Анна дьо Ноай

превод: Димитър Симидов

АЗ ПИША ЗА ОНИЯ ДНИ…

Аз пиша за ония дни, когато ще отмина,
за да узнаят моя дух след моята кончина.

И нека песните ми за бъдещия свят
да бъдат към природата последен мой привет.

Аз любих всеки земен труд сред цветното поле,
душата ми навсякъде разпнала бе криле;

и пламъка, и вадата, и плодните бразди
аз милвах във душата си, огряна от звезди.

Разказах в своите песни що чувствах, що видях:
и всяка скръб на моя дух и всеки волен смях.

И пламенна, и любеща, аз искам в своя кът
да бъда любена дори след свойта тленна смърт.

О, знам, че някой млад чете, що пиша тук,
той чувства на вълнение в сърцето си отзвук.

Забравил любовта и всеки земен смут,
на мойте песни дава той в сърцето си приют.

УТРИНА

О, светла утрина, о, младост на деня!
О, златна утрина - като пчелата златна,
която пие сок на цветето в съня
подир нощта без край, и безвъзвратна.

Ти - празник за тревите, за розите - роса,
и смях на вятъра, що шепне, сред листата,
и любопитен взор, що гледа през леса -
през клонестия лес, приведен до земята.

Размесен с пари, с лъх и слънчеви лучи
на светла радост час зад девствена завеса,
когато цветний хълм от гласове звучи
под трелите напевни на щуреца.

Прекрасен и изкъпан в радост час,
когато слънцето, изкъпано в морето,
събужда изведнъж - през клоните над нас, -
невидимия хор на птиците в небето.

О, миг на възродена ведрина,
о, весел звън и песен на пчелите:
ти пъдиш сенките, в теб няма тишина,
ни бури, ни умори, ни страх във теб се сплитат.

ВЪЗНЕСЕНИЕ

Аз нищо не приех от свойте земни дни,
не се и примирих с съдбата си човешка;
аз плаках, аз ридах над земните злини
сред радостния рай на всяка своя грешка.

Живота бе към мен всесилен и могъщ,
изпълни ме със гняв и немощно вълнение:
пространства и слънца - нашир или надлъж
се сбираха във мен, изгаряха във мене.

Като дете желах покой, живот, любов,
тъй както се стреми реката към морето,
но виждах, че напразно замира моя зов
пред образа, угаснал във сърцето.

И ведри дни се раждаха след радостта,
рой дни в молитвата към небесата,
но млъкваше звука на моите уста
и аз потъвах пак безсилна в тишината.

Сега надеждата навеки отлетя,
живея без желания, от всичко сбогом вземам;
без сила и без жал живея сред света
и за любов душата днес е няма.

Сърцето ми отзвук е давало всегда
(на Сид конете там са тъпкали с копита!),
но днес над пропаст се надвесвам и беда
с ръце протегнати и със лице изпито.

Аз зная: храбростта е висшия предел,
на този връх отекват сребърни тромпети,
но паднеш ли оттам - оставаш пак без цел
и дивната лъжа в далечината свети.

Аз виждам в гордостта - в безбрежната река -
че всичко има край и всичко има мяра;
успехът, който днес подава ти ръка,
е суетна лъжа със твойта детска вяра.

Не искам да гадая загадките в света,
не питам кой е Бог, що мами тъй сърцето,
нито коя река - сред мрак и нищета
понесе в пясъка си толкова несрета.

Уви! Избягвани, отхвърлени без жал,
ний търсим, като край, безцелната почивка
на гроба на смъртта в следземния предел,
склопили там очи с последната усмивка.

——————————

в. „Литературни новини”, г. 1, 16.10.1927 г.