РОДНА РЕЧ
РОДНА РЕЧ
Отпочвам да те изучавам,
звънлива родна реч,
отпочвам да те овладявам
като надежден меч.
На теб отделям, скъпа моя,
безброй човекодни.
И слушам как млеконадоя
във вестника звъни.
Аз лесопаркове отглеждам
(туй лесно е поне),
и ранни пилци произвеждам,
домати и свине.
Провеждам сказки и забави,
рождения дори,
създавам продуктивни крави,
създавам и гори.
Потоци и поливни площи
предсрочно овладял,
пак царевица цели нощи
поливам със кавал.
Косите ми са вече бели
и спирам всеки ден
като морално остарели
машини уморен.
Но аз не се отчайвам, родна,
а с по-голям кураж
за мир и свобода народна
сега стоя на страж.
Прости, ако не те зачитам,
че зле се изразих
без капка логика и ритъм
като в модерен стих.
Не от забравени буквари
тез примери съм взел,
че все на лоши вестникари
съм статиите чел.
Но да те уча ще отпочна,
звънлива родна реч!
Бъди ти правилна и точна
и остра като меч!
Да мога да те овладявам
за тежки боеве
и смело да те отстоявам
от наши врагове.
1965 г.
БАЛАДА ЗА БРЪСНАРЯ
Бръснарят снощи от сърце почина
и долу партерът осиротя:
обходи вред квартала, вредом мина
по-бърза от светкавица вестта.
Ведно с работниците синеблузи
тъгуват и брадясали вдовци,
хамали с хлътнали и бледи бузи,
младежи с дълги чорли и бради.
Миришат дрехите, ликът им гладък
на розова вода и меден крем,
а този мирис той е някак сладък,
различен от фабричния съвсем.
Облякъл също бяла камизола,
клиентите му бръсна рано друг.
Тъгуват огледалото и стола,
но жалко за умрелия съпруг.
Лежи той в жълтата боянска глина.
Той вече не създава красота.
Севдата му поплака, па й мина,
отне й го безжалостно пръстта.
Но аз тъжа - внезапната кончина
удари всички като силен ток,
и не че обитавахме двамина
етажи на един и същи блок,
и не че съм от бръснене магьосан
и ангел същ напомняше ми той,
а за човека във халат колосан,
за делничния мъничък герой
и за ръката му добра и веща,
та влизам ли в бръснарница сега,
все той във огледалото отсреща
ще се усмихне с мъничко тъга.
Хисар, 1979 г.
КОГАТО ЛЯГАМ
Когато лягам, мисля, ще е чудо,
заспал на тонове тротил,
че мога утре жив да се събудя,
че още някому съм мил.
Мой край, аз те обичам и милея,
макар насън да те видях,
пак само в тебе исках да живея,
от нищо да не зная страх.
И все едно пристигам на земята
от дълъг път, наш дом е тя:
вместо ръка на мама и на тате,
целувам просълзен пръстта.
Ти в утрото със бранища и вади
лежиш като новороден,
от благовонието на ливади
и младо слънце упоен.
Населвам те със майки и дечица,
с галоп и пърхане на кон.
Довеждам веселата гургулица
на всяка стряха и балкон.
Бих искал винаги да те облива
докрай целебна тишина,
та селската река да спи щастлива
на твойте топли колена.
Навеки благодарен ще ти бъда
и с друг не бих те заменил,
но как ли злата мисъл да пропъдя,
че спим въз тонове тротил?
Август 1984 г.
