(Спомени за Христо Фотев)

Димитър Костадинов

Христо ФОТЕВ е роден в Истанбул на 25 март (неделя) 1934 година – на Благовещение. И почина в София на 27 юли (събота) 2002 година – в деня на Св. Седмочисленици и деня на Св. Вм. Пантелеймон…
За първи път видях на живо Христо Фотев през пролетта на 1963 г. в град Грудово (сега Средец), Бургаски окръг. Тогава бях ученик в осми клас. Грудовското читалище “Пробуда”, съвместно с ръководството на Политехническа гимназия “Васил Коларов”, където учих аз, организираха пролетна вечер с гостуване на поети от Бургас. Заедно с Христо Фотев бяха дошли Димитър Велинов, Илия Буржев , Николай Цонков (после и досега се подписва и издава книгите си с псевдонима Николай Лайков), Реджеб Кюпчу, Стойчо Гоцев и поетесата и актриса от Сливен Андреана Радева. Част от тях бяха издали първите си книги.
Аз вече познавах от училищната библиотека съдържанието на Литературния сборник “Запознаване”, отпечатан в Бургас през 1962 г. По азбучен ред в него бяха поместени от едно до четири произведения със снимка и кратка био-библиография на следните автори: Димитър Велинов, Илия Буржев, Кръстьо Станишев, Никола Инджов, Николай Цонков, Стойчо Гоцев и Христо Фотев. До снимката на Христо Фотев е отбелязано: “Роден през 1934 г. в Истанбул, но е израснал и живее в Бургас. Драматург е на Народния театър “Адриана Будевска”. Първата му книга “Баладично пътуване” бе удостоена с награда за поезия през 1961 година. “Сантиментални посвещения” – така ще се нарича втората му книга. Фотев е кандидат-член на Съюза на българските писатели.”
Не знаех по какви причини, но по-късно установих, че втората книга на Фотев е “Лирика” (1965), а третата е “Сантиментални посвещения” (1967). А във въпросния сборника “Запознаване” (1962) той се представяше със стихотворенията “И нощите са стъклено студени” (посветено на Константин Павлов, като е отбелязано: “На К. Павлов”) и “Малкото момче на инженера”. Тези две стихотворения са поместени в книгата “Лирика”. Много по-късно, в друга издадена книга видях, че в началото на второто стихотворение стои посвещение на Павел Вежинов.
През 1967 година, когато започнах да работя в цех “КИП и Автоматика” към НХК – Бургас, успях да се запозная в прословутата тогава бургаска сладкарница “Малина” (намираща се някога на сегашната улица „Александровска”, пред югоизточния ъгъл на сегашния хотел “България”), не само с Христо Фотев и поетите, които видях някога в Грудово, но и с много други поети от Бургас и цяла България, та даже и от чужбина, които по един или друг повод минаваха през Бургас и непременно влизаха в тази сладкарница. Влизаха като в свой отдавна извоюван “пристан и поетичен дом” за житейските си, любовни и най-вече творчески вълнения, несъгласия или съмишленичества.
В студентските ми години, през периода 1968 – 1972 г., когато пътувах от родното ми село Белила (Грудовска община – сега Средецка община, Бургаски окръг) до гр. Велико Търново и обратно, никога не изпусках възможността да се възхищавам и осмислям със сетива и вътрешни размишления приятелските разговори и спорове, веселите закачки и интересни информации за излезли книги, импровизираните четения и нахвърляния на листчета на откъси от нови стихотворения край масите в сладкарница “Малина”…
Още тогава забелязах, че в по-дългото Мълчание на Христо Фотев се крият невероятните и внезапни “лупинги” на гларуси и чайки и “летенето” в усмивките на сервитьорките. Това го откривах в очите му. И не случайно в кратките си вметнати изречения той изричаше все нещо поривно, летежно, реално и приказно. Слуша и пуши, пуши и слуша и изведнъж ще продума: “Нашите братя-гларуси плачат… Гладни са… И жадни… И те като нас. За… Любов!… Нас сервитьорките ни омайват… Със собствените ни илюзии…” Тогава някой ще му подхвърли закачливо: “Ех, братко, пак се размечта!” А той ще се усмихне с очи и устни, хем явно, хем загадъчно – сякаш че е усетил влюбен полъх от Морето. Ще загаси цигарата в пепелника със задоволствен жест и с по-рязък тембър на гласа ще подметне: “Смяната на моето пърхащо момиче свършва. Да. Аз тръгвам.” Рязко ставаше от стола. И сякаш не излизаше от сладкарницата, а литваше като гларус над Изгревно Море!
