Константин Н. Петканов

Когато става дума за българина, не бива да вземаме под внимание случайните характеристики, нито пък да изхождаме от това, което чужденците говорят за него. Случайните характеристики са винаги свързани със себичността на човека, който ги прави, а пък мненията на чужденците са в зависимост от връзките, които искат да си създадат с българина.

Не бива да градим общата характеристика и върху ония уловени отрицателни черти, които са легнали в основите на известни народни творения. Ще бъдем много по-близо до истината, дори ще я открием в нейната дълбочина, ако изградим наблюденията си върху най-същественото в човека - върху духовния строеж на народностния тип.

Тъй като човекът, преди всичко, е творческа личност, напълно естествено е да разберем, на първо място, неговия духовен светоглед. Но и тук всяко хрумване не допринася нищо към истината, не туря пръст в раната, ако то не се свърже с установените форми на общежитието.

Затова ще трябва да ограничим нашите наблюдения върху следните три точки: 1. Българинът в отношенията си към човека изобщо. 2. Българинът в семейството си и 3. Българинът в общежитието.

За българина човекът е най-висшето творение на Бога. Той е „Божия душица”, към която всеки трябва да изпитва милост, състрадание и любов. Така младият човек е глупав, защото още не знае „какво е милост и какво е драгост”. За всички малкото дете е „ангелче”; хубавата мома е „хубава като икона” или пък „изписана”, „зографисана” - с една реч създадена от Твореца - родена духовно; а добрата майка се превръща в „светица”, което значи, че е извършила неповторим подвиг - пренесла се е в жертва на рожбите си, на близките си. При нещастие българинът казва „изгоря ми душата” или „почерня ми душата”.

Съзнанието на българина, че човекът е духовно същество, лежи в сърцевината на всичките му прояви. Когато се труди, при почивка, в страдание и радост той никога не слага тежестта върху физическото тяло,  винаги върху душата. „Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя”, „Бий ме, убий ме, но не хвърляй кал в лицето ми”, „Златото се прочиства от огъня, човекът от теглото”.

В труда той се проявява повече като творец, отколкото като печалбар. А когато почива, той прави това „да си отпочине душата” - да се върне към вътрешния си мир и да направи честно равносметката си. Така, сам като се отнася към себе си, той започва да зачита, чрез смирението, което проявява към себеподобните си.

Българинът е веротърпим - приема всички, които са извън неговата народност, като равни на себе си. Проявява се като човеколюбец и брани тази си основна същина с твърдост и храброст. „И той е човек, ако да е от друга вяра”. „Турчин е, но е добър човек”, „не му разбирам от езика, ама е човек”, „и циганинът е човек”.

Веротърпимост българинът е проявявал и през дългите робски години, прояви я през време на войните, пък и днес тя е основно начало, което го тласка в борбата за правда и свобода - за човечност.

Какво бездънно и необозримо море представлява веротърпимостта на българина, можем да разберем само като си припомним думите на Левски: „След като се освободи България, ще отида да се бия за други поробени народи.” Борбата не се води за освобождението на българина, а за освобождението на роба - на поробения българския човек.

Може да ми се възрази, че това е възглед само на един, но няма да бъдат прави. Когато този един се роди и чрез подвига на саможертвата ни покрие, това значи, че той е излъчен от българската душа, която е узряла да роди такъв син.

Този един син е изразител не на своето настроение, а на настроението и на вярата на ония, които са го извикали от българската утроба да ги представлява в борбата за правда и свобода - за човечност. Нищо не се ражда от само себе си и този един е рожба на българската душа.

В борбата между доброто и злото българинът открито взема страната на доброто - той е винаги на страната на онеправданите и унижените. Бунтува се срещу всички насилници, културни и некултурни. Тревожи се от неправдите, които връхлитат върху човека.

Понякога това участие в съдбата на далечни и непознати взема такива размери, че ни се струва, какво границите между националностите, верите и хората са почти отречени от българския човек. В отношението си към човека българинът се е приближил до Бога, до великата нравственост, а това приближаване е в истинския смисъл на думата духовно осъществяване.

Това е същината на неговия светоглед и тя лежи в живота му, в идеите му и във вековните му борби за род и човешки правдини. В тия борби народът е бил главно действуващо лице в една велика драма: освобождението на роба, възстановяването на правдата под слънцето на свободата, църковна независимост - да бъдем по-близо до Бога и най-подир саможертва за „брата-роб”.

Можем да кажем, без да преувеличаваме нещата, че българинът е единствен, който се е борил за божественото в човека - за вярата, за рода и срещу човешкото робство.

Най-огромното богатство на българина се корени в отношенията му към семейството. Бащата, майката, синът, дъщерята - мъжът, жената, сестрата и братът това е един всеобемащ духовен кръг. Бащата е творец на всички блага. Той е представител на Бога в семейството. „Който баща си лъже, лъже Бога”, „почитай баща си и майка си, ако искаш Бог да ти помага”.

