НЕРАЗДЕЛНИ
Работата вървеше усилено. От ранна утрин до късна вечер се разнасяха траканията на стоманените длета и гъргоренето на падащия от колата чакъл. Цялата долина ехтеше.
Мост се прави в село Герово. Мост и то каменен.
Радко Стоилков, напъвайки се, вдигаше камъни. Вратните му жили се изтягаха, като малки сини въжета, а от пръстите на пропуканите ръце капеше кръв.
Беше недоволен от малката си надница, но като си помислеше, че влага капка от своя труд и ще спомогне в спойката на дяланите блокове за изграждане на моста, той се успокояваше. Това бяха за него две различни неща.
Изграденият мост ще живее с десетки и стотици години. По него ще минават сегашните и идните поколения. Радко ще умре, ще изчезне, както изчезвали милиони човешки същества.
Мостът, обаче, ще остане. Ще съедини двете половини на тяхното село. И, опит от тая мисъл, Радко чертаеше още по-големи възможности.
Ако се направеха баражи из тая суходолна, силата на природната стихия ще се намали,
разрушението ще се спре. И грамадите от камъни, чакъл и пясък, които беше натрупала щяха да се премахнат. Хората ще ги изчистят.
От каменна пустиня, с течение на времето, ще се обърне в истинска градина. Ще се свитне оная зеленина, сливи и череши ще се белнат с нови ризи, като селски сватове.
Няма вече Мите воденичарят да бъде винаги нащрек, като воин на пост, и да брани малката си къщурка, засипана до половина. Няма да се чуват писъците на децата и виенето на жените.
Олющените върби ще изправят китни клони, по които ще пеят птички, и вместо плач и ридания, долината ще се огласява от песни и радостни викове. Радко размахваше с мистрията донесения цимент, слагаше каменен блок като че ли мостът беше негов.
И другите работници не стояха със скръстени ръце. Едни пренасяха камъни, други -цимент, трети сееха пясък, а четвърти зидаха. Te пускаха беззлобни шеги, де псувни, но казани така, че не удряха като чукове по тях, а се приемаха като вечни спътници при тази тежка и изнурителна работа.
Една сутрин завариха там Гениното момче, Славчо. Той беше изкопал една дупка и продължаваше да я разширява и задълбочава. Радко се почуди.
- Добро утро, хей, момче! Ти, както си я започнал, ще направиш моста за един ден.
Славчо, бос, със запретнати крачоли издигаше високо кирката, замахваше силно и я забиваше в твърдата земя. От здравото стискане ръцете му се затопляха, той плюваше на дланите си, разтъркваше плюнката, за да се плъзга по-лесно дръжката и пак удряше.
Той се обърна набързо и изгледа всички, поздрави ги и продължи работата си.
- Още е млад, па и много не е скитал по ябаната, та му се лъжа чини. Но ще привикне - каза Заре Плешката, сух и жилест работник.
- Защо толкова бързаш и толкова рано си дошъл - запита Радко.
- Предприемачът ми даде да изкопая недовършеното място за утрешната подпора и го пазарихме топтан. Като го свърша, ще ми плати…
Стана обед. Домашните на работниците надонесоха гърнета с фасул, ръкатки с кисела чорба и чесън-лук. Работниците се събраха на купчина, насядаха в кръг и започнаха да се канят:
- Кусни си от фасула. Тоя е от валювестия.
- Де, от киселата чорба! Знаеш, помага на горещината.
- Ех, тоя Черньо, кога ще побелее…
- Море, току Сивчо да е, пак се ядва - назоваваха те хляба с разни имена.
Славчо се сви в дупката, измъкна къс от дебелия като тухла царевичен хляб, малко пипер и солчица и заяде. Той хапна на две, на три и захвърля с лопатата натрупалата се пръст. Така продължи до вечерта.
На другия ден Славчо не дойде. Казаха, че щом си отишъл у дома, втресло го и легнал болен…
- Така е - каза Радко. - Преумората това донася.
