Нанка Врачева

Всеки има своите спомени, стаени дълбоко в съзнанието. Неведнъж, останали насаме с тях, отсяваме най-цветните и мъдро извървени пътеки. Съхраняваме в душите си желани преживявания във времето, които доставят очарованието на живота, особено в тежки преходни години.

Пазя малък, но съществен спомен от далечно време - като приказка вълнуваща, вълшебна, но истинска приказка, която носи диханието на свят с красота и хармония в него. Спомен - трепетен и радостен! Тръпне сърцето ми при мислите за някогашния странджанско-светлински пейзаж.

И до днес пазя възхитата от сънните утрини с меката синкава далнина, припламващия лазур - светла алена зора, пищност и разкош на изтока, радостно тържество на светъл ден. И земята, и хората заживяват с топлото дихание от магията на светлината - творецът на вечността. Заристи дни с нежната синева на небето!

Гласът на небето - звънлив и ликуващ птичи пой, галещо слуха многозвучие. Разнася се благоухание на цъфнали цветя и овошки. Цялата природа е едно пулсиращо сърце! Долавят се стъпките на трудолюбивите светлинци, верни на труда - сакрална ценност. Отекват детските крачета, забързани към огнището на познание. Окъпани от ласката на новия ден, грейват червените покриви на селцето.

Често в сънищата си виждам пробуждащата се шир, чувам гласовете на ветровете - ту ласкаво гальовни, ту тревожни. Преживявам светлинния изгрев зад многовековната гора, слънчевия заник над равната тракийска шир. Захожда кехлибареният диск на слънцето, обагрящ небето в пурпур, бавно потъвайки зад хоризонта.

Угасва и последната светлинка. Нощта разстила синково-сребристия хлад над простора и хилядите блещукащи звездици. Всички същества спускат натежали клепки за нощен покой. Мисълта постепенно се слива с мрака, дава път на друг щрих от живота - идния ден с нови послания.

Прекрасни природни сценарии, които сякаш звучат с най-ласкавите тонове на музиката - едно красиво видение. Който е поел въздух с мирис на здравец и божур, на многовековен дъб, завинаги ще помни странджанския край. Тези усещания ще пазя да края на сетния си дъх за едно красиво някога село, сега забулено в обезлюдяване като хиляди села в България.

Спомените са нашата същност, нашият светоглед и светоусещане, духовен или материален свят и разбирането ни за тях. Нека не позволим паметта, мислите ни да бъдат погубени, защото ние сме това, каквито са спомените ни, нашите минали преживявания. И колкото по-дълготрайна, по-дългосрочна е паметта ни, толкова по-добри ще бъдат обозримите ни дни.