Когато бащата се връща вкъщи, всички му стават на крака и докато той не седне, никой не сяда. Също както е в небесата - небесното войнство стои мирно и чинно пред Бога, заповедникът на небето и земята. Бащата е крило, под което рожбите могат да намерят закрила и хляб, а пък майката е животворен източник на любов, саможертва и преданост, тя е обречена да се стопява в радостите и скърбите на другите от семейството.

Привързаността на българина към семейството не иде само от инстинкта за продължение на рода; тая привързаност се осмисля и от едно много по-висше и по-светло чувство. Семейството е огнище, в което се ражда, израства и възпитава човекът.

Българинът чувствува и знае, че злото разделя хората едни от други и тяхното сближаване е дълъг процес, който започва и свършва, преди всичко, в семейството. И тук, на това широко поле, българинът изгражда устоите на възпитанието, което всеки член на семейството трябва да получи.

„Почитай майка си и баща си”, „който кълне майка и баща, не харосва”, „свой своего не храни, тежко, който го няма”, „ако искаш честно да живееш, труди се”. В горните пословици и в още много други се крие духовната същност на човека.

Хармонията трябва да се поддържа не само в едно поколение, а и във всички, които ще се родят на земята, за да се опрости животът, трудът да стане радост, и сухият хляб да се услажда. Тия, които създават деца имат грижата да създават от тях човеци.

Пълната любов и искрената почит се осъществява в семейството. За да се разбере изцяло любовта, непременно трябва да се мине през семейството - да излезеш от него и след това сам да го създадеш. В него са заключени подвигът и саможертвата, които отпосле стават крайъгълен камък в изграждането на общежитието. Как можеш да обичаш хората, когато не си проявил любов към чедата си и любов към тия, които са те създали?

Тази любов не е само едно право, но и основен дълг. Тя не се изразява само в безкрайната нежност към рожбите, но и в строгите мерки около възпитанието на човека. „Каквито са родителите, такива са и децата”, „гнила прежда здрав плат не става”, „каквото сееш, такова ще пожънеш”, „крушата не пада по-далече от корена си”.

Колкото повече човек живее и твори, толкова повече става длъжник и отговорностите се увеличават. И ние виждаме българския баща строг, твърд, но със затворена нежност в сърцето си да не даде преднина на глупавите и неопитните, защото „ти му дадеш малкия си пръст, той иска цялата ти ръка”. Упорит в труда, непримирим в борбата и то само за пример на тия, които идат след него.

„Дето има сговор, там има и Божия благословия”, „дето има мир и любов, там и Господ помага”. Каква широта на възгледа - нищо земно, материално не се включва при изграждане на цялостната личност.

„Добрият човек все добрини прави, но никому се хвали”, „доброто го познава и звярът”, „добър човек лошо не търпи”, „докато човек умре, все ум събира и пак без ум умира”. Всички тия мъдрости са цялостно отношение към човека и живота.

Предназначеното за човека е бездънно, както „небе дъно няма, тъй и науката край няма”, а това значи никога да не се спира процеса на усъвършенстването. Всяка минута от живота идва да утвърди известна ценност на духа, която да поддържа човека бодър и нащрек, защото „много хора правят това, което ти правиш”.

„Веднъж се ражда и веднъж умира човек”. Най-простата истина, която трае само миг от вечността. Но в този миг никой не бива да забравя, че е дошъл да осъществи тази вечност само чрез нравствени дела. „А да те видим сега какво ще направиш!”. „Който се хвали, не пали”, „прави, но не се хвали”. Правенето значи да разбереш смисъла на живота, да се проникнеш от него, а хваленето - да се движиш по повърхността и да се самоизмамваш.

„Живот, здраве и добра мисъл кога има човек, не му трябва много стока”. Когато човек е мъдър, той има по-друга мисия, отколкото тая да робува на стоката - на материалното. Той трябва да посвети живота си, чрез труда, на другите, за да им отвори вратите на истината, която е много по-голяма от една нива и по-дълга от една бразда.

„Когато сърцето ти е чисто, не бой се от нищо”. Всъщност много малко се иска от човека, за да бъде храбър в живота. Тук не се предвижда нито грубата сила, нито оръжието, а всичко се изгражда върху малкото зрънце, което кълни в човешкото сърце.

За българина, който е изпитал насилието, робството и неправдата, наистина храбростта му изхожда от вътрешността на неговия дух, на неговото сърце. „Когато човек е прав, съдът може да го осъди, но Бог ще го благослови.” Земният съд е нищо в сравнение със съда на съвестта. Хората могат да ти огорчат живота,но никога не могат да ти отнемат честта.

