Константин Н. Петканов

Родопа е един от най-старите пчелни кошери на българския род. Всички ония традиции, обичаи и вярвания, които са спомогнали да се изгради мирогледа на българина най-добре са били съхранявани в недрата на тази наша, родна планина.

Родопският бит е много сложен и сравнително чист от чужди влияния. В него са заключени чистотата на южното небе и дълбочината на девствените гори.

Родопчанинът е един облагодетелстван от Бога планински жител. Той живее скрит от очите на враговете, но непрекъснато диша щедрия въздух на Бялото море и на Тракийската равнина.

Около него се движат пътищата, които водят към източниците на земното благоденствие. Така той изгражда надеждите си, утвърждава вярата си, оплодява душата си и създава една първична култура, която с успех се е борила срещу жестоки завоеватели и хитри асимилатори.

Под светлината на изтока и благодатта на юга в Родопско се запази на вечни времена старият български род и с това се запазиха и ония битови и културни прояви, които ни карат да виждаме своя народ в светлината на велик творчески дух.

Онова, което най-напред се хвърля в очи, е, преди всичко, скъпата и пищна дреха на родопчанката. Тази дреха свидетелства за изключително благосъстояние и за усет към красотата.

В нея се събират и хармонично блестят щедростта на българина и багрите на слънцето. Сякаш тази дреха е създадена да съперничи на красотата, която всеки миг се освежава от горите и потоците, от топлите ветрове на юга и от светлините на Тракия.

Любовта към изисканото облекло говори за едно чувство, което свързва хората помежду им. Ярките багри не затварят човека в колиба, а го извеждат на открито - в общността да се даде тласък на общежитието и на родовата традиция.

Облеклото е едно неопровержимо доказателство за съществуването на общи родови традиции, които утвърждават рода и неговата материална и духовна култура.

Тук, в тая общност, се крият богатствата на народната душа, която пък от своя страна е дала пълен блясък на: щедростта, гостоприемството, юначеството и волята да се върви винаги напред. Богатите овчари - кехаите - истинските господари на горите и на Беломорската низина, в стремежите си за печалби, тъй са се увличали, че са създавали многобройни стада за щедрост и гордост на света.

Най-характерната черта на родопчани е гостоприемството. Начинът, по който то се изявява, е толкова усложнен, че почти се е превърнало в религиозен обряд. Някога гостоприемството е било цел в живота на българина, толкова тази нравствена проява е лежала в основното разбиране на живота.

Богатият и бедният, този, който вижда светлината и този, който не я вижда - всички се изравняват чрез отношението си към човека, който прекрачва прага на къщата им. Всеки гост, канен и неканен, е Божи пратеник, и затова себичността изчезва, и всичко е в усмивката на домакинята и щедрата ръка на домакина.

Днес условията са коренно променени, родопчани са бедни и лишени от въздуха на юга и светлината на изтока, но при все това, гостоприемството продължава да краси челото на родопчанина и да сочи за неговата нравствена сила.

Във всички прояви на родопския бит се крият началата на една първична култура. Много е трудно да се покаже хармоничната самобитност на тая култура, особено днес, когато родопчанинът е лишен от условията, необходими за творчески живот.

Но има известни неща, които и при най-тежките времена за човека и при липсата на какъвто и да е интерес, могат да изявят духовната сила на един народ - неговият културен образ.

Това са ония първични културни паметници, които нито времето може да заличи, нито пък животът - да оспори. Такъв вечен паметник, който включва народната душа и я завещава на всички поколения, е песента на народа. Ние, българите, вече имаме едно отношение към народната песен, но то е по-скоро проява на родов инстинкт, отколкото едно съзнателно отношение към единствения източник на самобитната ни култура.

Всичко е скътано в народната песен. Светлините, излъчени от творческия дух на българина, са намерили израз в словото и в мелодията на песента.

Така се е създал стожерът, около който трябва да се движи националната ни култура. Че това е така, достатъчно е да посочим, че делото на Христо Ботев е получило гениалния си блясък от народната песен.

За родопската народна песен може да се каже, че е съвършена. Тя е самобитна и в словесната си, и в музикалната си постройка. В нея са корените на българското слово, но също така са и гласовете на народната душа.

Безграничната щедрост, която се изразява чрез цветовете на облеклото, чрез семейните традиции - гостоприемството и предаността към рода, е легнала и в основата на родопската песен.

Нейният стих е строен, изискан и преситен с красота. Думата е удар от сърцето, искра от волята и капчица от вярата на народа. Гласът на песента пък се е родил от неговия дъх - дълбок и равномерен, когато се движи из горските усои, задъхан към висините и стремителен, когато се насочва към низините.

Народният певец на Родопа е минал през мъглата и е видял истинския свят на душата, който тая мъгла иска да покрие. Всичко може да изчезне в лепкавата сянка на мъглата, само душата на човека няма да потъмнее.

Достатъчно е едно зрънце любов да падне в мъглата, и тя да остане безсилна пред величието на човека. Слънцето, вятърът, планинските върхове и небесните висини - всичко е получило човешка душа и сърце. Никъде другаде българинът не се е слял с вселената така, както в песента.

Робството, страданията и измамният живот са надживени и превъзмогнати. Всичко онова, което иска да спре живота, се залива от стихията на творчеството. Робството е покорило земята, но то не е могло да засегне душата.

Страданията са помрачили лицето на човека, но не са угасили нито светлината на очите му, нито живителната струя на дъха му. Всяко човешко дело на земята получава небесна трайност. Вярата, надеждата и любовта на християнската душа действително са победили робството и асимилацията. Чрез словото и мелодията е осветен на вечни времена българският род.

Родопската песен е съкровищница на стари езикови форми, на забравени от новия българин чисто български думи. В нея са запазени всички съзвучия на българското слово, всички изненади на българския ритъм.

Като клонесто дърво от сочната гора на народната ни песен, и родопската песен не е почивка за душата, забава за сития и доволния, а е устрем към свободата.

Тя не е предназначена да подслажда залъка, макар че много често се пее на софрата, а е вик в просторите, който иска да покрие вселената с мъката, страданието и борбите за правда на човека. Родопската песен е една от най-богатите глави в библията на народната душа.

В бита на родопчанина са скътани всички здрави български традиции и обичаи, които свидетелстват за една висша нравствена култура. В песента му пък са запазени всички сокове на българската душа: свежи, чисти, съвършени и неизчерпаеми.

Затова колкото и да е днес тежък животът на родопчанина, ние вярваме, че той ще намери сили в себе си да преодолее мъчнотиите и да остане такъв, какъвто е бил и в миналото: твърд във вярата си, непобедим в силата си, щедър в любовта си и предан на рода си.

сп. „Изкуство и критика”, октомври, 1939 г.