МОЯ ЛЯТНА ПРИКАЗКА…
***
Моя лятна приказка,
не свършвай точно сега,
защото ще потъмнее гората без мирис на прясно,
ще се смачка синьото,
като тротоар под нозете на тълпа,
ще замирише на горчиво,
което ще обладае всичко
и властно
ще се втурнат към мен несбъднати брегове,
и ще свият душата ми в алчен пръстен,
ще се свличат по раменете ми сиви парчета небе,
ще се целят върху ми студени галактически късове,
животът ми ще приближи някаква странна печал,
от него измислена и от него сътворена…
Господи, ти направи човека от кал,
даде му целия свят като дар
и аз вдъхновено минавам през него,
и плача от радост и жал
днес,
от теб
озарена!
ПЕПЕРУДАТА НЕБЕСНОСИНЯ
Спаси ме пеперудата, когато
реката ме повлече по наклона,
през зъберите черни към дерето
и пропастта с отвореното гърло.
Една небесносиня пеперуда
крилете си разтвори и ме грабна
и аз видях след туй света различен
от сребърния полет над безкрая -
зелените коси на планината
как галеше просторите потайно
и жълтия клепач на минзухара,
трептяща сянка в есенната шума,
в дъжда се лутахме и влажен вятър
раздипляше крилете, над които
се носехме - два щриха под небето
с онази лекокрила пеперуда.
Видях я после в някакъв хербарий,
забодена със сребърна карфица,
погребана между хартия прашна,
забравена от ведрите простори…
И нещо във душата ми се смачка,
и нещо наранено в мене трепна,
а болката, събудена внезапно,
с гласа на пеперуда проговори…
***
През нощните градини,
до морето,
просмукана от бриз и капки сол,
до старите капанчета, където
все още юли се разхожда гол,
след разкрач по небесните пътеки,
покрити с тънък повей ведрина,
след кораба, потеглил надалеко,
под погледа на същата луна,
и тъмните скали,
в които с плясък
вълни умират,
а се ражда мит,
по мидите,
ожулени от пясъка,
и звезден мост,
от времето измит,
вървя към теб,
вървя към теб,
към тебе -
аз знам,
че ти си там,
че ти си там!
И лодката, като крило на лебед,
се стрелва през дантеления хребет
към дъното
на твоя
океан…
СЕЗОНЪТ
Сезонът на бурите сребърни отминава.
Изплисква морето последната топла вълна.
На пясъка мокър единствен след нея остава
по плажната ивица вятър и празен брега.
Лиани от сол залюляват прегракнали птици,
пак старите лодки разсичат водата на две.
Художникът синьото сменя на няколко скици
и после рисува едно по-различно море.
Едно натъжено море, до което ни няма,
а бяхме със него тъй близки и толкоз добри,
посрещахме изгрева будни, разпалвахме пламък
и чак до небето хвърчаха красиви искри.
Красиво се стичаше пяна под нощната перла,
отгоре високо сияеше ярък седеф.
Луната търкаляше обръч огромна и щедра
и никнеха едри брилянти по нощния креп.
И влажният въздух цъфтеше по нашите устни -
не знаехме, нищо не помнехме за есента…
Но август замина… А тя над простора се спусна
и грабна ни в своята обител от пъстри листа.
Ела, примири се. Мирише на хлад и горчиво,
но в нас ще усетиш, че нещо зелено гори,
че нещо размеква душата и нещо звънливо
изпълва сезона с онези последни вълни…
***
Щом премина от там
завалява,
потъмняват смокините перести,
натъжават се всичките прелести
под дъжда,
който сив се задава.
Виждам някакво мътно око,
зад цвета на септември прошарен
и дъждът, като скитник нехаен,
как лудува със всяко листо,
как не жали цветята и с див
гняв промушва гърба ми приведен,
как звъни, сякаш порив последен,
сякаш удар внезапен със щик -
разлюлява прозрачни пера
и ме влачи със сини въжета,
и го следвам, стихия проклета,
и не мога, не мога да спра!
Аз обичам дъжда и не весел,
ала днес е от нещо ранен,
затова е тъй сив и студен,
затова не подхваща и песен,
може би е последната есен,
през която танцува за мен.
