ПЕРОН
ПЕРОН
Противен дъжд над покривите плаче
и мръзне сгушен хоризонтът сив,
а малкият перон изглежда мрачен -
два коловоза, стар вагон ръждив…
…часовник спрял отмерва време спряло,
търкаля мокър вятър вестник стар…
Навън светът е нажежен до бяло,
земята хлътва от пожар в пожар,
но тук е сънно, тихо, без гълчава
и в някакъв дъждовен полумрак.
Тук не посрещат и не заминават -
на тази гара не пристига влак.
И само аз съм тук. Стоя и чакам.
Години мръзна, но съм още жив.
Все някога оттук ще мине влака,
ще блъвне пара стар локомотив,
ще превърти на място, ще изтрака
и ще изчезне в падащия мрак.
Аз трябва да съм тук. Да го дочакам.
Да сложа на стъпалото му крак.
И да се разделим без съжаление,
макар че от раздялата боли.
Все някога ще дойде влак за мене…
Все някога.
Все някога.
Дали?
САМ
Universum, summa rerum*
На битието по самия режещ ръб
сред пренаселената пустота край мене
аз крача сам. С вас всъщност гръб до гръб,
но сам до сам в измамното движение.
А сам до сам и сто по сто във строя
са само хилядна тълпа безлика.
Не смятайте на идващите броя -
във тази гмеж до никой крачи никой.
И аз съм сам. И вие сте самички -
тълпа по пътя не оставя диря.
И уж вървим в една посока всички,
но всеки сам със себе си умира.
И днес по ръбчето на битието крача.
Не чакам вече чудеса дори от Бога.
Как искам да греша за нас! Обаче
додето сме тълпа - уви! - не мога…
___________
* Universum, summa rerum - лат. /фил./ - светът като цяло
ПРИСЪДА
Пред мен е Дунав. Светлини далечни
по речното платно рисува здрачът,
тополите дъхтят на хлад и вечност,
а вятърът е като сън прозрачен.
Разлива късен залез тъмно вино
на хоризонта в купата сребриста.
Край мен струят изчезващи години
и времето търкаля дни-мъниста.
Нечуто стъпват векове и ери,
а вечността е крехка и нетрайна
и всеки ден е “утре”, “днес” и “вчера”
и минало - безплътно и безкрайно.
А аз къде съм - днес или пък вчера?
Ще бъда ли и утре? Кой ще каже?
Как късче своя вечност да отмеря?
А в тая вечност има ли миражи?
Бих отговорил, но е невъзможно -
над мен е паднала мъглата гъста.
Бих изкрещял душата си тревожна,
която ме разпъва днес на кръста,
бих я изплакал, но и туй не мога -
плача ми носи вятърът обратно:
в пределите на моята Еклога
отдавна съм осъден безвъзвратно.
И няма милост, нито прошка има -
завинаги изречена присъда.
И аз се вливам с Дунава незримо
във тъмното, в което - знам! - ще бъда.
То, тъмното, раззинато пред мене
не е начало, нито край логичен -
трагичен възел яростни съмнения,
през който бавно дните ми изтичат…
То, тъмното, което всички чака,
не е и път, а връщане обратно
към себе си, към същността на мрака,
към немислимото и необятното.
Разпънат съм на кръст, съдба проклета!
Нали не вярвате, че ще възкръсна?
Пред мене Дунав мокри коленете ми,
зад мене вятър сухи храсти бръсне…
ЗИМА
Какво е зимата?
Сезонът, който може
на дните ни да скрие грозотата;
един сезон за равносметка Божия -
черта и резултатът под чертата…
…вместо панелни блокове - чертози,
издигнати от ледени кристали
и бели пътища без коловози,
полетата - под девствен сняг заспали…
…и няма кал, и мръсното го няма,
и Дунав сменя дрехата си сива…
Знам, ледената хубост е измама,
но бялата измама е красива!
Аз крача по пътеката последна,
по пътя между злото и доброто.
Над мен фучи виелицата ледна,
защото е декември на живота.
Край мен е зима. Тя дали ще може
да скрие всичко, вече отлетяло?
Да го поправи, знам, е невъзможно,
но може би да го покрие с бяло…
Да скрие всички несполуки, грешки,
пътеките, напразно извървени,
нещастията, загубите тежки…
Да стане бяло тъмното у мене.
Навън е сняг. И в мен вали обилно.
Сред преспите тъй бяло е полето.
Но зимата у мене е безсилна
пред белези, оставени в сърцето.
РЕКВИЕМ ЗА ВЯТЪР И ДЪЖД
Кой си ти, дето нощем безсрамно в стъклата надничаш
и ги караш да хлипат с горчиви дъждовни сълзи?
Една синя луна в мокротата на мрака се стича
и мъглата в клонака на стария орех пълзи.
Кой си ти, дето хлопаш с юмруци по вратнята стара
и въздишаш на прага, и свириш с уста посред нощ?
В осаждената купа небесна звездите догарят
и разсипва подгизнала слама пробитият кош.