След малко дойде Веско Клисурски. Той беше Славчова връст, но малко по-здравеняк.
Като научил за Славчовата случка, спазарил се с предприемача - да го замести за същата цена.
Слънцето прижуряше. През безлистните клони на върбите се процеждаха, не, а се изсипваха като жарава безброй слънчеви лъчи. Нажежените камъни, а особено стоманените длета и бургии пареха.
- Да не сте зазидали сянката на Славчо - рече подигравателно Веско - та се е разболял? Ако сте направили това, може и да умре. Ха-ха-ха…
- Ти си гледай работата! - обади се някой. - Да не зазидаме твоята, че ще видиш!
Веско тържествуваше. Замести Славчо, а ще получи всичките пари. Доволен усмихваше се блажено и чувствуваше изблик от сили. Но той не бързаше. Ще се позабави, за да кажат, че той е работил много повече, че Славчо не е направил нищо. Или малко, даже незначително.
- Не си прав, Веско! - обърна се към него разсъблеченият Радко. - Не бива така.
Момчето толкова се труди, че здравето си съсипа, а ти наготово, да вземаш парите и за неговия труд…
- Та аз ли съм виновен? Той да си е доработил. Да не се разболява… Да може всеки да работи, то и децата ще дойдат.
- А не трябват ли на всички пари? - намеси се и Заре Плешката. - Баща ти на тебе ще припечели, ами той? Дали майка му ще изкара отнейде?
- И предприемачътъ не би трябвало така да пазари. Да му плати на момчето за изработеното, а на тебе за останалото - каза Алекси Момоляна.
Всички - и най-общите работници, и майсторите, атакуваха Веско. Те се заканиха, че ако направи това, не ще го погледнат никога. И никога не ще го приемат с тях по чуждите села.
- Та то зависи от предприемача. Аз сам ще си търся работа.
- Да, но аз имам майсторско свидетелство и когато ходим до правим къщи, сам съм предприемач - пресече го Плешката.
Веско се смути. Той виждаше, че с тия хора не може да се излезе на глава. Всички бяха като един. И защо ли толкова защитаваха Славчо? Какъв им е той?
А когато му казаха:
- Я си помисли, ако ти беше на негово място, какво щеше да правиш? Щеше ли да ти бъде добре? Друг да ти вземе работата. А най-важното - парите за положения от тебе труд! Но при това човекът се разболял…
Веско наведе глава и бавно чоплеше с острото на кирката. Кръвта в слепите му очи биеше силно. Той се сащиса и не знаеше какво да отговори. И бива ли той да е сам срещу всички? Та нали са от едно село и при това участта им е еднаква…
В мозъка му се заби като в каменлива пръст мисълта: „Ами, я ако ти беше на негово място и се разболееше?”
Тя се забиваше все по-дълбоко и не излиташе, а потулваше радостта му за всичките пари, които щеше да вземе…
Най-после, вечерта, като им плати предприемачът, Веско дръпна настрана Радко и нещо му пошушна. Радко се зарадва, хвана го под ръка и се запътиха нанякъде - запътиха се за Славчови. Майката на Славчо, с почерняла забрадка и свлечен пояс, ги заведе при него. Той се беше попривдигнал и седеше замислен на одърчето.
На въпросите: „Е, как, оздравя ли” - Славчо не отговори.
Веско измъкна шестте двадесетолевки отъ джоба си и ги изтърси на масата:
- Ето половината на тебе, половината на мене.
- Вземи, Славчо - рече Радко. - Ти си работил и си ги заслужил.
Очите на Славчо светнаха. Бледото му безкръвно лице се обля с ярка червенина.
- Ние сме вече неразделни! - казаха те.
- Ще работим винаги заедно! - възкликна Радко.
- Да! Неразделни, неразделни! - сияеше Славчо.
А майката заслага вечеря.
Тя имаше скъпи гости.
