ВЕЙКИ
***
Извили жерави над модри върхове,
прошарени от сняг - минуват.
Роси ме вихър блян, омая ме зове:
ах, наши песни се дочуват!
И моето сърце, събудено от тях -
от песните, на мен познати -
трепери от любов, дозело кръшний смях
на спомен, който ги допрати.
Че този спомен ме занася чак дома,
под старий бряст, разперил клони
над вета къщица, която сам-сама
останала, се вече рони.
И черна ме тъга сподиря. Обзори
и глъхна бащината къща.
- Несретни жерави, край тъмните гори
заспали първи сън - слетяха.
***
Небето си вечерня отзвънява:
на залез слънцето клони
и в мургав здрач земята потъмнява,
земята се излеком свечерява -
о, кой ще й поклони?
Небето си вечерня отзвънява:
смъртта с живота се слови.
Мълчание земята овладява,
земята си олтаря осветява -
о, кой ще я благослови?
——————————
сп. „Съвременна илюстрация”, година 5, брой 2-3, 1921 г.