Кой си ти, който сядаш на белия камък сред двора,
дето в летните нощи чело съм опирал и аз?
Обади се! Дай знак, че си тука! На тебе говоря!
Тишина - до без край, до без дъх, до без глас…
Безтелесен и ням, пада дъжд, духа есенен вятър
от смълчаната пустош среднощна, немил и недраг,
но защо, но защо трополи по вратите, в стъклата
и скърби върху белия камък, на мокрия праг?
Тази скръб, тя е моя, единствено моя, до края.
Тя е есенен дъжд, над душата ми който вали,
тя е вятър студен, до сърцето дошъл от безкрая,
а от вятър и дъжд уморената същност боли…
Пада дъжд, духа вятър… Но туй е измама.
Някой чука в дъжда по стъклата в среднощния час,
но ме няма зад тези стъкла.
И зад прага ме няма.
Мен отдавна ме няма сред вас
и когато съм с вас…
КРИЛА
Безкрил роден съм, както всички хора,
ала Икар бе свил гнездо у мен -
въздишах по небето, по простора,
мечтаех той да бъде покорен…
Аз вярвах, че човекът всичко може,
но на възбог не се лети с ръце.
И се напъвах. Миг - и изпод кожата
подаде връхче първото перце.
Нататък - още. И на раменете ми
изпляскаха могъщи две крила.
С тях можех да се рея по небето
високо над планинските била.
С тях можех всичко - да съм птица Божия
над всеки връх, над всяка земна твар;
с тях даже слънцето да стигна можех,
макар да не забравях за Икар.
И се засилих. Скочих нависоко…
…и тутакси се сринах изумен.
Не бях объркал вятъра, посоката….
Не! Просто нямаше небе над мен.
Бе сиво пепелище там, където
би трябвало да се синее вис.
Къде ми е, къде ми е небето?
И кой открадна хоризонта чист?
Сега разбирам истинската драма
на дните ни, лишени от копнеж:
защо са ни крила, когато няма
небе над нас и порив за летеж?
ВЪЗДИШКИ
Навън е мрак - безмълвен и студен,
снегът се стапя и светът е кишав…
…и аз съм сам, без никого край мен.
Тогава кой мъчително въздиша?
Защо въздиша? Бих въздишал аз
на месеца под бледото петаче,
бих плакал мълком в тъмното - без глас,
макар че няма смисъл да се плаче.
Но моят път отдавна изтъня,
вилнее снежна зима в мен отколе,
и аз не знам ще дойде ли денят,
във който ще посрещна нова пролет.
Не знам ще се събудя ли веднъж
и щедро слънцето над мен да свети.
И все пак аз не плача! Аз съм мъж,
а казват, че не плачели мъжете.
Тогава кой въздиша? Кой скимти?
Познавам тоя глас и няма грешка -
до мен си в мрака чер едничка ти,
едничка моя ти, душа човешка.
Едничка ти в настръхналата нощ
делиш със мене вяра и надежда,
едничка ти под кумовия кош
за звездната Денница се оглеждаш.
И тебе те боли, тъй както мен,
със всяка моя болка и тревога,
и ти очакваш своя светъл ден,
жадуваш го до пълна изнемога.
Но не въздишай в тъмното, душа!
Поели с теб по пътищата стръмни,
аз вярвам и не мога да сгреша:
ще съмне, праведна душа.
Ще съмне!
БУНТЪТ
С хилядолетия безсмислено търпение
съм прикован към този свят нищожен.
Виси оловно старото небе над мене,
а аз плещи под хоризонта съм подложил.
Над мен порои утоляват мойта жажда,
край мен светкавици кръстосват гневно мрака
и в сблъсъка им бурните ми дни се раждат,
а аз стоя и чакам… Просто чакам!
Не ме наричайте Атлас. Атлас бе вечен,
но вечността е всъщност плитка бездна
и път, пресичащ хоризонта недалече.
Но както и да е… Атлас изчезна!
И тръгнаха да падат небесата горди,
дърветата набодоха със клоните зенита,
а облаците струпаха косматите си орди
на върховете недостъпни по скалите.
И аз поех на раменете си оловото небесно
нозете ми потънаха в пръстта до глезен…
Да си наследник на титан не е тъй лесно.
Но съм полезен.
Полезен ли? Затуй ли, че крепя небето горе?
Че нощ със ден се сменят там, където
слънца и звездни светове делят простора?
Но Боже мой, кому е нужно днес небето?
Човекът пътя си през времето проправя
с очи в земята, взрян в праха на дните.
Той своето небе и моя труд не заслужава.
Не заслужава висините!
Защото приказна е слънчевата вис далечна
и приказка - разтворената звездна пазва.
Защото небесата са вълшебство, дишат вечност…
Но кой ги забелязва?
Но днес ще срина световете с гръм далечен,
сънувани луни ще изпопадат в страх и ужас…
Не съм Атлас, ала и в мен бушува бунта вечен.
А който иска небеса - да ги заслужи!
