ЗА НЕГО
Ботйов!
Едно име, което е знаме, едно име, което е религия за всички унизени и оскърбени, за всички, на чиито ръце пеят страшната песен веригите и на чиито очи са замръзнали сълзите на роба.
Животът разлисти много страници от оня ден, когато там някъде на Балкана куршумът на тираните пронизва едно гордо и честно чело, когато мракът връхлетя да угаси един факел, който гореше в твърдата ръка на един човек, ръка, научена изкусно да държи перото и меча.
Войводата Ботйов падна, но не умря апостолът, поетът, човекът Ботйов, бунтовникът Ботйов. Не угасна факелът, който издигаше ръката му.
Неговият пламък запали много сърца, от неговата светлина и жив огън отиват да пият мощ и сила и до днеска души.
На Вола угасна едно велико сърце, но вместо него там огря едно огромно слънце, което грее и ще грее по безрадостния друм на ония, които живеят в безутеха, които не познават Свободата, които жадуват за правда и човечност.
Кому принадлежи Ботйов? Той принадлежеше на себе си и на един народ, умиращ под кървавия камшик на тиранията. Той мразеше тираните и техните крепители и зовеше робите към бунт. Неговото слово беше пламенно и плющеше като размахан камшик.
Той не знаеше пощада - не можеше да щади оня, който другите не щади.
Неговият стих беше ту един бурен порой, който всичко помита по пътя си; ту едно бистро поточе, което пее за любов, за радост и люлее тъжната душа на сладките люлки на надеждата; ту един нечовешки страшен вик за пощада, за справедливост, за мъст…
Там, всред голите чукари на родния Балкан, престана да тупти едно голямо сърце, което съедини и запечати с кървав печат словото и подвига.
Но никога няма да загине Човекът Ботйов, докато викът за право, свобода и човечност продължава да разтърсва душите на ония, които той обичаше и за които даде кръвта си.
Да паднем на колене пред Неговия Дух!
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 834, 6.06.1931 г.
