Михаил Берберов

ПЕСЕН ЗА РАВНИНАТА

О, моя южна равнина!
Запяват нейде пак кавали
и в синята далечина
ти южните звезди запали…

Какви ли песни в теб лежат?
Къде се раждат, где ли тлеят?
В дланта си вземам шепа пръст,
да ги открия и запея…

ПЕСЕН ЗА ТОВА, КОЕТО МИ РАЗКАЗА ЕСЕНТА

Есен. И нива. И пее
дядо след нивата сам.
Зърно кафяво люлее
в нивата клас неприбран.

С едра длан дядо го люшка.
Зърно отронва и сей…
Чуй - моя дядо хайдушка
песен сред нивата пей.

Падат зърната - години.
Страшно земята тежи.
Дядо ми - младост преминал -
с песен за нея тъжи.

ТЪЖНА ПРИКАЗКА ЗА МИНАЛОТО

Зимни нощи -
в сняг затрупани гробища.
Вятър из пътища
и кръстопътища
гърло надул.
Зимният вятър
небето издул.
Скърцат колоните
като ръце
на обесени
и луната е сякаш
захвърлен цървул
от прокълналия
вятъра
селянин.

ПРИКАЗКА ЗА ТРЕПЕТА И ЗА РАЖДАНЕТО

Такава светла тишина е вън!
Като родилка
земята е притихнала - пред сън
да не извика:
ако родя, ще найда ли повой
да го повия?…

О, как тежи тревожния покой
на тия
затрупани от сняг
и вълчи стъпки
полета,
за да родят
във житен клас
и бели пъпки
детето.

***

Под орехова сянка,
на масичка от мрамор,
пред чаша с джин,
от жега потна - сам.

Морето е далеч. В зелена рамка
от кипариси и бадеми - само
отломка нереална синева.
Шума нестихващ на вълните даже
листата са изпили… А водата
на другото море от слънчев блясък
е потопила в пладнето на своя прилив
терасата от грапав, бял варовик,
зеленината, видимия свят.

Върху следи от мъртви миди - сам
сред прилива от слънчева омара,
пред чаша с джин,
от жега потна - сам,
върху терасата от грапав, бял варовик,
през себе си в нетрайното загледан,
до масичка от мрамор,
под орехова сянка,
сред дълбините на прозрачността.