ИЗ „ПЪТНИКЪТ”
Откъс от романа „Пътникът” /Издателство „Хр. Г. Данов”, 1990 г./
Разказва Бай Иван Арабаджията
Не знаехме името на момчето. Но знаехме, че на всяка станция променя конете, за да дойде при нас. Значи организацията бе жива, жив бе апостолът й. Носеше ни вести от него. Не го питахме откъде ги научава. Сигурно ставаше трудно, тъй като никой не можеше да припари в съда; и там, види се, имахме хора. Обаждаше ни ги, додето Отон развеждаше наметнатото с чул конче все около нас и надаваше ухо да улови нещо повече.
- И вчера, и днес го разпитвал някой си Саиб паша - казваше момчето, като смучеше жадно тютюна. - А Левски, братя, отговарял така, че турците нищо да не разберат.
- Какво ти е занятието? - питал Саиб.
- Да облекчавам положението на българите. Обикалях да им давам упование - отговорил. А сетне - Възложиха ми да обнадеждавам България.
- Толкова хора си срещал и уговарял, кои са те? - подпитвал го Саиб.
- Никого не познавам. Много са хората ми, но имена не помня - спокойно му отвърнал той.
Саиб слагал пръстени в брадата си и ядосано клател глава - ще ти дойда дохаки, искал да каже. И го заразпитвал по-обиколно, но и по-дълбоко, с фактове. Ала Левски му рекъл, че връзка в Букурещ му бил човек на име Димитър Ценович; той му предавал комитетските писма. Рекъл още, че писмата били запечатани, можел ли да знае какво пише в тях. А личало, че им се присмива, защото Димитър Ценович има румънско поданство, опинците ще му хванат там.
Свива си пак тютюн момчето, пие го лакомо, а ние потропваме с кундури и цървули дано се стоплим, макар че мраз не усещаме, и питаме: Как изглежда Левски, има ли му нещо лошо, дали някой от арестуваните комитетски люде не плещи врели-некипели, като кога ще свърши съдът…
- Добре бил, братя - дава ни кураж момчето. - Пък турците знаели къде е обикалял и кого е навестявал. Всичко посрещнал спокойно. И отричал. Тогава Саиб докарал едно нашенски псе. От онези, с репеи в козината. Псето пролаяло:
- С него и в Ловеч бях, и във Филибе, и в някои села. Веднъж и тескере му дадох, намираше се в голяма опасност.
Левски не трепнал. Изненадано го изгледал Саиб, махнал с ръка и си излязъл.
- А Димитър Общи? - питам аз.
- Не са го извели още на мегдан. Защо ли го пазят? - замисля се момчето.
- Ами ако го откарат с железница - обаждам се пак.
- Ако стане така - оживява се то, - ще катурнем трена. Преди вие да дойдете тук, Атанас Узунов снел образа на бурмите и поръчал на железар да изработи ключове за тях. Разкопчали за опит чифт релси - хващат!
Просияхме, макар само за миг. Знаех, че Узунов ги може тези неща. Радостен беше дошъл веднъж Васил в Царацово от Калоферския манастир. Там го бе срещнал, доволен бе от срещата:
- Българин е, истински. Тръгнал да снема плановете на всички турски крепости по Дунава и от двете страни на Балкана. Да сме готови и с това!
И като потри ръце, прибави:
- Чорбаджийски син, а ето! Вижда ми се малко самонадеен, в смисъл поразглезен, но се различава коренно от Димитър Общи. Иване, никога да не съдиш за човека по оногова, който го е създал.
Пък момчето:
- Атанас Узунов ще чака трена между Търново, Сеймен и Каяджик. Но за по-голяма сигурност е поставил засади и при Ветрен, и при Папазлии…
Да, останалите хора от комитета на Филибе също не спяха. Бяха се събрали посред пладне в Светатроицкото училище, уж читалищни сметки да разглеждат. Без никаква предпазливост; Каква ти предпазливост за другите анатомически части, когато над главата е вдигнат ятаган. И да не беше го казал Митьо Матевски, то се подразбираше. Наредиха дружина с началник Антон Балтов. Сега трябва да са между Катуница и Папазлии - повече перущенци, към тях и филибелии. Градищата не са за хвалене, по-нерешителни са. Селата, виж, всякога са готови да скокнат и в най-дълбокото…
След Къкрина тридесетина каратопракчани начело с брата Петър оседлали конете и хайде на Арабаконак. Две нощи дремали те под буките в очакване, а Васил вече бил в София; закъснели с няколко часа.
- Келяв късмет! - боботеше Петър, в гласа му се смесваха ярост и плач…
- Сила сме, братя! - дума момчето. - Имаме хора за навсякъде. И оттатък Балкана мислят за същото. Между Номуне чифлик и Червена вода, разправят, е главната им пусия; може да им скимне през Русчук да го преведат, знае ли се.
