Атанас Маринов

Банко П. Банков, избрани съчинения, том втори, „НАГОРЕ ПО НАДОЛНИЩЕТО”, разкази, новели и повести, изд. Фастумпринт, 2016

Уважаеми кореняк-ловчалия,

Благодаря ти за изпратения втори том избрана проза „Нагоре по надолнището”. Чел съм някои от творбите в него като „Ергенски панаир”, „Войнишко момиче”, „Любовницата на владиката”, „Когато се роди рокендролът”, „Мъка по бежово палто” и особено - „Кръстопътен свят”, които отново прегледах.

Канех се по-рано да ти пиша, подтикът да не отлагам тези редове е мисълта на Сен Санс, която цитираш - „Борът и ябълката няма защо да си завиждат, той е създаден да ражда шишарки, тя - ябълки”.

Ти си автор, който по се проумява като го прочетеш втори, трети път. Припомням си казаното от Толстой, че оригиналните автори по-трудно се възприемат. Та нали епохалният роман „Война и мир”, че и „Ана Каренина” отначало са посрещнати доста скептично.

Сега се чудя откъде да започна, тъй като сборникът ти пробуди у мене доста неорганизирани размишления и преживявания. Ако се разпилея по отделни разкази и повести, не мога се „събра”, та затова ще се съсредоточа върху думите, основния строителен материал за художественото слово. И то думите, с които си изградил „Семейна реликва”, „Кръстопътен свят” и „Градска памет”.

Още отначало трябва да кажа, че едва сега усетих една особеност в писането ти: подхванеш ли тема от широкия простор на живота, навлезеш ли в необятието му, използваш думи с „биография”, подсказващи родна или чужбинска стряха, пренебрегвани плодове на земята, следа от минало, твое си усещане за същностното в предмет, в действие.

От „Семейна реликва” такива думи са „вятърът сироко”, „просо и лен”, „нащърбени гребла”, „осакатен кораб”, „кълколеше” (вода), „мъждукаха” (светлини), „ракла” (не сандък), „разешени обици, разкъсани нанизи”, „филигранни гребени” и т.н. Същото е и в „Кръстопътен свят”, в който Ганета чрез репликите си остава балканджийка, а Стивън - германец.

Върхът на този точен подбор на вградени в словото думи е разказът „Градска памет”. Град, през който „на осмица се промъква своенравна река”, „траки изпращат с вино и песни покойниците си”, „стануват римски легионери с голи колене и лъскави ризници”, ловят риба „луничави славяни”.

Градовете разказват преживяното от поколения на потомците „с каменни и тухлени зидове”, „тежки сводове”, „кубета и зеленясали паметници”, (макар че с история „трудно се изкарва хляб”), старият пазар „с разпрегнати каруци, цвили и кудкудяка” .

Особено впечатляващи са щрихите, рисуващи паметника на войводата: „Гранитен каменен зъб, отдялан сякаш от надвисналите скали на съседния хълм”, с „инкрустирана метална плоча”, от която „бронзовият мъж укорно е вторачен в тия, които го отминават”.

И тук - мисълта, която после ще вплета в размишленията си: „Те не подозират, че изневиделица идва време, в което плашеща грижа измества всички останали…”

В две страници си събрал цялата история на един български град: бронзов вестоносецът на кон, пратен сякаш в наше време от братята Асен и Петър, мегалитно издялан митрополит с кръст, предизборни митинги, ехтящи около немите предци, мажоретки, сенки на разстрелян депутат и поет-партизанин, написал „Когато на Дунав се мръкне …”, кости, препогребвани и попилявани, ново време - напред, чрез връщане назад…

Толкова за думите, с които като строителен инженер изграждаш образа на родния за теб и за съвременниците град. Но отделните думи, натоварени с време, със събитийност, казват нещо повече.

С такива думи си погледнал съдбата на България откъм Венеция. Там една българка, мона Анастазия, съпреживява тежката участ на поробената си родина. От съсипните в далечния Търновград е запазила българско житие, което през ръце на наследници стига до Ватиканската библиотека.

С точни думи си предупредил, пазете словото, родното слово. Пергаментните страници с главулести букви са способни да въздигнат, да възкресят един цял народ (както го стори Паисий с История славянобългарска.) Да вметна и Лион Фойтхвангер, някъде казва, че евреите, разгонени по целия свят, останали без държава, са опазили книгата (библията) и тя става тяхна държава, от нея израства днешното им отечество.

Мисля, че повестта „Кръстопътен свят” е една от най-хубавите ти творби. Не само заради това, че в детайли си вникнал в живота на основните герои, а чрез тях - в живота на една епоха, но че си защитил заглавието на сборника „Нагоре по надолнището”.

В това заглавие според мене няма толкова биологически подтекст (пък и да го има, той бледнее пред по-значимия подтекст: не само животът на отделния индивид, но и животът на една цивилизация метафорично приличат на фонтан, нека употребя изстрадалата българска дума - водоскок: под напора на земни и космически сили индивидът, цивилизацията се издига до пределните си възможности и пада там, откъдето се е издигнала.)

Това образно се отнася до живота на мона Анастазия, до Ганета и Стив, до образите от „Градска памет”, включая алегориите със стария и новия площад, с онова, което „градовете разказват”. И тук да се върна към оная мисъл за бронзовия мъж с пистолет в пояса: те (минаващите край него) не подозират, че изневиделица идва време, в което плашеща грижа измества всички останали, тя може да ти струва живота…

Банков, виждаш сборникът ти на какви мисли и преживявания ме наведе. Споделих ги накратко, тъй като авторът често пъти не знае творбите му как се дописват от читателите, какво те, право или криво, възбуждат у тях. За съжаление има много творби, които нищо не будят, впечатлението има мимолетен меркантилен или наслажденски характер.

Сега мисля, че няма да се чудиш защо, щом нависнат краставиците и доматите, щом втора или трета година отлежава домашната ракия, те чакам с познатата група писатели на село, под летния навес. Само здраве да има. А ти дерзай с творбите си и по-нататък.

02.2017 г.
Дойренци
С уважение: (Атман)