарището…

Знаеше Вълчан войвода и за коловете, на които умираха непокорните, за бездънното гърло на Беяз бунар, за прочутите железни клещи на Джем ага…

И търсеше сгоден случай да превие врата на насилника, чиито неудържими желания избликваха като горещите извори на Жепинската долина - ту хубав кон ще се откара в чифлиците му, ту красива българка ще бъде отвлечена от глутницата на хаджи Инсана, който управляваше чалтиците и ливадите му.

И когато при Вълчан дойде бащата на отвлеченото момиче от Чатъма, се зарече, че ще влезе в каменния конак и ще вземе главата му… И ако не беше йеромонах Петър, който го накара да изчака, да не избързва, а да дебне сгоден случай, сигурно би го сторил… Че до стария калугер бе стигнала мълва, на която и двамата с войводата не повярваха…

Че тежка мъка имал Исмаил бей - единствената му дъщеря, красива като мраморно лале, от дете не можела да ходи… Двамата му вироглави синове, заживели отрано в столицата на султана, не го тревожели толкова, колкото осемнадесетгодишната му дъщеря Лейла, с големите бадемови очи и златистата коса като слънчев поток.

И ето, че онова българско момиче, отвлечено от родопското село Чатъма за харема му, се сближило с нея, после, трогнато от нещастието на връстницата си, споделило в присъствието на майка й - Фатима ханъм, едно поверие - Чатъмската света Петка правила чудеса. Защо да не я помолят да направи още едно добро дело?

И в едно ранно утро файтонът на бея, теглен от четири пепеляви коня, спрял пред портите на конака. Отворили се дъбовите ковани порти, двама слуги изнесли Лейла под тъмно фередже, с дълга златовезана дреха, придържана от майка й с атлазени шалвари, а след тях вървяло в сиво сукманче момичето от Чатъма.

И докато тримата конни заптии заставали пред конете на файтона, а други трима отзад, самият Исмаил бей излязъл на кръглия кьошк над портите да ги изпрати с очи… Тръгнали… Водела ги една надежда, повехнала след измамите на много знахарки и баячки, сега отново проблеснала от сините очи на момичето от Чатъма…

И чак на другия ден, като чул гласа на ходжата за обедната молитва, Исмаил бей се сетил, че жените закъсняваха… Попипал рядката си русолява брадица, жегнат от мисълта дали хитрият Вълчан не е скроил някоя клопка?

Защото предния ден, след като заминаха жените, той бил на лов под Баткунските гори с Джем ага. Трите хрътки лаели надалеко, едва удържани от местните българи, когато той съгледал бял гълъб във висините да лети на юг.

Свалил пушката от гърба си беят, спрял белия си кон и насочил нагоре дългата цев. Завистливо я гледал Джем ага, защото пушката била дар от султан Мехмед на стария Хаванозоглар, със сребърни гривни и теллия златни надписи на арабски, изкусно украсена със злато и седеф… Екнал гръм и птицата се запремятала.

Щом паднала, Джем ага скочил от коня, за да я донесе на господаря си. И когато му я подал, беят видял, че на крачето с червен конец от ибришим е завързана хартийка.

Разгънал я беят, видял написано на български, та пратил агата да викне някой българин да го прочете… Джем ага махнал с ръка на един от тях, който едва удържал две лаещи хрътки под старо орехово дърво, чиито листа, огрявани от лъчите на залеза, наподобявали старо злато…

И прочел селянина под строгия поглед на бея: „Чакай ме утре вечер при параклиса. Иглика”. И занавивал червения конец на пръста си беят, чудел се коя ли севда праща хабер по белия гълъб? И на кого? Лавнали изпуснатите от българина хрътки, османлиите сритали конете си…

И забравил беят за белия гълъб и за червения конец…

Подпрял с десницата челото си Исмаил бей, станал и закрачил из одаята, като често поглеждал към прозореца. И ето, че като чул тропота от конете на файтона, хукнал по стълбите, излязъл пред тежката дъбова порта. Файтонът спрял, заптиетата заслизали от конете, слугите се спуснали да помогнат на жените да слязат…

И вдигнал очи беят и не можал да мръдне, стъписан от изненада! Неговата Лейла подала прекрасния си крак, обут във везан чехъл, слязла сама от файтона пред разширените му зеници…

Не можел да повярва на очите си! „Благодаря ти, всемогъщи и всемилостиви Аллах!” - вдигнал ръце към небето беят…

След няколко дни при него влязъл Джем ага, за да му съобщи, че онова писмо, носено от гълъба, е писано от същата девойка, която бе водила Лейла да преспи с майка си в параклиса на Чатъмската света Петка…

Довели при бея момичето със сивото сукманче. И не отрекло то, че пратило по гълъба хабер… И като заговорило, в очите му наподобявало на нестинарка, защото тръгнала боса по жаравата на необуздания му гняв… Заслушал се беят какво му говори момичето…:

„- …В полунощ иконата се раздвижи и тя слезе усмихната с кремава рокля и синьо наметало, на главата с венец от иглики, с кестеняви дълги коси по раменете, и тръгна да благославя болните…”

Говорило, говорило момичето, като гладило с тънките си пръсти края на черната си плитка…

И се понесла мълва, която стигнала и до калугера Петър, че Исмаил бей вместо да купи петнадесет хиляди овни от юруците, за да ги прати на аскера, решил да даде двестата кесии със сребърни грошове за построяването на храм в чест на чудотворната света Петка в онова родопско село Чатьма. Пратил доверен човек да донесе фермана с туграта на падишаха, за да започнат колкото се може по-рано градежа…

Разрешил Падишахът да я строят, но не на по-голямо място от една биволска кожа, та се намериха умни хора, нарязаха я на връвчици да захванат място за кръстокуполна църква…

Така остана неизпълнена дадената дума от Вълчан войвода да бастиса конака на Чиксалънския властник. Въздъхна войводата, сети се за последните думи на йеромонах Петър: „Не се измъчвай, Вълчане, защото казано е: „Ако е гладен врага ти, дай му хляб да яде, ако е жаден, напой го с вода, защото ще натрупаш жар в главата му…”

И не можеше да проумее тези думи войводата, въртеше се на сухата папрат, защото как стореното от онова обикновено момиче бе направило невъзможното - да победиш с блага дума един злодей?

Изплю сухия стрък войводата, стана, препаса бъклицата, взе пушката и тръгна надолу по пътеката към манастира…

Вихрушка след него разпиля сухата папрат и жълтите листа…