ДОСИЕ
ДОСИЕ
време е с маята на честта да се накваси житейското ми мляко,
да се признаят до точка и запетая клеветите и лъжите ми,
че съм пуснал духа от бутилката и съм причинил бедствия вред,
че ги няма в досието ми греховете, извършени с добра цел:
например как запалих морето, за да стопля зъзнещите риби,
как прерязах гърлото на косматите облаци, лаещи по кучетата,
а после как отвърнах на немите вкупом (свидетели ми са глухите),
може би и вие сте чули всичко, което се крие в главата ми.
всъщност аз не бях убиец, а бях само обогатител на досието си.
най-шарените хвърчила ги давах в ръцете на жалките старци,
преди да ги убия и преди да питам за последното им желание.
хормоните на лъжата, които ги прибавях към бебешките храни,
ги открадвах от цеха на един богопоклонник със свято лице,
за който казват, че е наизустил Корана и няколко пъти ходил
на поклонение в Мека и оттам е донесъл, казват, необичайното
благоухание на пророка и най-свещеното страхопочитание.
аз трябва да погреба миналото си и да изчистя своето досие
откакто изгубих собствените си очи, изкриви се моето лице,
защото когато едните са плячка на лешояди в планини безбожни,
а други с крилете на безсмъртието летят към великата смърт,
то моите синковци са редовни пазители на публичните домове,
ето за това изсъхна изворът, в чието огледало се вглеждах.
не знам как ще се носи този опетнен живот до сетния пристан
как ще се пренесе този тежък товар върху тези хилави нозе.
като Джахит* и аз за всичко искрено и дълбоко се разкайвам,
но не мога да намеря достойна джамия, за да се изповядвам.
________________
* Тук се прави намек за едно известно стихотворение на видния турски поет
Джахит Съткъ Таранджъ (1911 - 1956).
ТРУДЕН ДЕН
с най-нови страхове в старото легло
започва пак денят -
продължението на вчера;
уличният шум се простира и ето
същите лица, същите неща,
в същата сфера.
на закачалката, забравила своите години,
стърчат плахи дрехи
като износени съдби,
под техния странен вид се крият може би
за голяма изненада
поредните ти скърби.
въртиш се объркан на всички страни,
хоризонтът ти пак
намусен и мъглив е
и пак те давят гадно в своите катрани
мрачната безнадежност
и срамното безсилие.
кръстовищата и сега не обещават нищо
посоките са същите
и лентите са зорки,
а светлините зелени и червени насреща
са сякаш двулични
жалки мижитурки.
любовта не пониква в неверни градини
цветенцето на вярата
сланата попарва;
по стар навик подлостта по цели дни
само със застояли
клюки се нахранва.
когато обеднелият вятър на доброто
чисти от ушите ти
ръждата със страх,
късат се пликовете на писмата, от които
лъжливите поздрави
се разпръсват като прах.
едно лепкаво и незабележимо въже от лен,
теглейки слънцето на запад
ядно се мръщи,
а животът пак изпраща един труден ден,
за да очаква все пак
нещо от следващия.
НЯКОГА И СЕГА
някога
само тебе търсех,
ти едничка грижа ми беше,
слънцето изгряваше оттам, откъдето идеше ти,
и залязваше затъжено там,
където ти се губеше;
почти не ме спохождаха никакви неприятности,
гълъбите ми по цял ден
пееха въодушевлени.
край пътя, който те водеше, разцъфваха цветя,
земята, скришом завиждаше
на небесната ти лекота;
палавият вятър флиртуваше с косите ти развети,
хилядолетни мрамори
ревнуваха твоята белота.
вратата ми самотница сама се отваряше засмяна,
завесите се раздвижваха
като хвърчащите ангели;
леглото ми ослепяваше от плътта ти - млечна пяна,
и кръвта нахлуваше лудо
в жадните вени на сърцето.
когато прокарвах ръцете си по горещите степи
на пазвата ти, треперейки
като несръчен крадец,
усещах две шаващи гургулици в своите шепи;
а двете ти устни криеха
смъртната ми присъда
и умирайки от отровата на целувките ти сочни,
пак в целувките ти намирах
на отровата антидота.
в дните, когато не идваше, с нюх на ловно куче
дъха ти търсех упорито
сред ежедневната суматоха;
търсех следите ти и толкова сладко бе това търсене,
сякаш бях срастнал с тебе
като твоя неразделна част;
сякаш пътищата ми водеха единствено към тебе
и затова самоубийствено
все подир тебе тичах аз
но сега
само си спомням
и съжалявам за всеки пропуснат час.
РАЗСТОЯНИЯ
от каменната епоха до космическото тържество
замесило е постоянно сивото мозъчно вещество
разстоянието между близостта и далечината
както между нокътя и пръста окото и ретината
същото е може би между мрака и светлината
разстоянието между вената и кръвта
дейността на времето в пространството незрима
най-накрая се появява като еволюция видима
разстоянието между частицата и цялото
вечно е готово да изпълни нечие наставление
и колко човешки съдби между устните си крие
разстоянието между пистолета и челото
оплело е в себе си най-мистичните тайни
- още неразгадани даже от гениите титани -
разстоянието между дъха и живеца
животът е тежък маратон, изпитание нарочно,
при което се вижда и се измерва най-точно
разстоянието между светеца и подлеца
2015