Спомням си го от не едно и две четения в Бургас, на не една и две срещи с ученици и студенти, на не една и две премиери на негови книги или на откриване на изложби на художници – все негови приятели. Според публиката и годините на срещите той рецитираше различни стихотворения. Но почти винаги казваше наизуст и много рядко четеше по едно или две стихотворения. Затова почти всички привърженици на поезията на Христо Фотев знаеха наизуст стихотворенията му „Бюстовете стари” (по-късно озаглавено само „Бюстове”), “България”, “Морето само живите обича”, “Песента на цимбалиста”, “Наистина ли си отива лятото”, “На майка ми”, “На баща ми”, “Възхвала на жените”, “В бургаските покрайнини”, “Пристанище – І” (“Единствено в бургаското пристанище…”), “Позволи ми да мисля за тебе”, “Морето!”, “Колко си хубава! Господи, колко си хубава!” и специално фиксираните като посвещения на втората му съпруга Уляна (Дано душите им пак са заедно и в невидимия Небесен Свят!) стихотворения: “Ний повече не сме необходими на пейзажа!” и “Но е ужасно да не те загубя”, поместени още в третата му стихосбирка “Сантиментални посвещения” (1967). Вече в напреднало болестно състояние на поета, никой нямаше право да премахва тези посвещения от книгата му “Христо Фотев. Събрани съчинения. 1 том – Поезия”, Издателство “Казански”, С., 1998. И въпреки че за редактор на тази книга е отбелязан самият поет, почти съм сигурен, че той е нямал представа за цялостното подреждане на книгата и за премахване на не малко посвещения.
Близо 30 години той винаги рецитираше пред своята публика стихотворенията “Бях на самия връх на мойта младост” и “Кълна ви се – аз всичко бих повторил”. Много често артисти от Бургас, от столицата и от цяла България рецитираха по различни поводи и тези, и други стихотворения, но най-вече поемите му “Изпълкомът заседава” и “Балада за Ромео и Жулиета”.
Най-близък бях с Христо Фотев в периода 1978 – 1985 г. Сближих се благодарение на учителя по физическо възпитание и интересен карикатурист Александър Атанасов, брат на известния тогава художник и общественик в Бургас и в цяла България Тодор Атанасов. Със Сашо (Светлина на Душата му!) работихме в едно училище – в бургаското основно училище “Димитър Благоев” (сега – “Пейо Яворов”). Аз бях там заместник-директор, а после и директор. Трябваше да помогна на сина на Христо Фотев. На малкият му син, който носи неговото име – и той Христо се казва. Ей така – по човешки, по мъжки, а не служебно. По бащински почти да му помогна в трудната пубертетна възраст. Може би заради това, а може би и заради общата ни тракийска бежанска участ, но аз започнах да се обръщам към него с “бате Христо”, а той с името “Митко”.
Имам не малко разговори по онова време с него. И си ги записвах. Той не само ми позволяваше, но и ме подтикваше към това. Веднъж, “като си говорихме” с особената енигматичност и щедрост на неговото Мълчание, той с бавен и унесен глас ми рече:
“Митко, аз съм роден на свят ден – точно на Благовещение. И на свят ден ще си отида от белия земен свят… И знай – Словото българско и славянско е Лечител на Човечеството! Че е мъдро и премъдро. И сладко, и звънко – като медоносно жужене… А там, при Господа, е още по-светло и свободно… Не е вярно, че никой не се връща да ни го каже… А колко пъти се връщат нашите близки в съня ни? Нали сънят е движение на подсъзнанието? Щом насън подсъзнанието е будно, защо наяве да не е още по-будно?… Ей тука, пред чаша и бутилка като самотувам с часове, идват едни мисли в главата ми. Уж са мои, а не са мои… Уж не са мои, а са мои… Сигурно някой ми ги праща… Аз затова и в компания някога, а и пред някой, който ме интервюира, казвам: Моите думи не са само мои, те са на всички… Всички ми ги подарявате и аз ви ги подарявам на всички… Прав ли съм?… А може би по-точно е, че “някой” ми ги казва мисловно, телепатично на мене, а аз на всеки, който ме разбира… Не е вярно, че Поезията е магия… Тя е повече от магия… Тя е ясновидство… Ясно виждане със Сърцето и Душата… И Мислите – твои или от някаква божа енергия – ваят нещо почти съвършено с Думите… Думите, които са наши родители и рожби… В никое Изкуство не бива да има надпревара… Всеки е сам за себе си уникат… Разбираш ли: у-ни-кат! Унасяш се небесно и като албатрос летиш и помагаш, летиш и помагаш… Помагаш на всички, които са попаднали в някакво понятно или непонятно корабокрушение в живота си… Само избраните от Бога могат да ясновидстват… Какво ще кажеш? Така ли е?… Не, не – не се лъжа! И тебе не лъжа… Така е… И Поезията, и всички други добродетелни Изкуства не са магия… Магията обърква, омотава, затлачва човешките мисли… А Поезията бистри човешкото съзнание, води го към изгреви… Поезията е като Слънцето! Да, да – като Слънцето! По-точно като Изгрева – че не отнема, а дарява животи… Вечно живее – и вечно дарява животи… Вечни животи… Видими и невидими животи… Милостиви животи… Като Сърцето и Душата милостиви животи… Без Поезия човекът и човечеството ще са мрачни, облачни, гръмотевични, градушкови, опасно тъмни като нощ без Луна… Сърцето и Душата на Поезията са Слънцето и Луната… И всичко полезно-светло в нас самите и сред Безкрая… Поезията е Светлината в нас от Безкрая и Светлината в Безкрая от нас… Стига вече… Изморих се… Ще отида “да пусна една вода” насреща – в тоалетната на кино “Христо Смирненски”…
…Такъв си беше Христо Фотев – неочакван, необичаен, неочаквано-необичаен. И не само такива “монолози” имам записани. А и отговори на не малко конкретни въпроси. Ще дойде време и тях да споделя. Надявам се.

2004 – 2009 г.