Българинът обича често да казва: „Бог да прости татко, той така думаше…” „Един ден мама така и така ми рече”; „много години оттогава, но няма да забравя думите на дядо си…” Един мъртъв свят, който продължава да живее въпреки нас и ни задължава със силата на традицията. Тези думи излизат случайно от устата му, при най-незначителен повод, но те са мъдри закони, по които расте и узрява човекът.

Горко се мамят ония, които мислят, че са надрасли тези неща. Те могат да мислят, че са се отказали от тях, но истината е, че мъртвите не се отказват от живите и докато са живи, ще ги държат в ноктите си и ще ги характеризират като хора на духа., който дух се предава от човек на човек, от род на род за утвърждаване на нравствения бит на общежитието.

„Овца, която се дели от стадото, вълците я изяждат”. „Сговорна дружина планина прехвърля”. Това са основните принципи, с които българинът влиза в общежитието. Човекът в семейството не е сам, затова не бива да бъде сам и в живота. Той трябва да поддържа връзка и с другите, за да се осъществи едно общо творческо единство. „Човек не знае какво му носи ден и нощ”.

В тази неизвестност най-добре е човек да не бъде сам. Който се държи здраво за общежитието, той разчита при нужда на помощта на съседа, на съселянина, на човека. „Ще помагаш, да ти помагат”. Така са се появили: меджиите, попрелките, помощта при сватби, кръщавки и т. н.

„Когато се жениш, вземай мома от род”. По-важен тук е родът, отколкото имотът. Имот се печели, но човещина се наследява. Върху добрия род се изграждат традициите на редица поколения.

„Кажи ми кой е бащата, да ти кажа кой е синът”. Приемствеността е задължителна за общежитието. Тя е първото условие за сговора. „Честния човек всеки го вярва”. „Сам човек не може да знае всичко”, „ако имаш ум за четиристотин гроша и чуеш да се продава за четири пари - купи си, няма да сбъркаш”, „един знае едно, друг знае три - двамата знаят четири”.

Знанието се гони от човека, но то е предназначено за обществена полза. „Когато правиш добро само за себе си, знай, че копаеш кладенец с игла”. С една реч, такивато добрини са съмнителни и от тях никой не може да пие вода, тъй като иглата никога няма да  изкопае кладенец. Доброто затова е добро, че се прави за другите.

„Запали ли се къщата на съседа ти, тичай да гасиш своята”. Помощта, която се дава на другите, е помощ на самия човек. Като мислиш за другите, това значи, че ще мислят за тебе. И колкото по-надълбоко навлизаме в българското общежитие, толкова духовното взема превес. „Който копае гроб, сам пада в него”, „не прави това, което не искаш да ти правят”.

С тези мъдрости хората стават равни помежду си. Изграждането на живота не бива да става върху основата на себичността, защото „къща върху пясък не се строи”. Всяко начало на задружния живот трябва да бъде проверено и изпитано от гледище на обща полза, „затова хората имат една вяра, един Господ, да се почитат”.

Рушителите на общежитието се напълно отричат, тъй като от „от тяхното дърво свирка не става”. Клетвопрестъпничеството, лъжесвидетелството, клеветничеството - всичко това носи обществен упадък.

Престъпленията срещу човешката чест предизвикват не само общежитието, но и природни стихии. Там дето силите на човека са недостатъчни да се справят със злото, намесват се: огънят, водата, светкавицата, вятърът, болестите и, най-накрая, смъртта.

Доверието се смята от българина за най-голяма придобивка. Който има доверие в хората, той е добър и честен. В българския народностен бит зачитането се цени извънредно много. То е пуснало толкова дълбоко корени, че е получило строго определени форми.

Така всички хора от общежитието, пък и извън него, са длъжни да се поздравяват. На по-големия се целува ръка. Ръкуването с простия човек е признак на човещина. Като се ръкуваш с простия, ти го изравняваш със себе си и го подкрепваш в непосилната му борба за човешкия живот.

Във всички тези, наглед остарели и противни на хигиената селски обичаи, се крие надмощието на духа над материята. Страхът от унижението, от заразата напълно изчезва пред силата на духовното сродяване с човека. Нищо не е в състояние да се противопостави на духовната връзка, която побеждава микробите, болестите, та дори и смъртта.

Духовният светоглед е атакуван от пристъпите на „новото време”. Тоя процес е стар, колкото е стар човекът. Но ние говорим не за измислени неща, а за един живот, който е опазил българщината за вечни времена и който е давал и ще дава тласък на родната култура.

Ако, като народ имаме още път да вървим напред, то тоя светоглед ще бъде запазен, защото само чрез него може да се подхранва творческото начало у българина.

И затова българинът толкова много разчита на духа си. Тоя български дух е основа на оная жизнена бодрост, която прави народа ни велик и непобедим в борбата му срещу злото.

сп. „Завети”, г. 7, кн. 1, 1940 г.