- Ще рече, всичко е предвидено, а? - ближе сухи сцепени устни Отон.
- Все си е друго да мине ей оттук, покрай нас - сочи пътя Кочо. И веднага добавя: - При нас е най-сигурно!…
Момчето хвърляше цигарата, мяташе се на коня, махваше ни за довиждане. В това махване съзирахме надежда. Гледах как другарите ми нарамват торбите и тръгват към Филибе. Гледах ги как вървят приведени и с отчаяние в стъпките - докато се смалят и съвсем изчезнат. Тогава поемах за Царацово. Снегът хвърляше влага в очите ми, та протягах към тях почервенели ръце час по час.
Бавно се показа една вечер момчето иззад завоя, а ние отдалеч разбрахме, че нещо се е случило. Така си останахме, като го видяхме, така си остана и то на коня.После се отлепихме от местата си, завтекохме се към него. А то изрече плачешката, сякаш някой го бе хванал през гърлото:
- Свърши се, братя!
Прилапах го здраво за дрехата, смъкнах го от коня, раздрусах го: - Казвай!
От очите му запреливаха сълзи. А беше здрав човек, едър, от камъка вода можеше да извади.
- Много наши изправили пред съда и всеки го клеветил, както завърне. Той ни подкокоросваше, викали, той вкара огън в чергата ни. Апостолът ги гледал тъй, че от взора му тютюн да запалиш. А Саиб се провикнал:
- Абе, Левски, ти, разбира се, познаваш комитетските люде, но продължаваш да отричаш. Искаш ли да ти докарам на среща още сто и петдесет души, за да ти го кажат?
Апостолът минал през него с поглед тъй, както соколът отминава гарга:
- А можеш ли да докараш целия народ?
На другия ден си послужили и с Димитър Общи. Голямо чене, как не го запушихме, когато трябваше.
- С този и с Ангел Кънчев обикаляхме комитетите - редял мръсникът.
- Тогава Левски, притиснат, твоето има споменал - обърна се към мен момчето. - Защото сигурно знаел, че вече си се скрил. Не издържал Общия:
- Две негови приказки са прави, пет са лъжа!
Не си види мократа перушина, ами рекъл, че Левски му наредил да нападне и обере пощата в Орхание. Това било най-опашатата лъжа; не му повярвали и турците. Пък Апостолът дръпнал накрая едно слово, огън и пламък:
- Начетените българи, казал, които очакваха напредъка чрез просвета, намериха за опасно искането на права с оръжие. Селяните бяха на друго мнение…Тия селяни, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от злото, идваха, накъдето ги теглехме.
И за турците казал, и за чорбаджиите, и за лихварите.За това, че ни е дошло до гушата.
- Отидете - хвърлил в очите им той - да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но от мен нищо не искайте, нищо няма да получите.
Тези думи теглили чертата под сметката. Смърт!…
- А къде? - силом изрекох аз.
- Не се знае. Но се говори, че там, в София ще бъде.
Сетне отведнъж обърна коня си и препусна, без да се сбогува. Отон се прекръсти. Диво го мерна с поглед Георги Търнев. Свещаринът се метна в снега и ридание разтърси тишината. Кочо бе като вбит в земята. Аз се наведох, вдигнах мълком торбицата си и закрачих към село.
Торбица през рамо и дълъг път в нозете. Прилича ми това, сякаш отивам на гурбет, но не за да печеля пари. И си казвам, като слагам широки разкрачи върху изпосталялата пръст, че на път човек има най-много време да мисли. Тъй е то, даден е хем за кеф, хем - не, защото не бива да четеш само камъните. А всяко нещо, което тормози, те кара да мислиш…
Беше преди няколко зарани. Сън бе сънувала Тодора на разсъмване, та ме сбута: искаше да ми го разкаже. Чуден сън било…
Вървял Васил за към Филибе и носел върху табла на главата си голям хляб, бял и пухкав. Хлябът се ройкал из облаците, но налитнали отнейде гарги, начоголили го, накълвали го. Васил не го отбранил. Все вървял и песен някаква пеел, протяжна песен и хубава, а земята наоколо сякаш била черква. Гаргите кацнали още веднъж край хляба, смелост набрали и кацнали, вече не си отишли. Трошици хвърчали из целия път, покрили го, скоро от хляба помен не останал. А Васил продължил с празната табла на главата, с дълго черно расо и руса коса, разплетена доземи. Все вървял и пеел, и му се кланяли дърветата, а в клоните им стоели побелели ангели, след него от дърво на дърво се прехвърляли, всеки с ореол в ръце. Колкото по-нататък отивал Васил, по-голям ставал, от слънцето по-голям дори, и земята изглеждала малка пред боя и вървежа му…
Подир час пред вратника изтрополял пътник. Посрещнах го и чух това, което сънят бе предсказал:
Извели го призори, превръзка на главата си имал. На табела върху гърдите му пишело: „Главатар на бунтовниците против царщината.” Предложил му да се изповяда някой си поп Тодор. Усмихнал се сред турчуля и кадъни, пришепнал му:
- Отче, помени дякона Игнатия, Левски - не!
Истина изрекъл. Че грехове като Левски той няма. И да има - просто да му е, заради нас ги е правил.
И правоверни псувни, и правоверна глъч, и вик чак до небеси: „Падишахамъз чок яша.” А над тази мръсотия се стелел здрав, красив, носен от шибащия вятър сняг. Усмихвал се до бесилото, сам си надянал примката.
Да се запомни - усмихвал се! Въпреки, че след години научих тъкмо обратното. Но на кого да не вярвам, на народа ли?
А и обратното да е, пак е достойно. Защото се знае къде е капнала сълзата му, чие око е парнала тя, какво е разтопила там.
Вървя, вият се километрите за към Стара планина в нозете ми, селата ме посрещат набърже и набърже ме изпращат, скоро ще ги забравя. Никога няма да забравя това: войняговки бяха забрадени с черни кърпи до една. Така, жени, така. Че беше и бащица, и братец, най-ближна рода на всички ни. Вървя аз и си повтарям: Часът е пътека, два часа път правят, а пътят е живот; ражда. И си спомням:
Завчера при мен довтасаха даскалчето Петър Бонев, перущинлията, дето повече акъл от хала си има, и отец Тилев, дето по ще му прилича да пее парастаси от мазгалите на черквата си, нежели смирение да проповядва. И още по-напред си спомням аз…
Тръгнали сме двамата с Васил за Перущица, на това село най-уйдисва приказката „Пръчка само да боднеш, вино тутакси пиеш”, там от чешмите маврудово тече. Капнали сме, от ходене клеканица ще ни хване, а Васил казва живо:
- С този поп Тилев се запознах, когато пътувах за легията в Белград. С турците се не погаждал, та за свещеник го принудили да се ръкоположи: вържи попа, да ти е мирно селото. Расото, обаче не променя човека. Върнал се по Петровден вече като поп в Перущица и седефлия пищов вместо кръст показва на баща си - туй-онуй - мърмори. Синът веднага отсякъл:
- Добър пазарлък съм сторил, тате. Защото кръстът дори душата ти не може да защити. А с това тук - погалил той седефа - и нея ще отбраниш, и на хората знак ще дадеш вярата си да докажат.
- А за Петър - дума Васил - гледаш мене, виждаш него: ръст среден, доста сбит, очи сини и пронизителни, коса руса, пък пъргавина - неимоверна.
- Ех, Василе - спирам го аз. - Нали бяхме заедно, когато съграждахме комитета на Татар Пазарджик. В хана на Иван Ръжанков, на житното тържище. Прав си, в огъня влиза, но като че ли беше охтичав.
- Повечето даскали са слаби тялом - възрази Васил. - Другаде са силни те. Някаква болка трябва да има в този, който се е наел да учи и малкия, и големия; Петър е такъв. А в своето село от Пазарджик се върна, защото го повика коренът - скъсаният цвят вехне бързо.
И понеже разбра, че ме засегна, добави:
- Не се обиждай, то се отнася и за мен. Но ние ще увехнем, след като дадем плод.
Все при тях двамата ходехме оттъй насетне. Срещахме се край Сивиник, местността там е чудо. Светло трепти небето полюшвано едва-едва от вятър, гласовитият поток гъргори, рибите се стрелкат в дъхави треви; отпусни се, дишай, радвай се. Пък в нас - мрак, разсечен от един-едничък лъч…
Завчера отец Тилев не отрони дума; тъмни, пресъхнали кладенци бяха очите му, но от дъното им напираше да бликне пак солената вода. Може би се боеше, че думата ще я предизвика, тя е способна да го направи. Обади се Петър Бонев, сподавено изрече:
- Загина нашият Апостол; Скръбно е, тежко е. Ала дваж по-мъчно ще е, ако се затрие делото му. В Перущица не знам откъде да я захванем занапред, така е и другаде. А отвъд Дунава вероятно имат нещо наум. Оправен си, отбираш от комитетските работи - да беше отишъл да видиш и чуеш, за да сме наясно как да продължим, без да стъпваме накриво.
От повторна покана нямаше нужда. Цървулите си стегнах, тръгнах. И се гъне пътят в нозете ми, живот е този път и мой, и на всички като мене. И вървя, вървя - все към онова слънчице, изгреяло навръх на Стара планина досущ като руса глава.
